Определение № 1629 от 03.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1629 гр. София, 03.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002100903 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. М., В. И. Н., М. И. М.а и К.

А. Б., всички действащи чрез адвокат Л. Л. С. от Адвокатска колегия - Смолян, срещу въззивно решение № 878 от 24.07.2024 г. по в. гр. д. № 165/2024 г. на Апелативен съд София, с което след отмяна на решение № 5699 от 09.11.2023 г., постановено по гр. д. № 10705/2021 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от М. С. М., М. И. М.а, В. И. Н. и К. А. Б. против Н. Г.

Д., иск с правно основание в чл. 92 и иск по чл. 86 от ЗЗД, имащи за предмет заплащането на сумата от 15 000 (петнадесет хиляди) евро, представляваща неустойка за забава за неизпълнение на задълженията по Договор от 11.03.2016 г. - чл. 22, ал. 1, касаещи СМР, включени в Етап 1, за периода от 31.08.2018 г. до 31.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 30.08.2021 г.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение следва да се отмени, тъй като същото е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, касаторите сочат разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следния поставен от 1 тях въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да изложи и обсъди в мотивите си всички спорни въпроси, повдигнати от страните с исковата молба, в отговора на исковата молба, с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, с всички възражения и доводи на страните по тях, допустими и относими към предмета на спора, да посочи всички факти и обстоятелства по повдигнатите спорни въпроси, които приема за доказани, съответно за недоказани, да посочи доказателствата въз основа на които ги приема или не приема за доказани, както и да изложи причините, поради които не възприема някои факти и доказателства?

Касаторите считат, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната, включително и задължителната съдебна практика на ВКС, възприета в TP № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в TP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В допълнение като израз на тази практика сочат решение № 43/04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на 4-то г.о. на ГК на ВКС; решение № 60134 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2021 г., I г. о., ГК; решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на второ т. о. на ВКС; решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на I-во т. о. на ВКС; решение № 99/06.08.2019 г. по гр. д. № 2331/2018 г. на I-во г. о. на ВКС; решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г., второ г. о. на ВКС; решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на второ г. о. на ВКС; решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV-то г. о. на ВКС, решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на второ т. о. на ВКС и други.

Ответната по касация страна, действаща чрез адвокат Б. К. Р. от САК, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Излагат се съображения, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалваното в настоящото производство съдебно решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 11.03.2016 г. страните по делото са сключили договор, по силата на който ищците като собственици на УПИ *** с площ от 16 309 кв.м. и на УПИ *** с площ от 543.70 кв.м. по плана на с. П., Община К., ведно с построените в имотите „краварник - комплекс“ и масивни сгради, са възложили на ответника, в качеството му на изпълнител, извършването на СМР; че ответникът се е 2 задължил да инициира и да бъде разделена функционално и документално съществуващата сграда в първия имот на две сгради - Хале 1 и Хале 2, и двете със застроени площи от 1500 кв.м.; да извърши промяна на действащия регулационен и застроителен план за имотите, предмет на договора, вследствие на което да се обособят четири УПИ; да извърши СМР за Хале 1, Административна сграда 1, Административна сграда 2 и в двора на имота, подробно описани в чл. 3.1 до чл. 3.24 от договора; че възложените видове СМР ще бъдат изпълнени на два етапа като Етап 1 включва - Хале 1, вход и достъп до Хале 1; Административна сграда 1 и вход и достъп до нея;

Административна сграда 2; изцяло изграждане на оградата с всички врати; изграждане на електрическа инсталация на Хале 1, Административна сграда 1, Административна сграда 2, дворно осветление, дворна врата, питейна вода и бунар, изграждане на септична яма. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 3Б. от договора в замяна на извършването на описаните в чл. 3А СМР, възложителите ще прехвърлят на изпълнителя собствеността върху един от новообразуваните от УПИ *** с площ 6625 кв.м., съгласно скицата - проект по т. 2.2 от Преамбюла /Приложение № 9/, в село П., община К., Софийска област, ведно с Хале 2 /съгласно 2.1. от Преамбюла/, във вида, в който се намират към датата на сключване на договора, с прилежащия му навес, без частта за изграждане на Административна сграда 2 /която остава в Хале 1/ и прилежащия му парцел. Съдът е отбелязал, че прехвърлянето на описаните имоти ще се осъществи след направа на СМР за Хале 1 с вход и достъп до него, двете административни сгради, подхода към първата административна сграда, ограда с врати и изграждане на електро, питейна вода и бунар, изграждане на септична яма. Съдът е коментирал приетото по делото заключение на вещото лице, което е установило, че Хале 1 към момента на огледа е изцяло завършено; че административната сграда е изцяло завършена; че за обект „Цех за студена обработка на метали - преустройство на съществуващ краварник в с. П., общ. К. е била изготвена и одобрена строителна документация, въз основа на която са били издадени Разрешение за строеж № 116/21.06.2007 г. и Разрешение за строеж № 157/25.07.2007 г.; че в архива на Община К. се съхранява одобрен на 17.08.2016 г. от Главния архитект на Община К. екзекутивен проект за обект: „Цех за студена обработка на метали - преустройство на съществуващ краварник; че върху отделните чертежи от екзекутивните проекти е положен подпис срещу строител от Г. Д.; че преимуществената част от договорените видове работи, включени в Етап 1, са изпълнени на място; че СМР, включени в Етап 2 от договора не са извършени; че е издадено удостоверение за ползване № 48 от 30.05.2023 г. на обект Цех за студена обработка на метали; че е изградена септична яма, но не е монтиран капак; че е изпълнена шахта, която не е довършена; че е изпълнена оградата. Съдът е посочил, че пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства за извършените СМР.

От правна страна въззивният съд е приел, че предметът на въззивното 3 производство е очертан с подадената жалба от ответника срещу първоинстанционното решение, с което е осъден да заплати на ищците неустойката по чл. 22, ал. 1 от договора, сключен между тях на 11.03.2016 г. за периода от 31.08.2018 г. до 31.09.2019 г. Във връзка с така предявения иск, въззивният съд е коментирал, че съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на поето задължение и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без те да се доказват, като е посочил, че в случая страните по делото са били субекти на материално правоотношение, породено от договора от 11.03.2016 г., който по своето естество е договор за изработка, уреден в чл. 258-чл. 269 от ЗЗД. Съдът е отразил в мотивите си съдържанието на разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от договора, а именно, че в нея е уговорена неустойка в случай на забавено изпълнение на възложеното, включително в случаите когато забавата е поради причини на отстраняване на некачествено или неточно изпълнение, дължима от изпълнителя на възложителя, както следва: - в случай на забава в изпълнението на първия етап от изпълнението /чл. 4 от договора/ до 30.08.2017 г. - изпълнителят дължи неустойка в размер на 1 500 евро на месец, а ако забавата продължи повече от шест месеца неустойката е 3 000 евро на месец. Съдът е посочил, че ответникът е направил възражение за нищожност на договора и на клаузата за неустойка по чл. 22, ал. 1 от Договора, касаеща изпълнението на СМР в Етап 1, като противоречаща на добрите нрави. В тази връзка съдът е наблегнал на приетия от него факт, че от писменото заключение на вещото лице се установява, че СМР, касаещи този етап са извършени в почти цялата си част и с неголеми недостатъци като СМР са извършени изцяло за сметка на изпълнителя, който е организирал и финансирал тези работи в тяхната последователност.

На база на установените факти въззивният съд се е позовал на т. 3 от постановеното от Общото събрание на Търговската колегия на ВКС Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., в което е прието, че правото на страните свободно да определят съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничено в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави като ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки. Съдът е посочил правното разрешение по този въпрос в цитираното тълкувателно решение, а именно: че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно; че един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес; че 4 условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения; че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: - естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; - дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи, като поръчителство, залог, ипотека и др.;

- вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди; че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; че прекомерността на неустойката не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави; че прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди; че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.