Решение № 6320 от 22.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6320 гр. София, 22.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100511687 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20155688 от 12.07.2021 г., постановено по гр.д. № 54 376/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 42 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. Н. Г., ЕГН ********** на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата 6 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение, по което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 18.07.2019 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над сумата от 6 000,00 лева до пълния предявен размер от 12 000,00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

Със същия съдебен акт Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. Н. Г. на основание чл.78, ал.1 ГПК във връзка с чл.10, ал.3 ЗОДОВ сумата от 460,00 лева – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ относно обезщетението за неимуществени вреди, е депозирана въззивна жалба от ответника Прокуратура на Република България. В жалбата се излагат съображения за неправилност и необоснованост на решението в тази му част. Счита, че не са доказани всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ; че съставът на СРС неправилно е приел, че от събраните гласни доказателства се установява, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, а тъкмо обратното – констатира се, че не е търпял други вреди от воденото срещу наказателно производство, освен житейски нормалните. Релевирани са доводи и че първоинстанционният съд неправилно е приложил и разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и че същият не е взел предвид в достатъчна степен наведените от Прокуратурата възражения при определяне размерът на обезщетението, касаещи мярката за неотклонение, която е най-леката; че в досъдебната му фаза наказателното производство е проведено в разумен срок от около 9 м., а в съдебната – ръководно решаващата роля е на друг правен субект, че интензивността на отрицателното въздействие от повдигнатото обвинение по отношение личността на ищеца е била по-малка в сравнение с хипотезите на лицата, по отношение на които е взета и се прилага по тежка мярка за неотклонение и/или има по1 продължителен период на разследване /решение № 936/13.11.2008 г. по гр.д.№ 3251/2007 г. на ВКС, І ГО/; че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетяване и компенсира до известна степен изтърпените страдания, както и че ищецът не е представил доказателства за емоционалното си състояние преди да му бъде предявено процесното обвинение, за да може да се приеме, че е настъпила промяна. Наведени са съображения, че съдът е следвало да вземе предвид тези обстоятелства при постановяване на решението си, че дори да се приеме, че ищецът е имал негативни изживявания по повод на конкретното обвинение, то те са били с много нисък интензитет и в рамките на обичайните такива, че размерът на обезщетението, което СРС е определил, е силно завишен и прекомерен и не съответства на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип, на икономическия стандарт в България и на установената съдебна практика.

Моли да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да се намали размерът на присъденото обезщетение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – ищецът Л. Н. Г., в който е заявено искане същата да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Наведени са доводи, че СРС правилно е приел, че е осъществен и доказан по безспорен начин сложния фактически състав за ангажиране на отговорността на ответника по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, в т.ч. претърпени вреди и наличието на причинноследствена връзка между незаконното действие и вредите, доказани с разпита на двама свидетели; че този съд е отчел обстоятелствата във връзка с мярката за неотклонение, като са изложени съображения за неоснователност и на останалите наведени в жалбата оплаквания.

Претендира присъждането на разноски по делото.

В проведеното на 27.04.2023 г. открито съдебно заседание представителят на СГП – в качеството си на страна по чл.10, ал.1 ЗОДОВ и като представител на ответника, позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, поддържа изцяло въззивната жалба на Прокуратурата на Република България и моли същата да бъде уважена в цялост.

Първоинстанционното решението в частта, с която отхвърлен искът за обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на неимуществени вреди не е обжалвано и е влязло в сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ.

В подадената искова молба ищецът Л. Н. Г. твърди, че на 04.01.2013 г. е бил привлечен като обвиняем по ДП-ЗМ75/2013 г. по описа на 07 РУП-СДВР, пр.пр.№ 29499/2013 г. на СРП за престъпление по чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК, извършено на 05.04.2007 г., и му е била взета мярка за неотклонение „подписка“, изпълнението на която е продължило да окончателното приключване на делото. Сочи се и че на 19.11.2013 г. СРП е внесла в съда, като на 06.11.2017 г. СРС, НО, 6 състав по нохд № 19 853/2013 г. го е признал за виновен по повдигнатото обвинение, като по подадена от ищеца жалба СГС, НО, ХІІІ възивен състав на 22.06.2018 г. го е признал за невинен с присъда по внохд № 1820/2018 г., която присъда е била протестирана от СГП, като с решение по кнд № 8/2019 г. на ВКС, ІІІ НО същата е била потвърдена и е влязла в сила. Поддържа се, че предприетото спрямо ищеца наказателно преследване и взетата мярка за неотклонение са сложили край на нормалния му живот; че е бил изключително злепоставен, тъй като му е било вменено 2 обвинение за деяние, което не е извършил, било му е „лепнато петно“, което трудно може да бъде изчистено; че във времето, през което му е било повдигнато обвинението, е усещал несигурност в бъдещото му и относно психическото му здраве, породено от изживяното, изпитвал е неудобство от близки и съседи, които са разбрали за случилото се. Релевирани са съображения и че по това време ищецът е бил баща на две малки деца и трудно е съчетавал тази роля с многобройните явявания по делата, като нито едно заседание не е било отлагано по негова вина; че продължителното производство и най-вече очакването да получи справедливо решение по случая го е довело до негативни преживявания, които са пряка и непосредствено последица от поведението на органите на досъдебното производство и на Прокуратурата на Република България, било е уронено доброто му име сред обществото, познатите и колегите, набеждаването му в извършването на престъпление по НК го е поставило в изключително неблагоприятна светлина в професионалното му развитие и кариера.

Моли да се постанови решение, с което съдът да осъди ответника да му заплати сумата 12 000,00 лева – обезщетение за неимуществени вреди, нанесени му в причинна връзка с незаконно повдигнатото и поддържано от ответника обвинение, ведно със законната лихва от постановяване на оправдателната присъда до окончателното изплащане на сумите.

Претендира присъждането на направените по делото разноски.

В подадения в срока по чл.131, ал.1 ГПК писмен отговор ответникът Прокуратурата на Република България, гр.София оспорва иска по основание и размер. Инвокира аргументи, че ищецът не е ангажирал доказателства за влязла в сила оправдателна присъда, поради което не е доказал по основание претенцията си, че не е представил доказателства и за претърпени вреди и че те действително са пряк и непосредствен резултат от процесното обвинение, както и такива органи на Прокуратурата да са извършвали спрямо ищеца действия, извън правно регламентираните в хода на наказателното производство. Оспорва претенцията за неимуществени вреди и по размер, който счита за изключително и прекомерно завишен, неотговарящ на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, като сочи и че във връзка с последния следва да се вземе предвид спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение, че досъдебното производство протекло и че съдебната фаза Прокуратурата няма ръководни функции; че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетяване и компенсира до известна степен изтърпените страдания, както и наведените в исковата молба твърдения не налагат извод за извършени интензивни процесуалноследствени действия в хода на наказателното производство. Моли съда да отхвърли предявеният срещу нея иск.

Безспорно е установено в производството, че с влязла в сила на 18.07.2019 г. присъда № 161 от 22.06.2018 г., постановена по внохд № 1820/2018 г. по описа на СГС, НО, 13 въззивен състав е отменена изцяло на основание чл.336, ал.1, т.3 във вр. с чл.334, т.2 НПК присъда от 06.11.2017 г., постановена по нохд № 19 853/2013 г. по описа на СРС, НО, 6 състав и вместо нея подсъдимият Л. Н. Г., ЕГН ********** е признат за невинен в това, че на 05.04.2007 г. в гр.София, зад ******** 1“, чрез нанасяне на удар в челото в областта на носа е причинил на Я.Г.Д. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на носните кости с разместване на носните фрагменти, което клинично се е изразило в деформация на носната пирамида с отклонението й надясно и затруднена носна проходимост двустранно, което е реализирало медикобиологичния признак „постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота“ и на основание чл.304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК, поради това че от обективна страна не е установено по несъмнен и категоричен начин авторството на деянието. В съответствие с разпоредбата на чл.303, ал.1 НПК е прието, че присъдата не може да почива на предположения каквито са данните в събраните по делото гласни и писмени доказателства.

От приложените с наказателното дело документи е видно, че с постановление на прокурор от СРП от 28.01.2012 г. – с изх.№ 20494 от 04.01.2013 г. е било образувано ДП № 75/2013 г. по описа на 07 РУП – СДВР, пр.пр.№ 29499/2007 г. по описа на СРП, срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК.

След извършване на различни процесуални действия по движението на преписката с постановление от 10.10.2013 г. на разследващ полицай при 07 РУП-СДВР Л. Н. Г. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление от общ характер по чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК на 05.04.2007 г. в гр.София, зад ******** 1“, като чрез нанасяне на удар с челото си в областта на носа на Я.Г.Д. му е причинил счупване на носните кости с разместване, което клинично е било манифестирано с деформация на носната пирамида с отклонението й надясно и затруднение на нормалното носово дишане – постоянно 3 разстройство на здравето, неопасно за живота. Със същия акт спрямо Л. Н. Г. е взета и мярка за неотклонение „подписка“.