Решение № 157 от 07.04.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. София, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело № 20261800500024 по описа за 2026 година

С решение № 200 от 04.09.2025 год. по гр.д. № 658/2024 год. на РСЕлин Пелин К. Й. С. от гр. Елин Пелин е осъдена да заплати на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД, гр. София сумата 2 976,94 лева – главница по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 20.09.2018 год., сключен между ищеца „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД и ответницата К. Й. С., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.05.2024 год. до окончателното изплащане. С решението съдът е отхвърлил иска на дружеството за осъждане на ответницата да заплати претендирана по същия договор възнаградителна лихва в размер на 1498,92 лева за периода 01.03.2021 год. – 31.03.2024 год., както и да заплати договорни такси в размер на 74 лева за периода от 01.03.2021 год. до 31.03.2024 год., като неоснователни.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в отхвърлителната част с твърдения, че същото противоречи на събраните по делото доказателства и на материалния закон. Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове.

Ответницата оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението на районния съд.

1

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Ищецът твърди в исковата молба, че по силата на Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 20.09.2018 год. предоставил на ответницата потребителски кредит в общ размер на 3 000 лева, усвоим чрез платежна карта Transcard Gold. През периода от 20.09.2018 г. до 31.03.2024 г. ответницата извършвала платежни операции, чрез които усвоила сумите по предоставения с договора кредитен лимит. Сочи още, че на ответницата по договора са начислени възнаградителни лихви и договорни такси, като до същата е изпратено уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита с покана за погасяване на задълженията по договора.

Ищецът твърди, че едностранно е променил общият разход по кредита, а именно – лихвения процент по кредита, като го е увеличил на 17,2%, съгласно предоставената му възможност в чл. 9, ал. 3 от договора и чл. 42 от ОУ. Моли съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата за му заплати главница в размер на 2976.94 лева по Рамковия договор от 20.09.2018г., договорна лихва в размер на 1498.92 лева, дължима за периода 01.03.21 г. 31.03.24 г., договорни такси в размер на 74.00 лева за същия период, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 10.05.24 година до окончателното изплащане.

В срока по чл.131 ГПК ответницата е подала писмен отговор на исковата молба, в която оспорва изцяло предявените искове. Прави възражение за нищожност на договора на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, за нарушение на чл.11, т.т.9, 11 от ЗПК, като се излагат подробни съображения по същество.

По делото е представен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 20.09.2018 г., по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответницата потребителски кредит в размер на 3000 лева, който клиентът се е задължил да погаси в срок от 12 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, при ГЛП в размер на 15,7 %, ГПР 19,55 %, и общо дължима сума в размер на 3297.24 лева /чл. 8-10 от Договора/. За усвояване на кредита “ТФС” е предоставило на клиента кредитна карта Transcard Gold. Ответницата се е задължила да погасява задълженията си по договора до 15-то число на всеки месец, следващ този, през който са усвоени сумите по кредита. С договора кредитодателят се е съгласил да предостави на клиента възможност да ползва безлихвен гратисен 2 период по усвоените кредити при условие, че до 15-то число на всеки месец погасява пълния размер на общите задължения по всички кредити, натрупани към последната дата на предходния календарен месец. Посочено е, че ако до 15-то число на даден месец не погаси общата сума на всичките си задължения, посочена в последното месечно извлечение, считано от 16-то число на същия месец, формираното салдо по кредита се олихвява с лихва в размер на 15, 7 % на годишна основа /чл.33, чл. 9 от Договора/. Посочено е, че кредитодателят има право едностранно да променя общия разход по кредита, включително лихвения процент по кредита, таксите и комисионните, свързани с кредита, при условията и по начина, уредени в общите условия. За да се приеме, че кредита е обслужван редовно, клиентът дължи изплащане на минимална погасителна вноска по кредита, посочена в месечно извлечение, което се връчва на клиента на посочен от последния адрес.

По делото не се спори, а и от представената с исковата молба справка и съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по силата на договора ищецът е предоставил на клиента договорения кредитен лимит и ответницата е усвоила предоставените парични суми чрез извършване на платежни операции, като по договора са начислявани възнаградителни лихви и договорни такси. Поради невнасяне на минималните погасителни вноски в четири последователни месеца, вземането на кредитодателя по договора е станало предсрочно изискуемо /чл. 37, ал. 5 от ОУ/, съгласно писмо изх. № 202440367/22.04.24 г. На ответницата връчен рамковия договор, заедно с ОУ и ценова листа, съгласно приемо-предавателен протокол от 27.09.18 год.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.

23 ЗПК.

3

С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.

В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.

22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

В случая съдът намира, че при сключване на договора за потребителски кредит е допуснато нарушение нa разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото договорът е неясен относно задълженията, които поема потребителя, дължи ли последният договорна лихва, наказателни лихви и какъв е годишният процент на разходите по кредита. Това е така, тъй като видно от представения Рамков договор – чл. 10, годишният процент разходи е представен като краен процент – 19,55 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както са описани в 4 разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Не е ясна методиката на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Ето защо е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

Следва да се има предвид и съдебната практика на СЕС, която приема, че в договора за потребителски кредит следва да е ясно разписана методиката за изчисляване на ГПР и данните въз основа на които е направено това изчисляване. Неспазването на тези изисквания и посочването на неверен ГПР засяга два от съществените принципа, на които се гради правото на ЕС – лоялна конкуренция и защитата на потребителите, поради което това нарушение е съществено и следва да води до недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и актуалната практика на СЕС - решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22/. Не само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.

В настоящия случай кредиторът иска връщане на главница в размер на 2 976,94 лева и договорна лихва в размер на 1498,92 лева, като последната надхвърля 50% от дълга. Видно от представените ценови листи, в същите са посочени множество такси и комисионни, които не са отразени в ГПР и съответно, с включването им при формирането на ГПР размерът на същия в случая би надхвърлил пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на Република България, което е в нарушение на чл.19, ал. 4 от ЗПК.

Съдът намира за недължима и сумата от 74 лева, представляваща начислени за периода 01.03.2021 год. – 31.03.2024 год . договорни такси.

Тяхната дължимост е обоснована с клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора, съответно – чл. 37 от общите условия, като начисляването им е обвързано със забава на кредитополучателя да погаси в срок минималната погасителна вноска по кредита. Съгласно чл. 37, ал. 6 от общите условия, кредитодателят извършва дейностите за уведомяване на длъжника за забавата до пълното погасяване на предсрочно изискуемите задължения по договора, за което 5 клиентът дължи ежемесечно такси за изпращане на уведомителни съобщения, съгласно ценовата листа по кредита. Видно от изложеното, тези такси се начисляват ежемесечно в случай на просрочие, като размерът им зависи от периода на забава на кредитополучателя да заплати в срок задълженията си по кредита. В случая е нарушена разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че чрез така въведените договорни клаузи в случай на забава по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвеждат допълнителни плащания, чиято дължимост всъщност е свързана изцяло с хипотеза на забава на длъжника. Следователно, тези клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК и като такива са недействителни, съответно – не пораждат права и задължения за страните по договора, поради което претендираната от ищеца сума за договорни такси в размер на 74 лева не се явява дължима от ответницата.