Решение № 1699 от 29.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1699 гр. София, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110140101 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Д. А. Ч. против „СТИК-КРЕДИТ“ АД с искане Договор за паричен заем № ***/*** г. да бъде прогласен за недействителен, а при условията на евентуалност клаузите по чл. 1, ал. 5 и 6, чл. 19, ал. 1 и ал. 2, чл. 29, ал. 1, 2, 3 и чл. 30 от съглашението да бъдат прогласени за недействителни като противоречащи на закона, заобикалящи закона и накърняващи добрите нрави. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.

В исковата молба са изложени твърдения, че на *** г. между страните по спора бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът отпуснал в заем на ищеца сумата в размер на 600 лева. Страната поддържа, че съгласно чл. 19, ал. 1 от съглашението заемателят се задължава в срок до три дни от получаване на заемната сума по договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция. В исковата молба са изложени твърдения, че съгласно договорът третото физическо лице следва да отговаря на редица кумулативно дадени условия. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 29, ал. 1 от договора при неосигуряване на трето физическо лице, отговарящо на разписаните от кредитора условия или банкова гаранция, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като по сочената клауза в тежест на потребителя била начислена неустойка в размер на 461,64 лева. Ищецът излага подробни доводи за недействителност на сключения договор за кредит, като поддържа, че в посочения в съглашението годишен процент на разходите не е включен разхода за неустойка за непредставяне на обезпечение, което препятства възможност на потребителя по достъпен за него начин да се запознае с произтичащите за него икономически последици от сделката.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат Х.мир Николов оспорва поддържаните от ищеца доводи за нищожност на договора за кредир, респ. на клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка. По 1 изложените доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от дружеството съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат Х. М. поддържа доводи за недопустимост на предявения иск, тъй като процесният договор вече не е действащ между страните, респ. за ищеца не е налице правен интерес от търсената защита.

По същество на спора наведените в исковата молба съображения за нищожност на договора за кредит, респ. на отделни негови клаузи, са оспорени. По изложените доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от дружеството съдебни разноски.

По направеното от ответника възражение за недопустимост на производството, съдът приема следното:

Съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. От изложеното следва, че ищецът има правен интерес както от предявяване на иск за прогласяване на нищожността на сделката, така и от осъдителна претенция за връщане на даденото по договора.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за паричен заем № ***/*** г. за недействителен, а при условията на евентуалност отделни негови клаузи да бъдат прогласени за нищожни поради противоречие със закона, заобикаляне на императивни правни норми и поради противоречие с добрите нрави, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, който е недействителен на сочените от страната правни основания, а при условията на евентуалност, че отделните клаузи са недействителни като противоречащи на закона, заобикалящи императивни правни норми и противоречаща на добрите нрави.

По делото не е спорно, че между страните по спора е сключен Договор за паричен заем № ***/*** г., по силата на който дружеството отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 600 лева, която сума следвало да бъде върната ведно с възнаградителна лихва на седем месечни погасителни вноски, както и че съгласно чл. 19 от съглашението кредитополучателят следва осигури действието на трето лице, което поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими суми по договора, което трето лице подлежи на предварителна проверка от кредитора и следва да отговаря на определени разписани от кредитора условия или да представи банкова гаранция, като при неизпълнение на соченото задължение кредитополучателят дължи неустойка по чл. 29, ал. 1 в размер на 0,9 % от стойността от усвоената сума за всеки ден, за който не е представено обезпечение. От приетия по делото като писмено доказателство погасителен план се установява, че общо дължимата от кредитополучателя сума по договора при непредставяне на обезпечение възлиза на сумата в размер на 1137,50 лева с включена неустойка.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма 2 на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Уговорката по чл. 29 от договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19 е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.

С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Следователно предявеният иск за прогласяване на сделката за недействителна е основателен, поради което и съдът не дължи произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване на отделни клаузи от съглашението за недействителни.

Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се 3 съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика, депозираната искова молба е бланкетна, а разглеждането на делото в открито съдебно заседание е продължило по-малко от пет минути. Адвокатско възнаграждение следва да бъде адекватно на положените от адвоката усилия по запознаване с казуса, относимите към предмета на спора доказателства и организиране на защитата на правата на представляваното лице. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер общо на 153,39 евро ( 300 лева).