Решение № 334 от 01.11.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 334 гр. гр. Д.град, 01.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Д.ГРАД в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610100692 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за предоставяне на потребителски кредит.

Ищецът С. Г. С. твърди в искова молба, че на 15.07.2024г. сключил с ответника „Микро кредит“АД Договор за заем Microcredit №9052-00189515/15.07.2024 г. Съгласно този Договор общия размер на заема бил 1200 лева, а общата сума за погасяване 1479 лева.

Договорът бил сключен за срок от 12 месеца. Страните се договорили ГПР да бъде 48.90%, а фиксирания ГЛП- 40,48%. Датата на първо плащане било на 20.08.2024г. Заемът трябвало да бъде върнат на 12 погасителните вноски, съгласно приложен към Договора погасителен план. Към този договор бил налице и друг договор: Договор за допълнителни услуги към сключен Договор за заем Microcredit № 9052-00189515/15.07.2024г., съгласно който ответното Дружество предоставило на ищеца пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, както следва: Пакет „Комфорт“ за срок от 12 месеца и дължима вноска от 113,22 лева. В съдържанието на Договора за допълнителни услуги личала обвързаността му с Договора за кредит, описан по-горе, тъй като изрично било посочено, че той се прекратява с прекратяването на Договора за кредит ( чл.4 т.7), а също и от обстоятелството, че допълнителните услуги били свързани с обслужването на заема, предоставен по силата на Договора за кредит и като такива се явявали част от последния ( чл.4, т.1). Видно от погасителния план към Договора за допълнителни услуги, в последния били включени не само разсрочените погасителни вноски на таксата за допълнителни услуги но също така и вноската по Договора за кредит, включваща главница и лихва. Съгласно Графика на плащанията към договори за заем и за допълнителни услуги Microcredit № 905200189515/15.07.2024г. ищецът следвало да заплаща месечна вноска на стойност от 236,47 лева и следователно, общият размер на задълженията му възлизал на 2837,64 лева. (при 1 главница в размер на 1200 лева). От представените по делото платежни бележки, ставало ясно че към момента на депозиране на исковата молба ищецът бил погасил сума в общ размер от 846.00 лева по процесния договор.

Ищецът имал качеството потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, доколкото при сключването на договора за потребителски кредит той действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9, Договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.11, т.10 от ЗПК, Договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Според пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Счита, че Договор за заем Microcredit №9052-00189515/15.07.2024 г. е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК, тъй като в него не било посочено какво се включва в ГПР. В съдебната практика се приемало, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следвало да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл.19, ал.2 от ЗПК, така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не било достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а трябвало споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР.

Поддържа, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация 2 на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Същото представлявало нарушение и на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Изискваната от ищеца такса за допълнителни услуги представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не било извършено тъй като таксата се явявала 113.22 % от главницата, с което ГПР би нараснал до 162,12 %, като по този начин императивно заложения в чл.19, ал.4 ЗПК лимит се надвишавал. Налице било и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да бъде спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Доколкото таксата не била включена в ГПР, неправилно бил посочен ГПР, което пък се приравнявало на липсващ ГПР. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилаГ.я в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща 3 търговска практика" по смисъла па чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

На следващо място счита, че процесната такса е нищожна на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК, както и поради противоречие с чл.19 ал.4 и ал.5 от ЗПК. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.19 ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считали за нищожни. Към момента на сключването на процесния договор /15.07.2024 г./ законната лихва за забава била 13.53%, поради което максималният размер на ГПР е 67.65%. Съобразно легалните дефиниции в чл.19 ал.1 от ЗПК и пар.1 т.1 от ЗПК, разглежданата такса за допълнителни услуги трябвало да се включи в ГПР, понеже представлявала разход по кредита. Ако въпросната такса се добавела към ГПР, то същия щял да надхвърли нормативно уреденият максимум от 67.65%. Предвид горното, нищожен се явявал и целият договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11 т.10 от ЗПК.

Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да прогласи за недействителен Договор за заем Microcredit №9052- 00189515/15.07.2024, сключен между ищеца, в качеството му на кредитополучател и ответното дружество, в качеството му на кредитодател на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и 20 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът Микро Кредит“АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявения иск е допустим, но неоснователен. Счита, че процесният договор отговаря на всички нормативни изисквания на ЗПК и ЗЗП. ГПР бил изрично посочен в Част III. Разходи по кредита, т.2 от Стандартния европейски формуляр, който бил неразделна част от договора. В Договора били изброени изрично и останалите задължителни елементи от предмета му – общ размер на кредита, ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума за връщане по кредита. Дори да се приемело, че в него не е включен определен компонент в ГПР (в процесния случай възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги) и с това същият надхвърлял максималния допустим размер съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ГПК, то правната последица от това обстоятелство била единствено нищожност на договорната клауза, уреждаща именно този параметър – ГПР над нормативно установения максимален размер, но не и недействителност на целия договор за заем, на основание чл.22 от ЗПК, като всички клаузи, които надвишават определения максимално допустимия размер на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, следвало да се считат нищожни, на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. Иска съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения от С. Г. С., иск срещу "Микро кредит АД, като неоснователен.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Съгласно приетия като доказателство по делото Договор за заем Microcredit №905200189515/15.07.2024 г., същият е сключен между „Микро кредит“ АД, като кредитор, и С. Г.