Решение № 2529 от 04.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2529 гр. Пловдив, 04.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20225330112927 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от Й. К. А., ЕГН: ********** против „Аксес Файнанс” ООД, ЕИК: 202806978, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Твърди се, че на ********* г. между страните бил сключен договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който ответникът предоставил на ищеца кредитна карта с лимит от 300 лева. Срокът на договора бил неопределен. Ищецът по всяко време би могъл да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия срок на валидност на договора се задължавал да възстанови текущото задължение до всяко второ число на месеца. Кредитът бил предоставен при годишен лихвен процент на заема в размер на 43,2 % и годишен процент на разходите в размер на 45,9%. За периода от датата на сключване /********* г. на договора до датата на депозиране на исковата молба в съда /********* г./ ищецът бил заплатил 1010 лева.

Счита, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 20 чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави. Договорната възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Посочва, че в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите, като липсвала яснота как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.

Нищожна била и неустойката, предвидена в договора, тъй като същата била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл. 21, ал. 1 ЗПК. Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с неустойката се искало единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи.

Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която 1 предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба, поради което счита, че е нищожна.

Твърди договорът да е недействителен и тъй като в него не било посочено, наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право може да бъде упражнено, вкл. информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихва, както и размера на лихвения процент на ден.

Предвид изложеното, счита сключеният между страните договор за кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а платената по него сума над заемната, за недължима.

Искането е да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 710 лева – недължимо платена сума по договор за кредит „Бяла карта“ от ********* г., ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда – ********* г. до окончателното й погасяване. Претендира разноски.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 04.05.2023 г., е допуснато изменение на предявения иск, чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 095 лева – недължимо платена сума по договор за кредит „Бяла карта“ от ********* г., ведно с ъ с законната лихва от постъпване на исковата молба в съда – ********* г. до окончателното й погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенцията.

Не оспорва фактическите твърдения на ищеца относно сключването на ********* г. договор за кредит „Бяла карта“ № *********, по силата на който ответното дружество било предоставило револвиращ кредит в максимален размер 300 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта.

Оспорва всички останали фактически твърдения на ищеца.

Твърди, че на ********* г. лимитът бил увеличен от 300 на 400 лева, а на ********* г. бил увеличен от 400 лева на 600 лева. Ищецът бил извършил плащания по договора в общ размер на 1395 лева, в която сума се включвала и начислената му неустойка по чл. 20 от договора в размер на 698.16 лева. Сочи, че датата на подаване на отговора на исковата молба, ищецът имал текущо задължение от 758.97 лева.

Счита за неоснователни твърденията, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречи на добрите нрави. Изтъква, че възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора услуга, поради което е свободен да определи какъв да е нейният размер. Позовава се на чл. 9 ЗЗД. Посочва, че е спазено единственото ограничение, предвидено в закона, а именно това на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че неустойката не следва да се включва при договорната лихва, тъй като посоченото в чл. 20 от договора задължение е условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя. В СЕФ, който потребителят получавал преди сключване на договор за кредит, били описани подробно изискванията към обезпечението, както и размера на неустойката и възнаградителната лихва, респ. бил информиран предварително за всички условия по кредита, като имал възможността да прецени дали да се обвърже с тях. Сочи, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Счита, че не е налице противоречие с добрите нрави, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам решава дали иска да я 2 ползва или не при посочената цена. Акцентира върху факта, че кредиторът не е банка, за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Твърди, че за ответника съществува по-голям риск отколкото при банковите институции, доколкото не се изисква предоставяне на обезпечение преди сключване на договора и усвояване на кредита. Изтъква, че единствено заемодателят може да прецени какво възнаграждение следва да изиска, за да развива дейността си, като потребителят няма как да разполага с информация относно разходите за извършване на подобна търговска дейност. Твърди, че са спазени разпоредбите на ЗПК и изискуемата информация фигурира в договора. Посочен бил и размерът на годишния лихвен процент – 43.20 %, като допълнително било уточнено, че той е фиксиран. ГПР бил правилно изчислен съобразно математическа формула и в изпълнение на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.

В него не се включвала неустойката, защото не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР. Сочи, че уговореното вземане за неустойка представлявало разход, дължим само при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, което към момента на сключване на договора било бъдещо, несигурно събитие. Сочи, че уговореното вземане за неустойка представлявало разход, дължим само при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, което към момента на сключване на договора било бъдещо, несигурно събитие. Твърди, че предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като цели да дисциплинира кредитополучателя с цел последният да предприеме действия по осигуряване на обезпечение в рамките на договорения срок. Твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при какви условия е изчислен ГПР, счита за неоснователни. В чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора ясно и категорично били посочени допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква.

Неоснователни били доводите на ищеца относно недействителност на договора поради невключване на клаузи, относно наличието на право на отказ от потребителя, доколкото в чл. 19, т. 2 от процесния договор бил уреден редът, по който това право може да бъде упражнено.

С оглед изложеното, моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По делото не се спори, че между ищеца Й. К. А. и „Аксес Файнанс“ ООД е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № ********* от ********* г. /виж Определение № 2523 от 28.02.2023 г./.

По делото не се спори и, че ищецът Й. К. А. е заплатил на „Аксес Файнанс“ ООД по Договора за кредит „Бяла карта“ № ********* от ********* г., сумата в общ размер на 1395 лева. /виж Протоколно определение от о.с.з., проведено на 04.05.2023 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* г. /л.33-39/, се установява, че между ищеца Й. К. А. и „Аксес Файнанс“ ООД е бил подписан Договор за кредит „Бяла карта“ на ********* г. , по силата на който кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 300 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява, чрез международна платежна карта Бяла карта, с уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема – 43.2 %. Уговорено е, че върху усвоения размер на кредита, Кредотополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12 %, като лихвата се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница, като за изчислението й се 3 приема, че календарният месец е с продължителност от 30 дни. Според чл. 4 от договора, ГПР на заема е 45.90 %. Съгласно чл. 8 от договора, върху усвоената сума по кредита, Кредитополучателят дължи договорна лихва, която се начислява ежедневно, както и е уговорено, че Кредитополучателят се задължава да върне на Кредитодателя усвоения кредит, ведно с начислената договорна лихва, законна лихва за забава, неустойка за неизпълнение на договорни задължения по договора и разходи за събиране по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора. Според чл. 14 от договора, страните се споразумяват, че могат да сключват анекси за увеличение на кредитния лимит по договора, чрез използване на средство за комуникация от разстояние по някой от следните начини: 1/сключване на анекс, чрез използване на посочения от Кредитополучателя мобилен телефон; 2/сключване на анекс, чрез посочения от Кредитополучателя е-mail в договора и в личния му акаунт; 3/сключване на анекс, чрез личния акаунт по чл. 10 от договора. Съгласно чл. 15 от договора, кредитополучателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл. 4, ал. 2, да предостави на Кредитодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция с бенефициер – Кредитодателя за сумата от 457.29 лева, със срок на валидност – 2 години от датата на сключване на договора или едно физическо лице – поръчител, което да отговаря на следните изисквания – да е над 21 г. и да представи служебна бележка от работодателя за размер на трудово възнаграждение, брутният размер на дохода му да е в размер не по-малък от 1500 лева, да работи на безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Аксес Файнанс“ ООД, да няма кредитна история в ЦКР към БНБ и ла да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не член на домакинството на кредитополучателя. Според чл. 20 от договора, в случай, че Кредитополучателят не предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15 от договора, последният дължи на Кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

В отговора на исковата молба е обективирана Справка от ответника „Аксес Файнанс“ ООД за постъпилите плащания от ищеца Й. К. А. по Договора в общ размер на 1395 лева.