Решение № 3633 от 18.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3633 гр. София, 18.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия М.а

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100510862 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20047041 от 09.07.2022 г. по гр.д. № 21000/2019 г.

Софийски районен съд, 59 състав признал за установено, че Р. Е. М., ЕГН **********, дължи на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД, ЕИК ****, на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) сумата от 12 773.36 лева, представляваща непогасен остатък от регресно вземане в размер на 16 403.36 лева, представляваща изплатеното по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение по щета № 0000-5102-10-5-05796, включваща и 20 лева ликвидационни разходи, за вреди от застрахователно събитие - ПТП, причинено от ответника на 25.07.2010 г. в гр. София, на кръстовището на бул. „Цариградско шосе“ и ул. „Павел Красов“ при управление на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА **** МВ, след употреба на алкохол, ведно със законната лихва от 18.12.2018 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда, до окончателното плащане, като отхвърлил този иск за разликата над уважения размер от 12 773.36 лева до пълния предявен размер от 13 703.36 лева, както и дължи на основание чл.

1

422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 896.63 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 17.12.2015 г. до 18.12.2018 г., като отхвърлил акцесорния иск за разликата над уважения размер от 3 896.63 лева до пълния предявен размер от 4 180.75 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 601.79 лева - разноски в заповедното и исковото производство съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 39.73 лева - разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Р. Е. М., който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд не обсъдил доказателствата по делото в пълнота, поради което постановил порочно решение. Оспорвал извода на съда, че е налице основание за възникване на регресното вземане, тъй като са налице предпоставките, предвидени в чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.). Неправилно съдът приел за основателен и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид липсата на установен законов срок за изпълнение на задължението на ответника, за да изпадне същият в забава било необходимо да му бъде отправена покана от ищеца по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, което не било сторено своевременно. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноските по делото.

Въззиваемата страна „ЗК Л.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски 2 съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) за сумата 13 703.36 лв., представляваща неплатен остатък от регресно вземане за платено от ищеца застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, състояло се на 25.07.2010 г. в гр. София, на кръстовището на бул.

„Цариградско шосе“ и ул. „Павел Красов“, при което ответникът, управлявайки лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА **** МВ, след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма, преминал на червен сигнал на светофарната уредба, отнел предимството на лек автомобил „Ауди“, модел „А8“, рег. № СА **** РМ, и причинил имуществени вреди по последния, и - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 180.75 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода 17.12.2015 г. – 17.12.2018 г. включително.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 18.12.2018 г. до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 79530/2018 г. на СРС, 59 състав.

Ищецът твърди, че като застраховател на гражданската отговорност на собственика и водачите на л.а. „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА **** МВ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” със застрахователна полица № 223100270792, валидна към датата на ПТП, изплатил на застрахователя на собственика на увредения л.а. „Ауди“ застрахователно обезщетение в размер на 16 381.36 лв. и 20 лв. – ликвидационни разноски. На 16.02.2012 г. между страните било сключено писмено споразумение, с което ответникът признал своите задължения към ищеца в общ размер 16 403.36 лв. и се задължил да изплати тази сума разсрочено, на 55 погасителни вноски, като заплатил само сумата 3 320 лв., поради което ищецът претендира неплатения остатък от 13 703.36 лв.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, 3 ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер. Оспорвал изложеното в исковата молба твърдение, че в съставения протокол за ПТП № 1349659/25.07.2010 г. е отразено, че ответникът е управлявал лек автомобил лек марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА **** МВ с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма; Оспорвал твърдението, че в резултат реализиране на механизма на ПТП е увреден лек автомобил марка „Ауди“, модел „А8“, рег. № СА **** РМ, както и установените по вид и степен щети; Оспорвал твърдението, че по силата на сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност“ ищецът е следвало да изплати на застрахователя на собственика на увреденото МПС застрахователно обезщетение в размер на 16 381.36 лв. и 20 лв. ликвидационни разноски;

Оспорвал твърдението, че във връзка с изплатеното обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 274, ал. 1 КЗ (отм.) ищецът придобива право на регрес срещу ответника за изплатеното застрахователно обезщетение; Оспорвал, че на 16.02.2012 г. е сключил писмено споразумение, с което признава задължения към ищеца в общ размер 16 403.36 лв. Релевирал е и евентуално възражение за погасяване по давност на вземанията. Заявил е, че оспорва представените от ищеца доказателства при твърдения, че същите не са заверени, не са подписани и не са четливи. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е правилно като краен резултат по следните съображения:

Съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие е 4 управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотично вещество или негов аналог, или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотично вещество или негов аналог.

В случая ищецът твърди да е налице първата хипотеза – че ответникът, като водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ищеца, е управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон. В тази хипотеза за да възникне регресното право на застрахователя е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: Валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, осъществен деликт от застрахованото лице (виновно и противоправно деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата), наличие на алкохол в кръвта му с концентрация над допустимата норма, плащане на застрахователното обезщетение от ищеца – застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на собственика на увреденото МПС, респ. на застрахователя на собственика по имуществена застраховка. В тежест на ищеца, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, е да докаже пълно и главно наличието на тези предпоставки.

В случая въззивният съд намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства тези предпоставки се установяват по безспорен начин, а бланкетният довод в жалбата в тази връзка е неоснователен.

По делото не е било спорно наличието на валидно застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, по силата което ищцовото дружество е покривало гражданската отговорност на собственика и водачите на управлявания от ответника при ПТП лек автомобил. Това се установява и от удостовереното от длъжностното лице в приетия протокол за ПТП № 1349659/25.07.2010 г., който не е оспорен като документ – относно неговата автентичност или съдържание. С отговора на исковата молба е заявено оспорване на представените доказателства по причина, че същите били незаверени, не били подписани и не били четливи.

Представеният препис от протокол за ПТП обаче е заверен в съответствие с изискването на чл. 183 ГПК, подписан е от съставителя му, както и от двамата 5 водачи, участвали в ПТП, вкл. от ответника, като преписът е напълно четлив.

Представеният протокол за ПТП е съставен по предвидения в закона ред и представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията, възприети непосредствено от съставилото го длъжностно лице чл. 179 ГПК. Видно от протокола, орган на полицията е посетил местопроизшествието след реализирането му, и следователно протоколът обективира не само авторството на изявлението, датата и мястото на съставянето му, но и другите факти, непосредствено възприети от длъжностното лице – положението на автомобилите при пристигането му на място, видимите вреди по МПС, като при описание на механизма длъжностното лице е взело предвид и изявленията на участниците в ПТП.

Всъщност оспорването с отговора на исковата молба не касае механизма на ПТП, а че в пряка причинна връзка с описания в протокола механизъм е бил увреден л.а. „Ауди“, както и причинените по същия щети. От протокола се установяват видимите вреди по л.а. „Ауди“, а съгласно приетото в първата инстанция заключение на САТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се установява, че всички вреди по л.а. „Ауди“ са в пряка причинна връзка с описания в протокола за ПТП механизъм. Съгласно същото заключение, причините за настъпилото ПТП са неправилна преценка по време, разстояние и несъобразена скорост, вследствие на което ответникът, като водач на л.а. „Мерцедес“, навлиза в кръстовището на червен сигнал на светофарната уредба и реализира ПТП.