Решение № 288 от 23.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 288 гр. София, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Блага Иванова

Членове:

Калин Калпакчиев

Николай Джурковски при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Росица Славова като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200455 по описа за 2026 година Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия М. А. И. срещу решение № 56/26.03.2026 г. на Апелативен съд — Пловдив, постановено по ВНОХД № 312/2024 г. по описа същия съд, в частта му, с която е потвърдена присъда № 260013 от 13.04.2022 г. на Пловдивския окръжен съд по НОХД № 895/2020 г. относно осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, касаещо данъчните периоди м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г., за което на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

Касационната жалба е насочена срещу решението на въззивния съд в осъдителната му наказателна част. В нея цифрово са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК - неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.

Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е очертано чрез група нарушения, за които се претендира, че са ограничили правото на защита на подсъдимия и са довели до неправилни фактически изводи. Към тази група (съществени процесуални) нарушения са отнесени оплаквания:

На първо място, за едностранна и непълна оценка на доказателствата, наличието на която е обосновано с доводи:

- че съдът е възприел безкритично: - ревизионни констатации по ДОПК, които не установяват авторство; - твърдения за „използвани“ документи, без да е установено 1 кой ги е съставил; - експертни изводи при наличие на противоречия между свидетелски показания и експертизи.

- че са нарушени чл. 13 от НПК и чл. 107, ал. 5 от НПК.

На второ място, за липса на анализ на съществени противоречия, поради това, че в мотивите отсъства: - оценка на противоречията между свидетелите С., П., С., Б. и Г.; - разглеждане на доказателствата за отсъствието му от страната през част от инкриминираните дати; - анализ на факта, че експертизите установяват само полагане на подписи, а не съставяне или въвеждане на документи в счетоводството. Изтъква се, че тези пропуски представляват съществено нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.

На трето място, за нарушение на принципа „in dubio pro гео“ (бел. ВКС „при съмнение – в полза на обвиняемия“). Това оплакване се аргументира с твърдения за множество неотстранени съмнения относно: авторството; реалността на сделките; участието на подсъдимия в счетоводната дейност; действителния извършител. В тази връзка се изтъква, че съдът е бил длъжен да приложи чл. 303, ал. 2 от НПК, предвиждащ, че присъдата не може да се основава на предположения, както и че е нарушен конституционният стандарт за презумпция за невиновност.

В обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е заявено и оплакване за необоснованост на атакувания съдебен акт. Същото е мотивирано с аргументи, че апелативният съд е възприел фактически изводи, които не се подкрепят от доказателствата и почиват на предположения, а не на категорични факти; както и че се отхвърлят без мотиви доказателства в полза на подсъдимия. Като примери в тази насока се сочат липсата на категорични доказателства за нереалност на всички доставки; това, че експертизите не са изследвали съставянето на документите и че ревизионните актове не доказват наказателна отговорност.

Наличието на касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК се основава на претенции за нарушения в две насоки:

Първата - неправилно приета форма на умисъл. Това оплакване е мотивирано с доводи, че съставът на чл. 255 от НК е умишлен и че в случая липсват доказателства за пряк умисъл по смисъла на чл. 11,ал. 2 от НК, тъй като не е доказано, че подсъдимият е знаел за липсата на доставки; не е доказано, че е нареждал подаването на данни; не е доказано, че е разполагал със счетоводните регистри, а е установено единствено, че е полагал подписи върху документи, съставяни от други лица. Настоява се, че самото притежание на пълномощно не представлява авторство, нито доказва умисъл, както и че при липса на доказано знание е приложима нормата на чл. 14, ал. 1 от НК - незнанието на факта изключва умисъла.

Втората - неправилно приемане на „посредствено извършителство“. В подкрепа на това възражение се сочи, че в атакуваното решение се приема, че подсъдимият е действал „чрез“ управителя И. Г., въпреки че Г. е подписвал декларациите чрез КЕП, издаден на негово име; въпреки, че съдът приема, че той не е знаел за престъплението; и въпреки, че посредственото извършителство изисква инструментът да е невиновен, но че това не е установено.

В касационната жалба са заявени искания ВКС да постанови: - отмяна на въззивното решение и оправдаване по повдигнатото обвинение; - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативния съд - Пловдив (чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК); - и прилагане на по-лек закон или минимизиране на наказанието при условията на чл. 55 от НК.

В срока по чл.351 ал.4 от НПК срещу касационната жалба е постъпило писмено 2 възражение от гражданския ищец държавата, представлявана от министъра на финансите, подадено чрез пълномощника М. К. - юрисконсулт в ТД на НАП – Пловдив, в което се изразява несъгласие с изложените в касационната жалба на М. А.

И. доводи. Във възражението е застъпено становище, че обжалваното решение на Апелативен съд – Пловдив е правилно и законосъобразно, издадено в съответствие с материалния закон и установените по делото обстоятелства, без да са допуснати съществени процесуални нарушения. Заявява се мнение, че ПАС, след като е установил безспорно установените факти и ги е анализирал, както поотделно, така и в съвкупност, е достигнал до правилен извод, че подсъдимият М. И. следва да бъде признат за виновен по вмененото му от първоначално повдигнатото обвинение такова по пункт II на обвинителния акт, а именно за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. с чл. 26 ал.1 от НК, извършено в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г., с което е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения на /фирма/ ДДС в особено големи размери - 52 100.00 лв., както и че в тази връзка правилно е осъдил подсъдимият да заплати в полза на държавата обезщетение за причинените имуществени вреди от горното престъпление, извършено в периода 13.01.2013 г. 13.03.2013 г., в размер на 52 100.00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.03.2013 г. до окончателното й изплащане. Отправя се молба атакуваното решение да бъде потвърдено. Заявена е и претенция за присъждане на направените по делото разноски - юрисконсултско възнаграждение за осъществената процесуална защита пред настоящата съдебна инстанция в размер на 2463.40 евро (4818.00 лв.), изчислено на основание чл. 13, ал. 2, във връзка е чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В упражнена лична защита при явяването си в съдебното заседание подсъдимият М. И. поддържа жалбата. Заявява, че не може да се осъди човек, защото вероятно е участвал, вероятно е знаел и вероятно е контролирал. Счита, че това е предположение, а не доказване. Сочи, че съдът е изградил изводите си чрез конструкцията посредствено извършителство, но че извършителите са конкретни лица и са действали самостоятелно и няма доказано подчинение, а това изключва посредственото извършителство. Като още по-съществена намира липсата на доказан умисъл, тъй като няма доказателства, че той е знаел за неверността на документите, за липсата на доставка или че е целял избягване на данъци. Акцентира, че наказателната отговорност изисква вина без съмнение, но че в случая съмненията са очевидни относно това кой е създал документите, кой ги е предал и кой е управлявал реално процеса. Моли ВКС да отменени атакуваното решение и да постанови оправдателна присъда или да върне делото за ново разглеждане.

В предоставената му последна дума подсъдимият И. моли да бъде отменено решението на въззивния съд и да бъда оправдан.

Упълномощените защитници на подсъдимия а. К. и а. С. не се явяват в заседанието пред касационната инстанция и не вземат становище.

Представителят на ВКП намира, че съображенията на подсъдимия по- скоро сочат на необоснованост на съдебния акт, която не е касационно основание. Счита, че съдът е анализирал достатъчно подробно доказателствата и е стигнал до верния извод, че именно М. И. е осъществил данъчни престъпления в инкриминирания период. Моли да се остави без уважение касационната жалба на подсъдимия И., респ. да се остави в сила решението.

3

Гражданският ищец държавата, представлявана от министъра на финансите чрез юрисконсулт към ТД на НАП – Пловдив, не изпраща представител.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 260013/13.04.2022 г. на Окръжен съд-Пловдив, постановена по НОХД № 895/2020 г. по описа на съда, подсъдимият М. А. И. е признат за виновен в това, че в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г., в /населено място/, в качеството си на пълномощник на управителя на /фирма - населено място/, при условията на продължавано престъпление и с посредственото извършителство (чрез управителя на дружеството И. А. Г.), е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения на /фирма/ в особено големи размери - данък върху добавената стойност (ДДС) с общ размер 52 100 лв. като при водене на счетоводството и представяне на информацията пред органите по приходите - ТД на НАП - Пловдив е използвал документи с невярно съдържание - отчетни регистри, съгласно чл. 124, ал. 1, т. 1 от ЗДДС и чл.113, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДДС - дневник за покупки на /фирма - населено място/, в които е отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, без да са налице доставки, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС и е потвърдил неистина в подадените пред ТД на НАП - Пловдив справки - декларации по ЗДДС, по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДДС, за данъчни периоди - м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г., като на основание чл. 92, ал. 1 вр. чл. 88, ал. 3 от ЗДДС, е приспаднал неследващ се данъчен кредит, както следва:

1.На 13.01.2013 г., в /населено място/, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения - данък върху добавената стойност в размер на 7 000 лв., като е потвърдил неистина в подадена по електронен път справка декларация по ЗДДС вх. № 160021029934/13.01.2013 г. за данъчен период м. декември 2012 г. (относно размера на данъчната основа на доставките с право на пълен данъчен кредит /Раздел „Б“, клетка 31/ и размера на ДДС за внасяне /Раздел „В“, клетка 50/) - декларирал е в раздел „Б“, клетка 31, относно размера на данъчната основа на получените доставки с право на пълен данъчен кредит - 35 000 лв. и размер на начисления ДДС с право на пълен данъчен кредит - 7 000 лв., вместо действителния - 0.00 лв., а в раздел „В“, клетка 50 ДДС за внасяне в размер на 200.00 лв., вместо действителния ДДС за внасяне - 6 800.00 лв., като е използвал документ с невярно съдържание - дневник за покупките на /фирма- населено място/, за м. декември 2012 г., в който е отразена фактура № 23/03.12.2012 г. с издател /фирма- населено място/, с данъчна основа - 35 000 лв. и начислен ДДС - 7 000 лв., без да е налице действителна доставка с право на пълен данъчен кредит, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 7 000 лв.;