Решение № 264008 от 16.06.2021, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р

Е Ш Е Н И Е гр. София, 16.06.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен състав, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА при участието на секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от съдия Ташева в.гр.д. № 5485 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 451002 от 16.07.2018 г., постановено по гр.д. № 76066/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 42 състав, е признато за установено по предявения от З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК *******иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 410 КЗ по отношение на Агенция „Пътна инфраструктура“, че съществува вземане на „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД в размер на сумата от 124,96 лева, представляващо вземане вследствие на изплатено застрахователно обезщетение по щета № 470416171710084, ведно със законна лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 15.08.2017 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 56049/2017 г. по описа на СРС, 42 с-в. С решението Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД сумата от 635 лева – разноски за исковото производство и 385 лева – разноски за заповедното производство.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, подадена чрез юрск. Г.Н., в която се обжалва решението като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, а също и като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и при неизяснена фактическа обстановка. В жалбата се навеждат доводи, че по делото не са налице безспорни доказателства и конкретни факти, при наличието на които е настъпило твърдяното ПТП. В този смисъл се сочи, че липсва представен Протокол за ПТП, издаден от компетентен държавен орган, съгласно ЗДвП. В случая, лицето управлявало процесното МПС не било уведомило СДВР – Пътна полиция, видно от приложеното Заявление от 27.02.2017 г. за изплащане на застрахователно обезщетение, съобразно изискването на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г.

Жалбоподателят счита, че по делото не е изяснен механизма на ПТП. Не е посочен час на настъпването на процесното ПТП, както и размера на дупката и местонахождението й. Счита, че е налице противоречие в посочения в исковата молба механизъм на ПТП и причината на реализирането му. Поддържа се, че неправилно са били кредитирани от СРС и представените от ищеца писмени доказателства - Заявление за изплащане на застрахователно обезщетение от 27.02.2017 г. и др., които като частни писмени документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Наред с това се сочи, че посочените обстоятелства в тях не се потвърждават и от свидетелските показания на водача на процесния автомобил, а разкриват съществени противоречия с описаното в тях. Излага се, че понятието „предвидимо препятствие” в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, следва да се разбира като такова, което или е несъмнено очевидно от далечно състояние или е обозначено. В случая не ставало ясно как посоченото препятствие било повлияло за реализирането на ПТП. Не бил направен и снимков материал от длъжностно лице /евентуалното ПТП не е било посетено от органите на КАТ, съгласно изискването на чл. 5, ал. 1, т.3 от Наредба № I - 167 от 24.10.2002 г.. Не са представени снимки от извършен оглед и заснемане на място на произшествието, което възпрепяства установяването на действителната причина за възникване на ПТП.

Жалбоподателят излага, че САТЕ е изготвена също единствено въз основа на представените материали по делото - Заявление за изплащане на застрахователно обезщетение от 27.02.2017 г., поради което счита, че същата обективира единствено възможност, че посоченият механизъм в исковата молба съответства на настъпилите увреждания. В този смисъл счита, че заключението на вещото лице не е категорично, тъй като от експерта се сочи само „възможност” щетите по автомобила да са нанесени при такъв механизъм.

Излага се, че следва да бъде взето предвид обстоятелството, че описаната щета е с възможен механизъм на ПТП от бордюр или друга твърда неравност по-висока от терена. Във връзка с изложеното, поддържа, че причинно-следствената връзка като обобщен извод на механизма за настъпване на ПТП не следва да се кредитира като безспорно доказателство, именно поради това, че направените изводи в експертизата са на база предположения. Посочва, че следва да се има предвид, че съгласно показанията на св. М., скоростта на предвижване е била от 30-40 км.ч., като същите разкриват съществени противоречия с описаното в писмените документи, от кето следва, че не може да се направи категоричен извод, че евентуалното ПТП е настъпило при твърдените обстоятелства.

Навеждат се доводи, че застрахователният договор се сключва писмено съгласно чл. 344 от КЗ, като неразделна част от него са Общите условия, които следва да отговарят на хипотезата на чл. 344, ал. 1, изр. 2 и чл. 348 от КЗ. Сочи се, че застрахователят е длъжен, но не е извършил проверка по установяване на обстоятелствата при възникване на евентуално застрахователно събитие, като от представения Опис на претенция от 27.02.2017 г. е видно, че липсват задължителните реквизити. Твърди се, че водачът не бил тестван и за алкохол или други упойващи вещества, за да се установи дали е налице изключен риск. Не били събрани и доказателства за извършена проверка за причиняване на вредите в резултат на умишлени действия, както и за грубо нарушаване на установените технически и технологични правила за експлоатация и ремонт на превозното средство, т.е. дали не е налице изключен риск, респ. основание на застрахователя да откаже изплащането на застрахователно обезщетение. Не са събрани докозателства за извършена проверка за причиняване на вреди в резултат на настъпили обстоятелства, попадащи в хипотезата на част I. Допълнителни покрити рискове от Клауза „Пълно каско“, част II Изключения.

Твърди се, че застрахователната полица от 22.08.2016 г. била типова и не съдържала всички задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ, а представените Общи условия не били актуални. Процесното превозно средство не било застраховано по допълнителния застрахователен риск „гуми“. Поради изложеното се поддържа, че в случая не са налице предпоставките за уважаване на регресната претенция на застрахователя.

Моли се, първоинстанционното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен, евентуално – частично отхвърлен поради съпричиняване на вредоносния резултат. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Въззиваемата страна – З. „Б.В.И.Г.“, чрез пълномощника си адв. Ц.К.е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК, в който оспорва същата като неоснователна по подробно изложени съображения. Моли съда да остави без уважение подадената въззивна жалба като неоснователна, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е и правилно и законосъобразно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 410, ал.

1 КЗ, вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

В разпоредбата на чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие, застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението.

Отговорността на лицата по чл. 49 ЗЗД, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.

За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от деликвента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахованият автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т. ч. с неговия механизъм, настъпило ли е покрито от застрахователния договор събитие и съответно дали ищецът е бил в риск, както и и с дали водачът на процесното превозно средство е съпричинил вредоносния резултат.

По делото е установено, от приетата като писмено доказателство по делото застраховатена полица № 5С***, издадена от „Булстрад Виена иншурънс груп" АД със срок на валидност от 12.09.2016 г. до 12.09.2017 г., че към датата на процесното ПТП – 26.02.2017 г. между ищеца и собственика на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № *******е съществувало валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка "Каско Стандарт".

Съгласно императивната разпоредба на чл. 344, ал. 1 от КЗ застрахователният договор се сключва писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт, като в чл. 345 от КЗ е посочено и задължителното съдържание на застрахователния договор. Въззивният съд намира, че в случая писмена форма за действителност на договора е спазена, а доколкото същият е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 345, ал.

1 КЗ. Несъмнено е също така, че съществувалия между страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж глава ІI "Покрити рискове и изключения" от Общите условия на ищеца за застраховка "Каско Стандарт".