Определение № 1002 от 25.02.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1002 гр. Варна, 25.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Деница Добрева като разгледа докладваното от Деница Добрева Гражданско дело № 20253100102796 по описа за 2025 година за да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Г. П. Г. срещу съдия Нейко Димитров от състава на Окръжен съдгр.Варна за присъждане на обезщетение за вреди, настъпили в резултат на неизпълнение на задължения на ответника като магистрат.

Твърденията в исковата молба са, че сочените вреди са резултат на процесуалните действия на съдията- ответник, в резултат на което производството по гр.д.№ 21/2024г. по описа на ВОС е прекратено.

При така изложените фактически твърдения в исковата молба и формулираното до съда искане, становището на настоящия състав е за недопустимост на производството по следните съображения:

Изложението в исковата молба сочи ангажиране на гражданската отговорност на ответника за твърдяни негови действия в качеството му на съдия в Окръжен съд – Варна, постановил съдебен акт по гр.дело №21/2024г. по описа на ВОС, страна, по което е бил ищецът. Разпоредбата на чл. 132 Конституцията на Република България урежда функционалния имунитет на магистратите, който ги освобождава от гражданска и наказателна отговорност за служебни действия и постановени актове, освен ако извършеното не е умишлено престъпление от общ характер. Наличието на функционален имунитет е абсолютна процесуална пречка (отрицателна процесуална предпоставка) за образуване на гражданското дело. Касае се за допустимост на иска и не е необходимо да се събират доказателства по съществото на спора, а производството следва да се прекрати само на база твърденията в исковата молба (определения № 141/04.05.2017г. на ВКС по ч.гр.д. № 1508/2017г., ІІІ г.о., определение № 321/28.06.2017г. на ВКС по ч.гр.д. № 2387/2017г., ІV г.о., определение № 44/18.01.2017г. на ВКС по ч.гр.д. № 4453/2016г., ІV г.о., определение № 274/05.07.2016г. на ВКС по ч.гр.д. № 2647/2016г., ІІІ г.о., определение № 263/03.10.2016г. по ч.гр.д. № 3798/2016г., І г.о. и много други).

Извън горното, на настоящия докладчик е известно, че в период от 1 декември 2023г. до датата на настоящото произнасяне ищецът Г. П. Г. е инициирал 237 производства по описа на ВОС, срещу Българската държава, Варненски окръжен съд, съдии от съставите на различни съдилища. Исковите молби съдържат еднородни твърдения за нарушение правото на ищеца на справедлив процес, за ограничаване достъпа му до правосъдие или за извършени от съдиите престъпления. Никое от производствата не е приключило с акт по същество. От справка в деловодната система е видно, че г-н Г. не е отстранявал указаните му нередовности по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, нито пък е обжалвал постановените прекратителни определения.

Прочее ищецът не е обжалвал и прекратителното определение по гр.дело №21/2024г. по описа на ВОС.

Настоящият докладчик намира, че чрез депозиране на множество искови молби с идентично съдържание ищецът не цели защита на накърнени материални права. Страната, която добросъвестно упражнява правата си следва, ако не активно да съдейства на съда, то поне да демонстрира поведение, сочещо намерение да получи правосъдие- например като направи опит да изпълни дадените й указания или обжалва акта, с който се прекратява производството по делото, ако счита, че същото е незаконосъобразно прекратено.

Интензивността, с която ищецът сезира съда нарушава цялостната правораздавателна дейност на съдилищата и генерира неоправдани разноски за администриране на производства, които очевидно ищецът не желае да приключат с акт по същество.

На установеното в чл. 2 ГПК задължение на съда да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита, противостои уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характер на молба за защита и съдействие, съотв. съдът няма задължение да я разгледа и реши. Подобно разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по приложение на чл. 35, пар. 3 (а) – Условия за допустимост от ЕКЗПЧ, според който съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, когато счете, че тя представлява злоупотреба с правото на жалба, както и в общностното право – Директива 2024/1069 на ЕП и на Съвета, чиято цел е да предостави защита за физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява, и в която неизчерпателно са посочени индикации за производства, с които се злоупотребява (непропорционален, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него; наличие на множество производства по сходни въпроси, започнати от 2 ищеца; недобросъвестно използване на процесуални тактики и др.). Относно критериите за наличие на злоупотреба с право и нейните проявни форми, е налице трайна практика на ВКС – решение по гр.д. № 1913/2017г., III г. о.; по гр.д. № 1243/2009г. на IVг.о.; по гр.д. № 3973/2018г., IV г.о., по гр.д. № 5193/2013г., IV г.о. и др., според която основните критерии са: упражняване на правото с противоправна цел (увреждане на друг, заобикаляне на закона, накърняване на обществен интерес); недобросъвестност при упражняване на правото; знание за липса на основание или за неверност на фактите; липса на легитимен интерес от упражняване на правото; повтарящи се или системни действия, които целят забавяне или препятстване на правосъдието.

Злоупотребата с процесуални права се проявява чрез подаване на многобройни неоснователни или недопустими жалби или молби, целящи забавяне на производството или увреждане на насрещната страна, а злоупотребата с материални права – в действия, при които правото се упражнява не, за да се реализира легитимен интерес, а с цел увреждане на друг или заобикаляне на закона, като съдът е длъжен да вземе мерки за преустановяване на такива действия, вкл. и чрез отказ от защита. В същия смисъл е и най- новата практика на ВКС - определение № 5794/11.12.2025г. по ч.гр.д. № 4694/2025г., IV г.о.; определение № 5777/11.12.2025г. по ч.гр.д. № 4693/2025г., III г.о.

С оглед на изложеното, съдът намира, че с образуването на настоящото производство ищецът не цели действителна защита на субективно материално право. Ето защо, производството е недопустимо и поради липса на интерес от сезирането.

Водим от горното

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 2796 по описа на Варненски окръжен съд за 2025г., на осн. чл. 130 от ГПК.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба в седмичен срок от съобщението пред Варненски апелативен съд.

ДОПЪЛНИТЕЛНО на осн. чл. 7 ГПК УКАЗВА на страната:

• че страната, която живее или замине за повече от един месец в чужбина, е длъжна да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщенията - съдебен адресат, ако няма пълномощник по делото в Република България.

• страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес.

• същите задължения за посочване на адреси имат законният представител, попечителят и пълномощникът на страната, вкл. и когато са 3 посочили електронен адрес, а когато уведомено лице не посочи съдебен адресат или нов актуален свой адрес, както и когато страната е посочила електронен адрес за връчване, но го е променила, без да уведоми съда, или е посочила неверен или несъществуващ адрес, всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени.

Препис от определение да се връчи на ищеца на адреса посочен в исковата молба, както и чрез ССЕВ.

Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________ 4

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1002 гр. Варна, 25.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Деница Добрева като разгледа докладваното от Деница Добрева Гражданско дело № 20253100102796 по описа за 2025 година за да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Г. П. Г. срещу съдия Нейко Димитров от състава на Окръжен съдгр.Варна за присъждане на обезщетение за вреди, настъпили в резултат на неизпълнение на задължения на ответника като магистрат.

Твърденията в исковата молба са, че сочените вреди са резултат на процесуалните действия на съдията- ответник, в резултат на което производството по гр.д.№ 21/2024г. по описа на ВОС е прекратено.

При така изложените фактически твърдения в исковата молба и формулираното до съда искане, становището на настоящия състав е за недопустимост на производството по следните съображения:

Изложението в исковата молба сочи ангажиране на гражданската отговорност на ответника за твърдяни негови действия в качеството му на съдия в Окръжен съд – Варна, постановил съдебен акт по гр.дело №21/2024г. по описа на ВОС, страна, по което е бил ищецът. Разпоредбата на чл. 132 Конституцията на Република България урежда функционалния имунитет на магистратите, който ги освобождава от гражданска и наказателна отговорност за служебни действия и постановени актове, освен ако извършеното не е умишлено престъпление от общ характер. Наличието на функционален имунитет е абсолютна процесуална пречка (отрицателна процесуална предпоставка) за образуване на гражданското дело. Касае се за допустимост на иска и не е необходимо да се събират доказателства по съществото на спора, а производството следва да се прекрати само на база твърденията в исковата молба (определения № 141/04.05.2017г. на ВКС по ч.гр.д. № 1508/2017г., ІІІ г.о., определение № 321/28.06.2017г. на ВКС по ч.гр.д. № 2387/2017г., ІV г.о., определение № 44/18.01.2017г. на ВКС по ч.гр.д. № 4453/2016г., ІV г.о., определение № 274/05.07.2016г. на ВКС по ч.гр.д. № 2647/2016г., ІІІ г.о., определение № 263/03.10.2016г. по ч.гр.д. № 3798/2016г., І г.о. и много други).

Извън горното, на настоящия докладчик е известно, че в период от 1 декември 2023г. до датата на настоящото произнасяне ищецът Г. П. Г. е инициирал 237 производства по описа на ВОС, срещу Българската държава, Варненски окръжен съд, съдии от съставите на различни съдилища. Исковите молби съдържат еднородни твърдения за нарушение правото на ищеца на справедлив процес, за ограничаване достъпа му до правосъдие или за извършени от съдиите престъпления. Никое от производствата не е приключило с акт по същество. От справка в деловодната система е видно, че г-н Г. не е отстранявал указаните му нередовности по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, нито пък е обжалвал постановените прекратителни определения.

Прочее ищецът не е обжалвал и прекратителното определение по гр.дело №21/2024г. по описа на ВОС.

Настоящият докладчик намира, че чрез депозиране на множество искови молби с идентично съдържание ищецът не цели защита на накърнени материални права. Страната, която добросъвестно упражнява правата си следва, ако не активно да съдейства на съда, то поне да демонстрира поведение, сочещо намерение да получи правосъдие- например като направи опит да изпълни дадените й указания или обжалва акта, с който се прекратява производството по делото, ако счита, че същото е незаконосъобразно прекратено.

Интензивността, с която ищецът сезира съда нарушава цялостната правораздавателна дейност на съдилищата и генерира неоправдани разноски за администриране на производства, които очевидно ищецът не желае да приключат с акт по същество.

На установеното в чл. 2 ГПК задължение на съда да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита, противостои уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характер на молба за защита и съдействие, съотв. съдът няма задължение да я разгледа и реши. Подобно разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по приложение на чл. 35, пар. 3 (а) – Условия за допустимост от ЕКЗПЧ, според който съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, когато счете, че тя представлява злоупотреба с правото на жалба, както и в общностното право – Директива 2024/1069 на ЕП и на Съвета, чиято цел е да предостави защита за физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява, и в която неизчерпателно са посочени индикации за производства, с които се злоупотребява (непропорционален, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него; наличие на множество производства по сходни въпроси, започнати от 2 ищеца; недобросъвестно използване на процесуални тактики и др.). Относно критериите за наличие на злоупотреба с право и нейните проявни форми, е налице трайна практика на ВКС – решение по гр.д. № 1913/2017г., III г. о.; по гр.д. № 1243/2009г. на IVг.о.; по гр.д. № 3973/2018г., IV г.о., по гр.д. № 5193/2013г., IV г.о. и др., според която основните критерии са: упражняване на правото с противоправна цел (увреждане на друг, заобикаляне на закона, накърняване на обществен интерес); недобросъвестност при упражняване на правото; знание за липса на основание или за неверност на фактите; липса на легитимен интерес от упражняване на правото; повтарящи се или системни действия, които целят забавяне или препятстване на правосъдието.