Решение № 134 от 04.03.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 134 гр. Бургас, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Петя Хр. Колева като разгледа докладваното от Росен Д. Парашкевов Въззивно гражданско дело № 20252100501668 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба от П.

М. М., ЕГН ********** от гр. ******, ж.к. „******“, бл. **, вх. **, ет. **, ап.

**, чрез адв. Стоян Илчев Иванов, против Решение № 1799 от 29.07.2025 г., постановено по гр.дело № 3335/2024 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което съдът е осъдил Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.

„Витоша“ № 2 да заплати на частния жалбоподател сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се преживени душевни страдания – отрицателно въздействие върху неговата психика и личността му, в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК по ДП № 15/2018 г. на ГПУ „Летище“ – Бургас, вх. № 7728/2018 г., пор. № 2473/2018 г. на РП – Бургас, приключило с постановление за прекратяване на наказателното производство от 23.05.2019 г. на БРП, ведно със законната лихва считано от 23.05.2021 г. до окончателното плащане, като за разликата до пълния предявен размер до 3000 лв. е отхвърлил претенцията като неоснователна, а по отношение на законната лихва за времето до 22.05.2021 г. включително, 1 поради погасяване на вземането по давност. Осъдил е Прокуратурата на Република България да заплати на П. М. М. сумата от 1 лв. – разноски по делото за ДТ, а на Стоян Илчев Иванов от БАК сумата от 50 лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА.

Недоволство от така постановеното съдебно решение изразява въззивникът, който счита, че същото е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва присъдения размер от 300 лв., както и присъдената законна лихва, за която намира, че следва да бъде присъдена от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на ДП, а не от 23.05.2021 г., както е приел БРС, че налице погасяване по давност.

Излага оплаквания срещу решението и в частта, с която заплатената държавна такса е редуцирана от 10 лв. на 1 лв., както и в частта, с която на адв. Иванов е присъден адвокатски хонорар от 50 лв. по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Посочва, че воденото в продължение на 1 година наказателно производство е продължило неоправдано дълго, като в хода на разследването безсмислено са удължавани сроковете за разследване. Посочва, че заложеният в НПК принцип за вътрешно убеждение не бива да се абсолютизира и не може той да е единственото основание за повдигане на обвинение срещу лицето.

Позовава се на тълк. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС по отношение на несъгласието си с началния момент, от който е присъдена дължимата лихва. Изразява несъгласие с присъдените разноски, както по отношение на въззивника така и досежно присъдената му сума от 50 лв. – възнаграждение на адв. Иванов, като счита че същата следва да бъде в размер на 400 лв. Излага съображение.

След изпращане на делото от БОС до БРС за произнасяне по съдържащите във въззивната жалба оплакване по чл.248, ал.1 ГПК, районният съд с определение от 26.11.2025 г. е оставил без уважение искането на въззивника, чрез адв. Стоян Иванов за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като е отказал да ги увеличи от 50 лева на 400 лева.

В срока предвиден в ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице и е допустима.

Районен съд – Бургас се е произнесъл по искове с правно основание чл.

2

2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД.

При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намира постановения съдебен акт за валиден и допустим.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:

Няма спор по делото, че на 30.08.2018 г. на територията на Летище – гр.

Бургас е извършена кражба на преносим компютър и слънчеви очила от багажа на пътничката А. К.. Образувано е ДП № 15/2018 г. на ГПУ – Летище Бургас, вх. № 7728/2018 г., пор. № 2473/2018 г. на РП – Бургас по повод извършеното престъпление по чл.194, ал.1 НК. Въззивникът е работил в „Голд Еар Хенглинк – България“ ООД като товарач и е участвал при разтоварването на багажа от самолета на пострадалата К.. На 30.08.2018 г. са проведени разпити във връзка с откраднатите от куфара вещи, на множество лица, включително и П. М.. Разпитите са проведени от Гранична полиция. На същия ден М. е разпитан като свидетел от разследващ полицай. Събрани са доказателства, както писмени така и гласни, назначени и извършени са експертизи. Въззивникът е привлечен като обвиняем по делото с постановление от 25.01.2019 г. на разследващ полицай, връчено му на 06.02.2019 г. за престъпление по чл.194, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 НК. Взета му е мярка за неотклонение „Подписка“. Заедно с въззивника като обвиняеми са привлечени още две лица – негови колеги: И. В. С. и Г. Д. Л.. В хода на следствените действия по отношение на въззивника, наказателното производство е отменено с постановление от 23.05.2019 г. и взетите спрямо него и И. С. мерки са отменени. По отношение на Г. Д. Л. производството е продължило в съдебна фаза, като последният е признат за виновен в извършването на деянието по чл.194, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 НК, с влязла в сила присъда на 21.04.2020 г. по описа на БОС по ВНОХД №23/2020 г.

Следва да се отбележи, че в хода на разследването въззивникът е призован на очна ставка със свидетеля И. Ц. С. на 29.03.2019 г., както и предявяване на материалите по разследването на 05.03.2019 г. и на 19.04.2019 г.

Пред първата съдебна инстанция е разпитан един свидетел – Д. П. М. – майка на П. М., от показанията на която става ясно, че въззивникът е бил обвинен заедно с още двама души за извършената кражба. Задържан е бил за 3 една нощ, а след това освободен. Бил е освободен от работа и чак в края на 2019 г. адвокатът му е казал, че обвинението му отпада. По твърдения на свидетелката синът й е искал да започне пак работа на летището, но когато е подал документи е започнало проучване и не е бил взет на работа. След това е започнал работа в „Спиди“. Според свидетелката въззивникът е бил изнервен и притеснен. Притеснявал се е, че ще бъде осъден без да е направил нищо.

Споделял е, че приятелите му странят от него, тъй като са го считали за престъпник.

При така изяснената по делото фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 предл. Второ от ЗОДОВ, което се споделя от настоящата съдебна инстанция.

Съобразно този текст държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. В конкретния случай се касае за причиняване вреда на граждани от прокуратурата при обвинение в извършване на престъпление, при условие, че наказателното производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето.

Както правилно е посочил първоинстанционният съд, налице са причинени на въззивника неимуществени вреди, изразяващи се в преживени душевни страдания свързани с отрицателно въздействие върху психиката на лицето, неоснователно вменено чувство за вина, накърняване на репутацията, във връзка с повдигнатото и поддържано незаконно обвинение. При това положение предявеният иск е основателен и доказан. Единственият проблем по делото е свързан с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, касаеща размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, които се определят от съда по справедливост, съгласно т.11 от тълк. Решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. При определяне на дължимата сума районният съд, съобразявайки конкретния казус е приел, че възнаграждение в размер на 300 лева отговаря на характера на причинените вреди.

4

Действително въззивникът е бил задържан за 24 часа, но това задържане е било полицейско, а не разпоредено от прокуратурата. Не се установява твърдението, че въззивникът е загубил работата си, а в последствие не е бил назначен, заради действията на Прокуратурата на РБ.

Това произтича от действията на самото лице, тъй като работодателят му е счел, че подобен вид поведение би било пречка за последващо упражняване на дейността по трудов договор. Срокът в който е било повдигнато обвинение на въззивника е близо четири месеца и не може да се счете, че е удължаван прекомерно.

Видно от дадените от самия М. обяснения на 30.08.2018 г., че след като преносимият компютър е изпаднал под седалката на превозното средство, с което са се придвижвали в зоната на летището, въззивникът заедно с другите две лица обвинени по-късно по делото са решили да изнесат вещта и я продадат. В този смисъл са и показанията на свидетеля И. С., според които трите лица са били в стаята за почивка с преносимия компютър и са проверявали неговата цена в интернет. Това влиза в противоречие с твърдението, че компютърът е открит случайно и то по-късно в служебното МПС. При постановяване на Решение № 31/21.04.2020 г. по ВНОХД № 23/2020 г. на БОС е посочил в мотивите си, че няма правомощия да се намесва в начина, по който прокуратурата упражнява компетентността си да привлича към наказателна отговорност лица за извършени деяния по НК, тъй като е констатирал, че в случая се касае за извършена кражба в съучастие, макар за нея да е обвинен единствено подсъдимият Л..

При това положение районният съд е определил обезщетение в размер на 300 лева, като е отхвърли претенцията до исканите 3000 лева, което се споделя от въззивния съд.

Настоящата съдебна инстанция намира постановеният акт за правилен и законосъобразен, което налага потвърждаването му.

Що се отнася до приложението на чл.111, буква „В“ от ЗЗД, касаеща искането за присъждане на законна лихва върху определената сума, настоящата съдебна инстанция намира, че първоинстанционният съд правилно е приложил закона и с оглед момента на предявяване на иска – 23.05.2024 г., във връзка с направеното възражение за погасяване по давност от въззиваемата страна, то законна лихва се дължи от 23.05.2021 г.

5

По отношение на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, настоящият съд е изпратил делото на БРС, който се е произнесъл с определение, с което е отказал присъждане на адвокатско възнаграждение в по-висок размер. Срещу този акт не е постъпила частна жалба.

Основателно е искането на въззивника за осъждане на прокуратурата да заплати внесената държавна такса изцяло на основание чл.10, ал.3, изр.1 от ЗОДОВ. Видно от обжалваното решение, прокуратурата е осъдена да заплати на въззивика сумата от 1 лв., при частично удовлетворяване на претенцията, а не стойността на цялата внесена от него държавна такса от 10 лв./5.11 евро/.

Това налага въззиваемата страна да бъде осъдена да заплати на въззивника остатъка от 9 лв./4.60 евро/ държавна такса.

По изложените съображения, БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1799/29.07.2025 г., постановено по гр.д.

№ 3335/2024 г. по описа на Районен съд – Бургас.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.

„Витоша“ № 2 да заплати на П. М. М., ЕГН ********** от гр. *****, ж.к.

„*********“, бл. **, вх. **, ет. **, ап. **, чрез адв. Стоян Илчев Иванов сумата от 4.60 евро/9 лв/, остатък от дължимата държавна такса.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________