Определение № 13466 от 22.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13466 гр. София, 22.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-М, в закрито заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина Ангелова

Мария В. Атанасова като разгледа докладваното от Галя Митова Въззивно частно гражданско дело № 20261100504461 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 130 ГПК.

Образувано е по частна жалба, вх. № 142777 от 27.11.2025 г. по описа на Софийски градски съд, подадена от Е. Д. М., против Определение № 16310 от 08.04.2025 г., поправено с Определение № 2397 от 19.01.2026 г., постановени по гр. дело № 390 по описа за 2025 г. на Софийски районен съд, 88-ми състав, в частта, в която е върната като недопустима искова молба, вх. № 1716/03.01.2025 г., подадена от Е. Д. М. и е прекратено производството по делото, както и в частта, в която е отказано предоставянето на правна помощ на ищеца М..

Жалбоподателят М. поддържа, че неправилно е върната исковата му молба и прекратено производството по делото. Излага конкретни оплаквания в тази връзка. Искането е да се отмени обжалвания съдебен акт и делото да се върне на Софийски районен съд за неговото разглеждане по същество, както и да му се назначи служебен адвокат.

Софийският градски съд, след като обсъди доводите в жалбата и прецени събраните по делото доказателства, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна, с правен интерес от обжалването, като е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.

За да приеме, че исковата молба, с която е сезиран е недопустима, първостепенният съд приема, на първо място, че е налице очевидна злоупотреба с процесуално право от страна на ищеца. Констатира, след извършена служебна справка (приложена по делото), че ищецът само за периода от 01.01.2025 г. до 08.04.2025 г. има заведени в Софийски районен съд 347 дела със сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др.), като по повече от 99% от делата са с един и същ предмет - иска се 1 обезщетение за неимуществени вреди, поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения, противозаконно задържане за изпълнение и др.), претърпени в различни периоди на увреждане. Първостепенният съд излага мотиви, че с генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение, ищецът Е. М. не преследва легитимен интерес и действието по предявяването на тези искови молби представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 КРБ и чл. 17 ЕКЗПЧ (по аналогия от чл. 35, т. 3, б. “а“ от Конвенцията). Съдът се позовава и на Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета на Европа, която има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани с публично участие в съдебни производства, с които се злоупотребява и която се отнася само до граждански и търговски дела. Според цитираната от първата инстанция Директива, последната предлага различни индикации за това кога е налице производство, с което се злоупотребява например непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора; наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; недобросъвестното използване на процесуални тактики, като забавяне на производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по - късен етап от производството и др. Първоинстанционният съд приема, че индикации като изброените не са чужди на националната съдебна практика, обективирана в Определение № 761 от 30.11.2012 г. по ч.т.д. № 497/2012 г., Определение № 376 от 10.05.2010 г. по ч.т.д. № 350/2010 г., Разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч.гр.д. № 3772/2018 г., Решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. дело № 1149/2009 г. на ВКС. Намира, че предвид процесуалното поведение на ищеца, завеждането на съдебни искове от него не преследва разрешаване на гражданско правен спор. Първата инстанция третира спора, с който е сезирана, като „frivolous litigation”, в който са въведени несериозни и изначално необосновани фактически и правни аргументи, като ищецът като лице, което изтърпява наказание лишаване от свобода, отказва да се съобрази със сила на пресъдено нещо на влязлата в сила присъда и непрестанно възобновява правния спор, чрез завеждането на множество сходни съдебни производства. Съдът допълва мотивите си, сочейки, че за всяко едно от съдебните дела, които е завел ищецът, последният се конвоира от затвора, тъй като изявява желание лично да се явява в съдебните заседания, поради което реално се стига до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложеното му наказание.

Настоящият състав на съда възприема посочените изводи на първостепенния съд за правилни и обосновани, като на основание чл. 272 ГПК, приложим съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК, препраща към тях.

Обстоятелството, че ищецът е завел множество съдебни производства срещу различни процесуални субституенти на Държавата, като Прокуратура на РБ, Софийски градски съд, Софийски районен съд, Апелативен съд - София и др., е служебно известно и 2 на настоящия съдебен състав – в.ч.гр.д. № 5828/2024 г. по описа на СГС; в.ч.гр.д. № 13781/2023 г. по описа на СГС; в.ч.гр.д. № 13131/2024 г. по описа на СГС; в.ч.гр.д. № 3905/2025 г. по описа на СГС; в.ч.гр.д. № 1690/2025 г. по описа на СГС и др.

Фактът, че има заведени само за времето от 01.01.2025 г. до 08.04.2025 г. по описа на Софийски районен съд общо 347 броя дела и че ответните страни по тях са посочените в обжалвания съдебен акт органи, не се оспорва от жалбоподателя. В тази връзка е ирелевантно оплакването, изложено в частната жалба, че липсва пълен идентитет в делата, тъй като в случая производството не е прекратено, на основание чл. 126 ГПК.

От друга страна, по мнение на настоящия състав на съда е налице допълнително основание за недопустимост на така предявения иск.

Видно от обстоятелствената част на исковата молба, по която е образувано прекратеното гр. дело № 390/2025 г. по описа на Софийски районен съд, е налице произволно позоваване на норми на МПГПП на ООН, ХОПЕС; ДЕС; ДФЕС; ЕКПЧ, при твърдения, че увреждащото деяние на ответника Апелативен съд - София (правоприемник на Апелативен Специализиран Наказателен съд - закрит), се изразява в противозаконно лишаване от свобода въз основа на твърдения, че ищецът е извършил престъпления по чл.

321 НК и по този начин, чрез незаконност, произвол и превратност, незаконно държи ищеца в затвора.

При тази обстоятелствена част на исковата молба, се налага изводът, че от жалбоподателя не се твърдят и не се обосновават факти, които да са част от фактическия състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на посочените в исковата молба норми на правото на ЕС. В тази връзка, съгласно практика на ВКС, обективирана в Определение № 5223 от 15.11.2024 г. по ч.к.гр.д. № 4249/2024 г. на III Г.О. на ВКС, преценката дали по естеството им твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът да е претъпял вреди, следва да се приеме именно, че е въпрос по допустимостта на иска. Не се сочи от ищеца да е приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз, не се навеждат твърдения, че правото на Европейския съюз не е приложено или е приложено неточно, или че приложима правна норма е тълкувана неправилно (напр. неавтономно) от ответника.

Допълнително следва да се обоснове, че според възприетото с Определение № 40 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 4870/2022 по описа на III Г.О. на ВКС, ХОПЕС ще се прилага в случай, че националният съд е прилагал съюзна правна норма, а не е прилагал норми от вътрешното право. Твърдението за нарушение на ЕКПЧ само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил към ЕКПЧ, поради което ЕКПЧ не е част от правото на ЕС. Освен това, ЕКПЧ се прилага субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или когато норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧ.

От изложеното следва, че от ищеца в сезиращата съда искова молба, която и първата 3 инстанция правилно е намерила за недопустима, макар и по други съображения, не са изложени надлежни фактически твърдения, обхванати от фактическия състав по чл. 2в ЗОДОВ. Не се касае за нередовност, а за недопустимост на претенцията, тъй като се поддържа допуснато от ответника нарушение на националния процесуален ред.

Така приетото е в съответствие с Решението на СЕС по делото Köbler; решението на ЕСПЧ по делото Brualla Gomez de la Torre v. Spain и др., според които в производството по ангажиране на отговорността на национална съдебна юрисдикция за нарушения на общностното право, не се извършва преразглеждане и пререшаване на спора, който е решен с влязлото в сила съдебно решение. Ирелевантни са оплаквания относно изхода на процеса пред националния съд; че фактите по делото са преценени неправилно или че националният закон е интерпретиран неправилно от съдилищата.

Предвид изложеното Определение № 16310 от 08.04.2025 г. по гр. дело № 390/2025 г. по описа на Софийски районен съд, поправено с Определение № 2397 от 19.01.2026 г., в обжалваната прекратителна част, като правилно, следва да бъде потвърдено.

Правилно е оставено без уважение искането за назначаване на служебен адвокат на ищеца.

Първата инстанция го отхвърля като неоснователно, намирайки, че е неоправдано допускането на правна помощ по недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от които принципно е невъзможно да бъде породено в полза на ищеца претендираното право.

По мнение на настоящия съдебен състав, правилно първоинстанционният съд се позовава на относимата разпоредба на чл. 24, т. 2 ЗПрП, който заедно с чл. 24, т. 1 ЗПрП, изисква за допускането на безплатна правна помощ да се извърши преценка дали това е оправдано от гледна точка на ползата, която би допринесло на лицето, както и дали искането не е свързано с очевидно недопустима, неоснователна или необоснована претенция.

За пълнота следва да се посочи, че тези ограничителни критерии присъстват и в разпоредбите на чл. 6, §3, б. „с“ от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията), както и на чл. 47, §3 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), според които безплатна правна помощ се предоставя, когато го изискват интересите на правосъдието (според Конвенцията) и доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие (според Хартата). Поради това правна помощ не следва да се допуска, когато лицето злоупотребява с правото си да получи правна помощ.

Тогава предоставянето на такава помощ не отговаря на интересите на правосъдието и не е свързано с осигуряване на достъп до правосъдие, а би имало значение за постигане на други цели на молителя, различни от тези, за които му е предоставено правото да получи безплатна правна помощ. Не следва да се допуска правна помощ тогава, когато от поведението на страната като цяло е очевидно, че той злоупотребява с това си право, поради което и искането му не е насочено пряко към защита на предявените пред съда права.

Във връзка с изложените съображения настоящият състав на съда намира за необходимо да посочи, че му е служебно известно обстоятелството, че е практика на ищеца 4 да иска предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство по десетките заведени от него съдебни производства, включително с искане за назначаване на конкретен адвокат. При това положение правото на безплатна адвокатска защита се упражнява превратно от страната.