Решение № 3069 от 14.08.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3069 гр. Варна, 14.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Лефтерова при участието на секретаря Росица В. Трендафилова като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело № 20243110109147 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на С. В. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. В., кв. „Г. М.“, бл.**, вх.**, ет./**, ап.**, с която против „М.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. ****, р-н „С.“, бул. „Г. С. Р.“ № ***, ап.-**, са предявени следните искове:

- за прогласяване недействителността на сключения между страните по делото, договор за потребителски кредит № *******, сключен между С. В. В. кредитополучател и „М.“ АД - кредитор на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК;

- в условията на евентуалност се предявяват кумулативно съединени искове прогласяване недействителността на клаузата на чл.10, ал.1 и клаузата на чл. 10 ал.2 от договор за кредит № *******, на основание чл.26, ал.1, пр. 1 и 2 ЗЗД вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Претендират се сторените разноски по делото.

Обстоятелства, на които се основават претендираните от ищеца права.

Между страните по делото е сключен договор за паричен заем №********/10.08.2023 г., по силата, на който ответникът е предоставил на 1 ищеца в заем, парична сума в размер на 1200 лева, срещу насрещното задължение за връщане на предоставената в заем сума, ведно с възнаградителна лихва, в едногодишен срок, считано от сключване на договора. Уговорени са лихвен процент – 41% и ГПР – 49,65%. Срокът за издължаване на кредита от 24 месеца, считано от усвояването му. Общият размер на дължимата сума е 1476,37 лв., включваща главницата и лихвата по кредита.

В исковата молба се сочи, че съгласно чл. 10, ал. 1 кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора за кредит. Същта е в размер на 8,28 лева плюс 0,230% от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,230% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Заявява, че съгласно клаузата на чл.10, ал.2 от процесния договор, към датата на сключването му, потребителят отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на потребителски кредит на лоялни клиенти, като се прилага неустойка в размер на 4,18 лева плюс 0,116% от усвоения размер на кредита за първият ден на забава и 0,116% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Заявява, че изплащането на неустойката е дължимо на части, съвпадащи с падежните дати на погасителните вноски.

Съгласно заявеното с исковата молба, общият размер на неустойката по чл. 10 ал. 1 от договора възлиза на сумата от 1995,48 лв., което според ищеца надвишава размера на общо дължимата сума по кредита. Ищцата е изтеглила кредит в размер на 1200 лева, а съгласно Погасителния план, в края на срока на договора е длъжна да върне 2478,72 лв. и то в случай, че бъде приложена единствено неустойката по чл.10 ал.2 от договора. Твърди, че към датата на подаване на исковата молба в съда е заплатила сумата от 600 лева.

Намира договора за недействителен, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи, че съгласно чл. 20, ал.1 от договора, вземането на кредитора се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита. Потребителят се задължава, в срок от 3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора.

Физическото лице - поръчител следва да отговаря на изискванията по чл. 20 2 ал. 3 от договора - дееспособно физическо лице, което поема задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от настоящия договор за потребителски кредит, при условията на чл. 138 и сл. ЗЗД. Поръчителят следва да отговаря кумулативно на следните изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв., работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да не е страна по договор за кредит сключен с „М.“ АД; да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни.

Според ищеца, кредиторът не включва неустойката към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като цели заобиколяне нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поради това, намира, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19 ал. 1 ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Въпреки, че са посочени процентните стойности на ГПР в договора, от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Намира, че от съдържанието на неустоечните клаузи по чл. 10 ал. 1 и 2 във вр. чл. 10 ал. 3 от договора, не става ясно коя от двете неустойки в края на договора ще дължи потребителят, следователно - колко би се оскъпила цената на предоставения кредит. Сочи, че начинът на формиране на ГПР е неясен, поради което потребителят не може да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Ответникът е посочил годишния процент на разходите само като цифров израз, но не е изброил разходите, които е включил, поради което договорът е недействителен, на осн. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Намира, че неустоечните клаузи са недействителни като противоречащи на закона и накърняващи добрите нрави. Сочи, че неустойката е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Същата е начислена не за неизпълнението на главното задължение, а на задължение, което има вторичен характер. Заявява, че кредиторът не е изпълнил задължението си предварително да оцени кредитоспособността на потребителя. Намира, че с неустоечните клаузи, оспорени като 3 недействителни, се прикрива допълнително възнаграждение за заемодателя, като същото следва, но не е включено в ГПР.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът представя писмен отговор на исковата молба, с който признава основателността на ищцовата претенция.

Намира, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на иска, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК.

Въвежда възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като заявява, че същото следва да се определи при съобразяване Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и практиката на СЕС. Оспорва претенцията за начисляване на ДДС върху адвокатското възнаграждение.

С писмена молба по делото, ищецът отправя искане за постановяване на решение, при признание на иска, на основание чл.237 ГПК.

Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна страна, следното:

Предявените искове намират правно основание в разпоредбите на чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.79, ал.1 вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД. Същите са допустими, поради което съдът дължи произнасяне по основателността им.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.1 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите си е достатъчно да укаже, че то се основава на признанието на иска.

Съдът намира че в процесния случай не са налице отрицателните предпоставки, посочени в нормата на чл.237, ал.3 ГПК, определяща хипотезите, при които съдът не може да постанови решение при признание на иска, а именно – признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, страната няма пречки да се разпорежда с него. Следва да се посочи още, че признанието на иска обвързва съда, като същото не може да бъде оттеглено, поради което не са налице пречки за съда да се произнесе с решение по реда на чл.237, ал.1 ГПК.

Предявеният главен иск е основателен, поради което съдът не дължи 4 произнасяне по заявените в условията на евентуалност, искове.

Обстоятелството, че ответникът признава предявените искове не е достатъчно основание за прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. С процесния договор за кредит, в тежест на потребителя е възложено заплащането на неустойка по чл.10, ал.1 и ал.2 от същия, при непредставяне на обезпечение, като разходът за неустойка не е включен в ГПР по кредита. До подаване на исковата молба в съда, ответникът не е предприел каквито и да е действия, които да доведат до отмяна на неустоечните клаузи или до обявяване на начислените по тях суми за недължими. Тук следва да се посочи, че дори, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски /дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск/ – определение №31/06.02.2020 г. по д. №2017/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; определение №2020/09.05.2018 г. по д. №1172/2018 г. на ВКС, І т.о.; определение №277/14.05.2014 г. по д. №2432/2014 г. на ВКС, I г.о.; определение №98 от 20.02.2009 г. по гр.д.№91/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; определение №518 от 15.06.2012 г.по ч.т.д.№156/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение №1176 от 28.12.2012 г. по ч.т.д.№560/2012 г. на ІІ т.о.; определение №767/05.09.2012 г. по ч.т.д.№251/2012 г. на ІІ т.о.

Възражението на ответника, че доколкото ищецът претендира адвокатското възнаграждение на осн. чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗА, то върху присъдената сума не следва да се начислява ДДС, е неоснователно. Налице е облагаема възмездна доставка по смисъла на чл.2 ал.1 ЗДДС. Предоставената услуга става възмездна, в момента, в който съдът определи възнаграждение на адвоката по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв., съответно за адвоката възниква задължение да начисли ДДС по реда на чл.86 ДДС – така определение №41/25.01.2017 г. по ч.т.д. № 2127/2016 г. на ВКС, 1 т.о., в този смисъл и: определение №50467/30.11.2022 г. по ч.т.д. № 395/2022 г. на ВКС, 1 т.о., определение №44/28.01.2022 г. по ч.т.д. № 2525/2021 г. на ВКС, 2 т.о. и др.

При горните доводи, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. А. З. Д. адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА, ведно с дължимия ДДС. Като съобрази липсата на фактическа и правна сложност на спора, въведеното от страна на ответника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, както и че пълномощникът на ищеца не се явява в открито съдебно 5 заседание, признанието на ищцовата претенция изцяло, съдът намира, че следва да присъди възнаграждение само за предявения главен иск, при съобразяване на минималния размер, определен с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), а именно – общо 657,44 лева с ДДС.

В тежест на ответника следва да бъде възложено заплащането на сумата от 99,15 лева - държавна такса, по сметка на ВРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

Водим от горното и на основание чл.237, ал.1 във вр. ал.2 ГПК, съдът РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между С. В. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. В., кв. „Г. М.“, бл.**, вх.**, ет./**, ап.** и „М.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к.

****, р-н „С.“, бул. „Г. С. Р.“ № ***, ап.-**, че договор за потребителски кредит № *******, сключен между С. В. В. и „М.“ АД, е недействителен, на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. ****, р-н „С.“, бул. „Г. С. Р.“ № ***, ап.-**, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. Д., член на САК, личен № *******, с адрес: гр. С., рн „С.“, ж.к. „Я.“, ул. „Х. О.”, № **, ет. ***, ап. **, тел. **********, адвокатско възнаграждение в размер на 657,44 лева с ДДС, на осн. чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА.