Решение № 2827 от 28.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2827 гр. София, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100510912 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 26.04.2024 г., постановено по гр.д.№ 40927/ 2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 63 състав, „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД- гр. София /ЕИК 831609046/ е осъдено да заплати на П. В. В. /ЕГН **********/ сумата 1 353 леванеоснователно платено от П. В. В. на „Топлофикация София“ ЕАД обезщетение по чл.221, ал.2 КТ, поради дисциплинарно уволнение, признато за незаконно и отменено с Решение № 20015204/ 21.02.2022 г. по гр.д.№ 22789/ 2021 г. на СРС, която сума ответното дружество е удържало от трудовото възнаграждение на работника за м. март 2021 г. по силата на Заповед № 4/ 09.03.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 21.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, и сумата 10 553.40 лева-неплатено обезщетение за оставане на П. В. В. без работа в шестмесечен период след незаконното уволнение със Заповед № 4/ 09.03.2021 г. през периода от 29.03.2021 г. до 29.09.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 21.07.2023 г., до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени за следните суми: 1/ 328.57 лева- обезщетение за забава за периода от 01.04.2021 г. до 21.07.2023 г., начислено върху сумата 1 353 леванеоснователно платена от П. В. В. на „Топлофикация София“ ЕАД като обезщетение по чл.221, ал.2 КТ, поради дисциплинарно уволнение; 2/ 2 571.68 лева- обезщетение за забава за периода от 29.03.2021 г. до 21.07.2023 г., начислено върху сумата 10 553.40 лева- неплатено обезщетение за оставане на П. В. В. без работа в шестмесечен период след незаконното уволнение; 3/ 1 353 лева- главница- неплатено трудово възнаграждение за м. февруари 2021 г., и 340.22 лева- обезщетение за забава за периода от 01.03.2021 г. до 21.07.2023 г., както и за законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 21.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането; 4/ 2 706 лева- обезщетение за неизползван платен годишен 1 отпуск и 659.41 лева- обезщетение за забава за периода от 29.03.2021 г. до 21.07.2023 г., и за законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба21.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, поради неоснователност на претенциите в отхвърлената част. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Топлофикация София“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца П. В. В. сумата 1437.49 лева- разноски по делото /за адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице/, съобразно уважените искови претенции. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът П. В. В. е осъден да заплати на ответника „Топлофикация София“ ЕАД сумата 40.10 леваразноски по делото /за юрисконсултско възнаграждение/, съобразно отхвърлените искови претенции. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът „Топлофикация София“ ЕАД е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 475.46 лева- държавна такса по уважените искове.

С определение от 30.05.2025 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба вх.№ 150222/ 08.05.2024 г. на ответника „Топлофикация София“ ЕАД за изменение на цитираното първо-инстанционно решение в частта за разноските- чрез намаляване, поради прекомерност, на присъдените на ищеца В. разноски за адвокатско възнаграждение, като неоснователна.

Постъпила е въззивна жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените от П. В. искове, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна П. В. В. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Подадена е и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК от ответника „Топлофикация София“ ЕАД- с искане да бъде постановена отмяната му като неправилно.

Ответникът по частната жалба П. В. В. оспорва същата и моли да бъде постановено определение за отхвърлянето й като неоснователна.

Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД и чл.225, ал.1 КТ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от П. В. срещу „Топлофикация София” ЕАД искове по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД и чл.225, ал.1 КТ за 2 горепосочените суми като основателни и доказани- чл.272 ГПК.

По делото не е спорно, а се и установява въз основа на събраните писмени доказателства, че страните са били обвързани от трудово право-отношение през периода м.12.2013 г.- 29.03.2021 г., по което ищецът П. В. заемал длъжността „монтьор топлофикационни съоръжения- отговорник на обект към звено „Аварийно възстановяване и ремонт“ в ответното дружество „Топлофикация София“ ЕАД. Това правоотношение било прекратено със Заповед № 4/ 09.03.2021 г. на Изп. директор на „Топлофикация София“ ЕАД, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ /дисциплинарно уволнение/, считано от 29.03.2021 г. Посочено е в уволнителната заповед, че уволненият работник дължи на дружеството- работодател заплащането на обезщетение по чл.221, ал.2 КТ, за което не е спорно, че е удържано от дължимото му се за м. март 2021 г. трудово възнаграждение.

С Решение от 21.02.2022 г. по гр.д.№ 22789/ 2021 г. на СРС, 56 състав, влязло в сила на 5.06.2023 г. /според направеното от СРС отбелязване/, извършеното с цитираната заповед уволнение на ищеца е признато за незаконно и отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.

Видно от приложените по делото копия от страници на трудова книжка на ищеца, за които е направена съдебна констатация в проведеното на 2.04.2024 г. о.с.з., след прекратяване на трудовото правоотношение между страните на 29.03.2021 г. няма данни да са сключени последващи трудови договори между ищеца В. и други работодатели, считано до 13.07.2023 г., когато ищецът бил възстановен на заеманата до уволнението длъжност при ответника- въз основа на влязлото в сила решение по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ.

Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, на 20.04.2021 г. по банкова сметка на името на ищеца В. в Общинска банка е изплатено нетно възнаграждение за м. март 2021 г. в размер на 169.46 лв., която сума е получена в резултат на извършена от работодателя- ответник удръжка на сумата 1 758.90 лв., представляваща обезщетение по чл.221, ал.2 КТ. Дължимото на ищеца В. според вещото лице обезщетение по чл.225, ал.1 КТ- в размер на 6 брутни работни заплати, възлиза на общо 10 553.40 лева, която сума е формирана от брутна заплата от 1 758.90 лева за период от 6 месеца. Заплатата от 1758.90 лева включва сумите 1 353 лв.основно възнаграждение, и 405.90 лв.- възнаграждение за стаж /прослужено време/.

При така установената фактическа обстановка основателни и доказани се явяват предявените от П. В. искове по чл.225, ал.1 КТ и чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД.

Налице са визираните в закона материално- правни предпоставки за уважаване на осъдителния иск по чл.225, ал.1 КТ, дадени кумулативно: 1/ уволнението на работника е признато за незаконно, 2/ налице е вреда, подлежаща на обезщетяване, съизмеряваща се с пропуснатото брутно трудово възнаграждение на работника за времето след уволнението, но за не повече от 6 месеца, и 3/ налице е причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника без работа.

Въз основа на извършена в о.с.з. на 2.04.2024 г. съдебна констатация по оригиналната трудова книжка на В. е установено, че след прекратяване на процесното трудово правоотношение до изтичане на релевантния 6- месечен период същият не е сключвал последващ трудов договор с друг работодател. Предвид установяването на горепосочената материално- правна предпоставка- оставане без работа през процесния 6- месечен период, считано от 29.03.2021 г. до 29.09.2021 г., на ищеца правилно е присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на общо 10553.40 лв., при зачитане на безспорното по делото обстоятелство /за което е представено и съответно 3 доказателство: фиш за работна заплата/, че последното му брутно трудово възнаграждение, включващо основно трудово възнаграждение и допълнително възнаграждение с постоянен характер /за трудов стаж и професионален опит/, е било в размер на 1 758.90 лв. /чл.228 КТ/. При това положение посочената сума правилно е присъдена на ищеца В. на основание чл.225, ал.1 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Основателен е и искът на П. В. по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД.

Тъй като извършеното със Заповед № 4/ 9.03.2021 г. уволнение на В. е признато за незаконно и отменено с влязло в сила на 5.06.2023 г. съдебно решение, постановено по гр.д.№ 22789/ 2021 г. на СРС, 56 състав, основанието, на което е удържано едно брутно трудово възнаграждение на същия по чл.221, ал.2 КТ, е отпаднало с обратна сила по смисъла на чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД, поради което и работодателят- ответник е длъжен да върне на ищеца получената без основание сума, която с оглед диспозитивното начало в процеса следва да бъде определена на 1 353 лв., която именно сума е присъдена на ищеца с обжалваното решение. Не е спорно по делото, а се и установява от събраните писмени доказателства, че работодателят е удържал посочената сума при издаване на уволнителната заповед, поради което и дължимото на ищеца за м.03.2021 г. трудово възнаграждение не е изплатено в пълен размер, поради прихващане на дължимото от същия обезщетение по чл.221, ал.2 КТ. Предвид отпадането с обратна сила на основанието за тази удръжка, независимо от даденото от ищеца съгласие за това, което в случая е ирелевантно, ответникът му дължи връщане на посочената сума, поради настъпилото неоснователно обогатяване. Обогатяване по смисъла на чл.55- чл.59 ЗЗД представлява не само получаването, придобиването на имуществено благо, т.е. увеличаване на актива, но и намаляването на пасива или спестяването на имуществени разходи, каквато фактическа обстановка се установява в настоящия случай.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора, постановеното от СРС решение, което е правилно в обжалваната осъдителна част, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 752.41 евро, равни на 1 471.58 лв.разноски за платено за въззивното производство адвокатско възнаграждение, чийто размер е редуциран до минималния предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /чл.7, ал.2, т.3/ размер, по възражението на въззивника за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК.

Неоснователна е и частната жалба на ответника срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на СРС.

С обжалваното първоинстанционно решение на ищеца В. са присъдени разноски за платени за производството пред СРС адвокатско възнаграждение /2 150 лв./ и възнаграждение за вещо лице /250 лв./, съразмерно на уважената част от исковете, в размер на общо 1 437.49 лв., като в процедурата по чл.248 ГПК е отказано намаляване на дължимите на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.