Решение № 775 от 09.12.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 775 гр. София, 09.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-6 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Петя Алексиева Гражданско дело № 20211100105835 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.238, ал.1 от ЗМВР и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от П. М. П. против М. на В.Р..

Ищецът твърди, че е в служебно правоотношение с ответника-назначен за държавен служител в МВР, считано от 28.09.2005 г. и продължава да служи в МВР и към настоящия момент. Твърди, че на 29.10.2016 г. около 23 часа в района на СОБТ-гр.София, бул. „*******, по време на нощно дежурство, при придвижване пеша от столовата до общежитието на СОБТ по наклонен път, ищецът се подхлъзва, стъпва накриво и получава остра болка в областта на глезена на десния крак. Ищецът твърди, че към тази дата се е намирал в служебно правоотношение с МВР като държавен служител в СОБТ-МВР-разузнавач V степен в 02 група от 01 сектор към Отдел „Специални операции“ при СОБТ-МВР, считано от 02.03.2016 г., съгласно Заповед на Командира на СОБТ-МВР с рег. № ЗК-18/02.03.2016 г. и Акт за встъпване в длъжност от 02.03.2016 г. Твърди се, че в резултат на инцидента и в пряка причинно-следствена връзка със злополуката, е получил счупване на глезенната става на десния си крак. Ищецът твърди, че за лечение на получената увреда постъпил за болнично лечение, по време на което е извършено открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация, 1 поставени са плака и винтове. Твърди се, че така претърпяната от ищеца злополука е призната за трудова на основание чл.60 КСО с Разпореждане № 20012/24.11.2016 г. на ТП на НОИ-София-град. Ищецът твърди, че е търпял болки, които търпи и към настоящия момент, включително и при лоши атмосферни условия изпитва затруднения при придвижване. Твърди се, че настъпилото невъзвратимо и непоправимо събитие има за последица силно негативно влияние върху целия бъдещ живот на ищеца.

Моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие претърпяната телесна повреда по повод изпълнение на служебните си задължения, ведно със законната лихва върху горната главница, считано от датата на събитето-29.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

В срока за отговор ответникът депозира такъв чрез своя процесуален представител юрисконсулт Цонева, надлежно упълномощена с пълномощно приложено към отговора.

Оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Оспорва иска по основание и размер с твърдението, че в ЗМВР е разписан специален ред за изплащане на обезщетение за претърпяна трудова злополука от служители на МВР-чл.238, който ред е спазен от ответника, като на ищеца П.П. е изплатено еднократно парично обезщетение в размер на 8 714,52 лв. Поддържа се, че ищецът се е възползвал от правото да получи обезщетение от работодателя по този специален ред, освен че се е възползвал от това право, обезщетение е получено от него веднага след събитието на трудовата злополука. Счита, че претенциите на ищеца са неоснователни, тъй като предвиденото в чл.238 от ЗМВР обезщетение презумира както размера на претърпените имуществени вреди от претърпяната злополука, така и обема негативни преживявания на засегнатото лице, които нормално съпътстват подобен факт, като смята, че в конкретния случай преживените от ищеца негативни емоции във връзка със случилото му се събитие трудова злополука не са надхвърлили този минимален праг. Оспорва като неоснователна и акцесорната претенция за лихви.

В съдебно заседание ищецът чрез процесуалните си представители моли съда да му присъди допълнително обезщетение. Моли съда да определи 2 и присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Представя списък по чл.80 ГПК.

Ответникът в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва иска и моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение исковата претенция. Не претендира разноски.

Софийски градски съд, І-6 състав, след преценка на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

По делото не е спорно, че ищецът е назначен за държавен служител в МВР, считано от 28.09.2005 г. и продължава да служи в МВР и към настоящия момент. Не е спорно, че към 29.10.2016 г. ищецът се е намирал в служебно правоотношение с МВР като държавен служител в СОБТ-МВРразузнавач V степен в 02 група от 01 сектор към Отдел „Специални операции“ при СОБТ-МВР, считано от 02.03.2016 г., съгласно Заповед на Командира на СОБТ-МВР с рег. № ЗК-18/02.03.2016 г. и Акт за встъпване в длъжност от 02.03.2016 г.

Не е спорно също така, че на 29.10.2016 г. около 23 часа в района на СОБТ-гр.София, бул. „*******, по време на нощно дежурство, при придвижване пеша от столовата до общежитието на СОБТ по наклонен път, ищецът се подхлъзва, стъпва накриво и в пряка причинно-следствена връзка със злополуката, получил счупване на глезенната става на десния си крак. Не е спорно, че тази злополука е приета за трудова по чл.55, ал.1 от КСО с Разпореждане № 20012/24.11.2016 г. на НОИ, ТП - София град.

Между страните също така не е спорно, че през месец май 2017 г. ответникът е изплатил на ищеца обезщетение в размер на 8 714,52 лв., определено по реда на ЗМВР.

Съобразно приетото по делото и неоспорено от страните заключение на СМЕ, налице е причинно-следствена връзка между настъпилото счупване на десния крак на П. М. П. и процесната трудова злополука-травма на дясна глезенна става по време на изпълнение на трудови задължения. Следствие на това ищецът е получил следните телесни увреждания: счупване на външния /малкопищялен/ малеолус-дясна глезенна става. От приетата по делото медицинска документация, както и от заключението на СМЕ се установява, че за лечение на полученото телесно увреждане на 31.10.2016 г. ищецът е 3 постъпил за болнично лечение в ООТ-МБАЛ „Св.София“-София, където на 01.11.2016 г. е претърпял оперативна интервенция и е извършено открито наместване с вътрешна фиксация/плака и винтове на счупването на външния малеолус на дясна глезенна става. Проведена е и медикаментозна терапия.

След изписването от болница ищецът продължил с домашно лечение, като на 14.12.2016 г. отново е хоспитализиран в ОФТР МИ-МВР, по време на което е проведена лечебна физкултура и физиолечение. Изписан е с редуциран оток и болков синдром, подобрен обем на движения в десен глезен. На 05.12.2017 г. е хоспитализиран за трети път в ООТ-МБАЛ „Св.София“ – София, където на 06.12.2017 г. претърпява втора оперативна интервенция за отстраняване на фиксационния материал, след зараснала фрактура. Във връзка с претърпяната злополука, ищецът е бил временно нетрудоспособен за 129 дни, което се установява и с приетите по делото болнични листа. Вещото лице установява, че няма данни за остатъчни последици от получените от ищеца увреждания, но при натоварване и промени във времето П.П. може да се оплаква от болка дискомфорт в мястото на счупване.

Във връзка с претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани свидетелските показания на П.С.С. и П.-Т.А..

Свидетелят С. установява, че видял ищеца около месец след претърпяната от него злополука и след операцията. Ищецът ходел с патерици.

Споделил със свидетеля, че се чувства нещастен от случилото се, не може да обръща достатъчно внимание на сина си, който е малък и се притеснява, че няма да може да изпълнява трудовите си задължения, нито че ще може да спортува. След инцидента и възстановяването му, ищецът се опитал да играе футбол както преди, но се отказал поради болките които изпитвал.

Свидетелят А. установява, че П. изпълнява различни задачи и дейности като командос и физическото натоварване е основно за всичките му задачи в дейността. Свидетелят видял за първи път П. след като му приключили болничните и се върнал на работа. Свидетелят установява, че докато П. отсъствал, около три месеца, се провели доста тренировъчни лагери, в които той не взел участие и когато след завръщането му на работа възникнала специална водолазна задача, той не могъл да вземе участие в нея и това му подействало неблагоприятно и емоционално.

При така установената по-горе фактическа обстановка, Съдът 4 намира следното от правна страна:

Предявеният иск е с правно основание чл.238, ал.1 от Закона за МВР. За да е основателен така предявеният иск, ищецът следва да докаже главно и пълно съществуване на служебно правоотношение между страните, настъпване на злополука при или по повод изпълнение на служебните задължения, приета за трудова по установения ред, причинена телесна повреда в следствие злополуката, довела до временна неработоспособност, настъпване на неимуществени вреди - болки и страдания, като пряка и непосредствена последица от увреждането.

Тези предпоставки на иска са доказани от ищеца главно и пълно и всъщност те не се оспорват от ответника, който на практика и с извършеното извънсъдебно плащане на обезщетение е признал основателността на иска до размера на платеното.

Всъщност основният спор между страните е чл. 238 от ЗМВР явява ли се специален по отношение на общата уредба на ЗЗД и дерогира ли основния за гражданското право принцип на пълното обезщетяване на вредите.

Отговорът на този въпрос според настоящия съдебен състав е отрицателен, поради което на ищеца се дължи допълнително обезщетение.

Отговорността по чл. 238 ЗМВР не изключваща общия ред на отговорността по ЗЗД, предвид следните съображения:

Разпоредбите на чл. 78 ЗДСл не съдържат ограничения в обема на отговорността на съответната администрация за вреди, причинени на държавни служители, поради което ако се приеме, че с нормата на чл.239 във връзка с чл.238 от ЗМВР се въвежда такава лимитирана отговорност, то държавните служители по ЗМВР ще бъдат поставени в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите държавни служители, чиито статут е уреден в общия закон - ЗДСл. Такова ограничение не съдържа и нормата на чл.200 от КТ, т.е служителите по ЗМВР са поставени в по-неблагоприятно положение включително и в сравнение със служителите на трудови договори.

Тази разлика не би била обоснована, т. е. не би могла да преследва правомерна цел и да е налице пропорционалност между преследваната цел и използваните средства, включително предвид изискванията на чл. 14 от ЕКЗПЧОС /забрана за дискриминация/, вр. с чл. 1 от Протокол 1 ЕКЗПЧОС. В този смисъл Определение № 118 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 5

2678/2020 г., III г. о., ГК, с което не е допуснато до касационно обжалване решение по подобен казус.

С Решение от 20.11.1995 г. на ЕСПЧ по делото "П.К.Н." АД и др. срещу Белгия е прието, че вземанията за обезщетение, които възникват в момента на настъпване на вредата, каквото е и процесното, са от такова естество, че "съставляват актив", а оттам и "собственост по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1“, поради което и тази разпоредба е приложима в случая. В този смисъл ищецът има "легитимно очакване" вземането му, произтичащо от претърпяната трудова злополука, да бъде определено съобразно общите разпоредби за непозволено увреждане (решението по делото "П.В.Д." ООД и др. срещу Ирландия).

С оглед на горното въведеното с нормата на чл.239, ал.1 във връзка с чл.238 от ЗМВР ограничение относно размера на обезщетението съставлява лишаване от собственост по смисъла на второто изречение на първата алинея на чл. 1 от Протокол № 1 и доколкото ЗДСл и ЗМВР третират различно държавния служител и служителя на МВР в аналогично положение, без да е изтъкнато обективно и разумно оправдание за това, настоящият съдебен състав намира, че с прилагане на нормата на чл.239 във връзка с чл.238 от ЗМВР и определяне на размера на обезщетение с нея, ще допусне нарушение на чл. 14 от ЕКЗПЧОС /забрана за дискриминация/, вр. с чл. 1 от Протокол 1 ЕКЗПЧОС, доколкото и както е прието по делото "П.К.Н." АД и др. срещу Белгия, трябва да е налице разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целта, преследвана с която и да било мярка, лишаваща дадено лице от собственост.