Определение № 1591 от 14.06.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1591 гр. София, 13.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002900593 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 176 от 06.12.2022г. по в.гр.д.№ 315/2022г. на Апелативен съд Велико Търново, с което след отмяна на решение № 282 от 01.07.2022г. по гр.д. № 658/2021г. на Окръжен съд Плевен, е отхвърлен предявеният от касатора против И. Войков Г. иск за разликата над 65 000 лева до 210 000 лева, представляваща изплатената от Фонда на пострадалите лица сума за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на А. С.

С. при ПТП на 17.04.2016г. по щета № 2102299 от 10.09.2016г., и 2/ касационна жалба на И. Войков Г., представляван от назначения представител по чл.95 ГПК адв. Р. М., срещу същото въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 65 000 лева.

Касаторът – ищец Гаранционен фонд навежда оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд за оборена презумпция за съществуваваща емоционална близост и нормални отношения 1 в съвместния живот между Й. Пъшев и починалата А. С., тъй като е формиран единствено въз основа на показанията на свидетелката С., без преценка на тяхната достоверност и без обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Оспорва като незаконосъобразен и несъобразен със съдебната практика и извода на въззивния съд, че изплатеното обезщетение в размер на 160 000 лева за причинените на Ален Пъшев неимуществени вреди е завишено. Поддържа, че въззивният съд неправилно е определил съпричиняване на пострадалата в размер на 50 %, вместо определения от първоинстанционния съд размер от 30%, като сочи, че съгласно константната съдебна практика наличието на влязла в сила присъда по отношение на делинквента е достатъчен аргумент да се счете, че основната вина за инцидента е негова и приносът на пострадалата следва да е по-малък от 50%. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага твърдения за наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол, като сочи следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът при разглеждане на регресен иск, предявен от Гаранционен фонд срещу делинквента /привлечен като трето лицепомагач по прекия иск/, да прави преценка за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД на извънсъдебно определеното обезщетение?

2. Следва ли съдът при разглеждане на регресен иск при условията, визирани в първия въпрос, да изложи самостоятелни мотиви защо приема извънсъдебно определеното обезщетение от ГФ на пострадалия за справедливо?

3. Кои са критериите по чл.52 ЗЗД, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, и има ли съдът задължение да посочи в мотивите към решението всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението?

4. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?

5. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД 2 при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в т.11 и др. на ППВС № 4 от 1968г., ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и др. решения на ВКС?

6. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалия в съответствие ли е с практиката на ВКС, изразена в решение № 78 от 10.07.2014г. по гр.д. № 1982/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о.?

Касаторът поддържа, че липсва съдебна практика по предявен обратен иск, в който спорен да се явява въпросът за несъответствието на определения от Гаранционния фонд извънсъдебно размер на обезщетение за неимуществени вреди и действително претърпените от увреденото лице такива, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, поддържа противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4 от 23.12.1968г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, а по отношение на преценката за наличие на съпричиняване – противоречие с решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о.

Не е постъпил отговор на подадената от касатора – ищец касационна жалба.

Касаторът – ответник И. Войков Г., поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че процесният инцидент представлява ПТП и ГФ носи отговорност за обезщетяване на причинените при него вреди, като сочи, че в случая вредоносният резултат не е настъпил в причинна връзка с управлението на трактор „Болгар”, а от дейността на прикачена към него несамоходна земеделска техника – фреза, т.е. вредата не е настъпила в резултат на движението на ППС по път. Твърди, че към датата на процесното произшествие тракторът не е бил регистриран по реда на Наредба № 2 от 03.02.2016г. за условията и реда за регистрация на техника по Закона за 3 регистрация и контрол на земеделската и горската техника, поради което за него като собственик не е съществувало задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и не са били налице предпоставките на чл.557, ал.1, т.2, б.”а” КЗ за изплащане на обезщетение от ГФ. Сочи още, че е останало недоказано изплащането на обезщетение на увредените лица, както и че не са доказани претърпени от пострадалите неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:

1. Представлява ли ПТП инцидент, възникнал при движение на ППС /трактор/, който обаче не е настъпил в причинна връзка с управлението на ППС, а от прикачена към него несамоходна техника и то не при движението им по път, а в рамките на обработваема земя /нива/?

2. Налице ли е задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” съобразно разпоредбата на чл.483, ал.1, т.1 КЗ по отношение на МПС, което подлежи на регистрация на територията на РБ, но все още не е регистрирано, респ. налице ли е практическа възможност да бъде сключена такава застраховка, без МПС да бъде регистрирано?

3. Носи ли отговорност Гаранционен фонд за обезщетяване на вреди, настъпили от ПТП с нерегистрирано МПС?

4. Следва ли съдът да кредитира и да основава фактическите си изводи на показанията на свидетел по отношение на факти, които излизат извън обхвата на обстоятелствата, за чието доказване е допуснат разпитът на този свидетел, респ. в случай на положителен отговор не се ли нарушава по този начин процесуалната преклузия по чл.146, ал.3 ГПК?

5. Следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на извършеното правонарушение от страна на делинквента и от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, и на тази база да определи степента на принос на пострадалия, съразмерно на която се намалява обезщетението за вреди?

Касаторът твърди, че по отношение на първите пет въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по отношение на последния – 4 противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 15 от 19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, II т.о.

Постъпил е отговор на касационната жалба на ответника от Гаранционен фонд, който я оспорва и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че оплакванията на касатора за неправилност на решението поради необоснованост представляват касационни основания по смисъла на чл.281, ал.1, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол, както и че не са изложени аргументи и представени доказателства за наличие на сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ответникът И. Г. виновно е причинил смъртта на А. С. при управление на самоходна техника за извършване на земеделска дейност, като не е осигурил безопасни условия на труд за работничката си. В тази връзка се е позовал на влязлата в сила присъда по НОХД № 94/ 2017 г. по описа на ОС – Плевен, която съгласно чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, относно това извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е, че за процесния трактор не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и при липсата на валидно застрахователно правоотношение с такъв предмет отговорността на виновния водач за причинените от него вреди подлежи на покрИ.е от Гаранционен фонд на 5 основание чл.557, ал.1, т.2, б. а КЗ.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че не е имал задължение да сключва такава застраховка, защото към датата на инцидента тракторът не е бил регистриран и той не е бил негов собственик.

Изтъкнал е, че поначало тези възражения са неотносими към ангажирането на отговорността му, защото вредите не са произлезли от несключването на застраховката, което обуславя единствено административно-наказателна отговорност, а от конкретно поведение, свързано с управлението на МПС. За пълнота на изложението е споделил мотивите на първоинстанционния съд и е посочил, че в нарушение на закона процесният трактор не е бил регистриран и в нарушение на закона е използван при липса на регистрация. Посочил е, че той е подлежал на регистрация, а съгласно чл.483, ал.1, т.1 КЗ всяко лице, притежаващо МПС, което е регистрирано на територията на Република България и не е спряно от движение, е длъжно да сключи задължителна полица „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изтъкнал е, че задължението за сключване на застраховката не е обвързано от реалното ползване на МПС и че макар задължението за сключване да тежи върху собственика на вещта, според цитираната норма това изискване не забранява на всяко друго лице, различно от собственика, да сключи застраховката, когато има интерес да стори това. Намерил е, че в настоящия случай ответникът е имал интерес да сключи застраховката, тъй като от дълги години, много преди да придобие собствеността върху процесния трактор, е използвал същия в дейността си по обработка на почвата, в какъвто смисъл са гласните доказателства.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника, че процесният инцидент следва да се квалифицира като трудова злополука, в каквато насока имало произнасяне на НОИ, и не съставлява ПТП, защото инцидентът е настъпил извън обхвата на пътя и не във връзка с управлението на трактора, а вследствие от прикачения към него инвентар. Посочил е, че няма пречка едно събитие да съставлява едновременно и трудова злополука, и ПТП, когато е настъпило в процеса на експлоатация на ППС, както е в случая.