Решение № 1624 от 21.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1624 гр. София, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100511156 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 13013 от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. № 52261/2022 г. по описа на СРС, 49-ти състав, е признато за установено, че А. М. М. дължи на „Топлофикация София” ЕАД на основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 3937,56 лева - представляваща стойност на топлинната енергия за периода от м.05.2019 до м.04.2021, ведно със законната лихва от 15.03.2022 до изплащане на вземането, сумата от 386.12 лева-мораторна лихва за периода от 15.09.2020 до 25.02.2022 и сумата от 84 лева-дялово разпределение за периода от м.05.2019 до м.04.2021, ведно със законната лихва от 15.03.2022 до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13502/2022 г. по описа на СРС, 49 с-в. Със същото решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу А. М. М. искове с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, за горницата над 3937.56 лева до пълния предявен размер от 3959.49 лева-главница, представляваща стойност на топлинната енергия за периода от м.05.2019 до м.04.2021, както и за горницата над 386.12 лева до пълния предявен размер от 388.28 лева-мораторна лихва за периода от 15.09.2020г. до 25.02.2022г., както и за горницата над 84 лева до пълния предявен размер от 86.18 лева- дялово разпределение за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г., и за сумата от 14.22 лева – лихва за периода от 01.07.2019г. до 25.02.2022г.

С решението си, съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3ГПК съдът е разпределил отговорността за разноски в производството.

Решението е постановено при участието на „Д.“ ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.

Срещу постановеното решение в неговата уважена част, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е подадена въззивна жалба от ответницата А. М. М. с доводи за неправилност, като 1 постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Развити са подробни оплаквания, че през процесния период въззивницата не е имала качеството на потребител на ТЕ, че не е изпаднала в забава за заплащане на общата фактура от 31.07.2021 г., както и че не дължи стойността на услугата дялово разпределение. Предвид изложеното, се моли за отмяна на решението в атакуваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.

Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач не заявява становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу А. М. М. искове с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, за горницата над 3937.56 лева до пълния предявен размер от 3959.49 лева-главница, представляваща стойност на топлинната енергия за периода от м.05.2019 до м.04.2021, както и за горницата над 386.12 лева до пълния предявен размер от 388.28 лева-мораторна лихва за периода от 15.09.2020г. до 25.02.2022г., както и за горницата над 84 лева до пълния предявен размер от 86.18 левадялово разпределение за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г., и за сумата от 14.22 лева – лихва за периода от 01.07.2019г. до 25.02.2022г.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

С оглед доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, т.е. дали А. М. има качеството потребител на ТЕ за процесния имот, респективно дължи ли заплащането на начислените за имота суми за исковия период за доставената ТЕ и дялово разпределение, както и относно изпадането в 2 забава досежно начислената сума за топлинна енергия.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесният имот е топлоснабден; че ответницата се легитимира като собственик на имот, представляващ апартамент № 4, находящ се на 2-ри етаж, вх. Б, в сградата на ЖСК „Плиска -Преслав-юг“ на ул. „*******“ (стара ул. „******* *******), жк. „Гео Милев“, гр. София за 3/4 ид.части от същия за периода м.05.2019 до 17.07.2019 г., а за останалия исков период е собственик на целия имот, поради което е счел същата за битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, за процесните период и имот, за който са доставяни количества ТЕ, установени от събраните по делото доказателства. Съдът е съобразил, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет договор за продажба на топлинна енергия; че в качеството си на потребител на ТЕ в имота – жилищен обект ответникът дължи разходите за заплащане на цена на потребена топлинна енергия, чиято стойност възлиза на исковата стойност, съгласно неоспорените от ответницата количества и стойности на доставена топлинна енергия. С оглед на това е приел, че ответницата дължи ¾ от задълженията за периода от 01.05.2019 до 17.07.2019 г., както и изцяло следващите се суми за период 18.07.2019 г. до м.04.2021г., поради което е уважил исковете частично за следните вземания: сумата от 3937,56 лева - представляваща стойност на топлинната енергия за периода от м.05.2019 до м.04.2021, ведно със законната лихва от 15.03.2022 до изплащане на вземането, сумата от 386.12 лева-мораторна лихва за периода от 15.09.2020 до 25.02.2022 и сумата от 84 лева-дялово разпределение за периода от м.05.2019 до м.04.2021г. Съдът не е уважил възражението на ответницата за погасяване по давност на претендираните от ищеца вземания.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. /потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че от събраните доказателства, установява че ответницата А. М. към началото на исковия период е собственик на ¾ ид. части от процесния имот (1/2 ид. част на собствено основание и ¼ ид. част на основание наследствено правоприемство от съпруга й З.М.), а считано от 18.07.2019 г. същата се легитимира като собственик на целия недвижим имот. Ответницата не е оспорила представените по делото документи за собственост, не е и провел насрещно доказване да обори твърдението на ищеца, че не се легитимира като собственик и респективно не се намира в облигационни отношения с ищеца, поради което съдът намира изводът на първата инстанция, че последната е битов потребител на топлинна енергия по смисъл на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е правилен и обоснован. Следователно верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните по делото, като именно 3 ответницата е длъжник по договорното правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период.

Неоснователни в тази връзка се явяват възраженията на въззивницата, поддържани и с депозираната срещу съдебното решение въззивна жалба, че не е потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период, съдът намира за недоказани и съответно – неоснователни. Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В този смисъл са и разясненията, дадени в решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което настоящия състав възприема.

Настоящият състав на съда приема, че по силата на цитираните законови разпоредби между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и качеството на потребител на ответника на топлинна енергия през процесния период клиент на ТЕ произтича от правото на собственост на процесния недвижим имот в полза на А. М.

С оглед на горното въззивният съд приема, че ответницата е имала качеството клиент на топлинна енергия за процесния период и дължи заплащането на начислените за имота суми за исковия период за доставената ТЕ.

По твърдението на въззивницата, че не е изпаднала в забава с оглед неяснотата на разпоредбата, уреждаща режима на забавата в приложимите ОУ на ищеца. Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е приложил относимите разпоредби в ОУ на ищеца, уреждащи изпадането в забава на потребителите на ТЕ.

Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ, продавачът начислява лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал. 3, а именно само върху сумите по изравнителните сметки, които съгласно чл.

33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява единствено след 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца, доколкото падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон. По общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се съдържа в 4 общите условия. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер на задължението, с оглед което и след настъпване на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва. Ето защо оплакванията на въззивницата за неяснота и противоречие в клаузите на ОУ досежно изпадането в забава са неоснователни и не намират опора в ангажираните по делото доказателства.