Решение № 8076 от 02.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8076 гр. София, 02.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20261110101817 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава осемнадесета, раздел I, чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на П. С. Т., с която срещу "Стик Кредит“ АД са предявени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, ев. по чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 659990/20.02.2024 г., а условията на евентуалност, че клаузите на чл. 27, чл.

17 и чл. 1 от договора са нищожни на осн. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, ев. на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК, ев. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като чрез тях се нарушавала императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ищецът твърди, че е сключила с ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът й е предоставил сумата 950 лева, като в договора е бил посочен размер на ГПЛ 36 % и ГПР 42,58 %. Уговорено е било заемът да се върне в 4месечен срок, а потребителят да дължи възнаградителна лихва. С договора е било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузата на чл. 29 е предвидена дължимостта на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит на ден, като му е била начислена неустойка в размер на 1026 лева. Развива подробни съображения за нищожността на същия, евентуално на клаузите, предвиждащи дължимост на неустойка и установяващи размер на ГПР в договора, които намира за неравноправни и противоречащи на добрите нрави. В обобщение на подробните доводи, заявени с исковата молба, отправя искане съдът да прогласи договора за нищожен, а в условията на евентуалност – процесните клауза за неустойка и ГПР.

Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът оспорва предявените искове, като намира, че същите съставляват злопупотреба от страна на ищцата с правото на иск (с оглед приключилото производство по гр.д. № 17350/2025 г.). Не отрича сключването на договор между страните с параметри, описани в исковата молба. Отрича при сключването му и чрез съдържанието да са нарушени императивни норми на закона. Позовава се на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като 1 счита, че дори определени клаузи от договора да са нищожни, то това не влече нищожност на целите съглашения. Оспорва ГПР да е бил погрешно посочен и в същия да е следвало да се включва и неустойката за неосигуряване на обезпечение от страна на потребителя. Сочи, че на потребителя е била предоставена цялата необходима му информация, за да се счита последният информиран и да е наясно каква сума дължи по всеки договор. Освен това последният е имал възможност да се откаже от договорa, което свое право не е упражнил. Развива подробни съображения относно действителността на договора и отделни клаузи от него, относно същността, функциите и размера на неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземането, същата по дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези относно дължимата неустойка. Моли за отхвърляне на исковете.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, че помежду им е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 950 лева, която последният се е задължил да му върне.

Като доказателство по делото е представен екземпляр от процесния договор за кредит № 659990/20.02.2024 г. В същия е посочено, че приложимият към кредитното правоотношение ГПР възлиза на 42,58 %.

Съгласно клаузата на чл. 19 се предвижда, че ако страните са договорили предоставянето на обезпечение (поръчител или банкова гаранция), както е в случая, кредитополучателят следва да осигури същото в тридневен срок от сключването, а обезпечението следва да бъде одобрено от кредитора. В случая с договора е предвидено задължение за потребителя да осигури обезпечение по договора за кредит – поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл. 29, в случай на неизпълнение на задължението по чл. 19, кредитоплучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение, Потребителят се е съгласил да заплаща неустойката заедно с погасителните си вноски. Неустойка се дължи само за периода, през който не е осигурено обезпечение.

Съгласно представения по делото СЕФ е предвидено начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 385,49 лева, която се заплаща заедно с погасителните вноски по договора за кредит.

Между страните не е спорно, че при посочване на ГПР в договора за потребителски кредит, кредиторът не е взел предвид и не е включил неустойката за неосигуряване на обезпечение. Съдът намира, че ако това вземане участва като компонент в ГПР, то същият би възлизал на 146 %.

При така установеното от фактическа страна, по приложението на правото съдът намери следното:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания.

Съдът дължи да се произнесе само по пороците, наведени от страната с исковата молба, рефлектиращи върху действителността на договора според тяхната тежест, като безспорно противоречието на договора с императивни норми на закона се явява найтежкият порок. Следователно и първо следва да се обсъдят доводите на ищеца, че в 2 договора за кредит не е бил посочен реално приложимият към кредитното правоотношение ГПР, доколкото не е включена като разход по кредита процесната неустойка за неосигурено обезпечение.

Предявеният главен иск за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит съдът намери за основателен, като съображенията за това са следните:

Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че така наложената от кредитора неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия и кредитния статус или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит с размер от 950 лева с кратък срок на погасяване. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за договорна отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в значителен размер спрямо този на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на договора съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази сума.

Следва също така да се акцентира на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. В случая, ако кредиторът е преценил, че би сключил договор за кредит с конкретния длъжник само при условията на осигурено обезпечение, то изискването за предоставяне на обезпечение следва да е било изпълнимо преди сключването на договора, а не след него. На практика се получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора, като с последното се освобождава от своето преддоговорно задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.

Основателно също така от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като увеличава нейния размер. Както се посочи, съдът счита, че 3 вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.

На следващо място, по силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.

Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена неустойка).

Както се посочи и по-напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитното правоотношение. Годишният процент на разходите е част е от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.