Решение № 341 от 30.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 341 гр. София, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимир Шекерджиев

Членове:

Елена Каракашева

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Р. Т. С. като разгледа докладваното от Красимир Шекерджиев Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200311 по описа за 2026 година Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Д. Б. А. срещу решение №11 от 20.02.2026 г., постановено по ВНОХД №20254000600181/2025 г. по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново.

С присъда №25 от 01.12.2023 г., постановена по НОХД № 878/2022 г. по описа на Окръжен съд- гр. Русе подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 04.09.2022 г. на път 1-5 Русе- гр. Велико Търново, на км. 3+300, при управление на моторно превозно средство, л.а. „*****“ с рег.№ ***** нарушил чл.20, ал.2 ЗДвП и причинил смъртта на неустановено по делото лице от мъжки пол, като на основание чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, като изпълнението му е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. На подсъдимия е наложено на основание чл.343г, във вр. с чл.37, ал.1, т.7 НК наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл.59, ал.1 и ал.4 НПК е приспаднато времето, през което подсъдимият А. е бил задържан в хода на досъдебното производство и е бил лишен по административен път от правото да управлява МПС.

С присъдата подсъдимият е признат за невиновен да е нарушил чл.5, ал.1, чл.20, ал.1, 1 чл.20, ал.2, изр.1-во (в частта относима към задължението водачът да се съобразява с атмосферните условия, релефа на пътя и състоянието на превозното средство, с превозвания товар и с характера и интензивността на движението) и чл.116 ЗДвП.

С присъдата съдът се произнесъл по веществените доказателства и е осъдил подсъдимия да заплати разноски по водене на делото в размер на 2 579 лева по сметка на ОД на МВР- гр. Русе и 7 659 лева по сметка на Окръжен съд- гр. Русе.

С въззивното решение атакуваната първоинстанционна присъда е изменена, като подсъдимият А. е признат за невиновен в извършване на нарушението по чл.20, ал.2, изр.1во ЗДвП.

С въззивното решение подсъдимият е осъден и да заплати разноски по водене на делото по сметка на Апелативен съд- гр. Велико Търново в размер на 1 960, 66 евро.

Първоинтанционната присъда е потвърдена в останалата й част.

В касационната жалба на защитника на подсъдимия са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК.

Поддържат се оплаквания за допуснати нарушения на процесуални правила, изразили се непълнота и противоречивост на мотивите на въззивния съдебен акт, като се твърди, че от тях не става ясно кога е възникнала опасността за А.. В подкрепа на тази теза се сочи задължителна съдебна практика- ТР 28/1984 г., което дефинира момента, в който се дължи намаляване на скоростта на движение на автомобила и той се определя в зависимост от това къде се е намирал пешеходеца в този момент. Оспорват се и изводите на въззивния съд, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, изр. 1-во, като се поддържа, че това нарушение е несъвместимо с нарушението по чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП, за което А. е признат за виновен.

В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е основал решението си на превратно тълкуване на установените факти по дело. Моли се да бъде отчетено, че подсъдимият не е осъществил каквото и да е нарушение на правилата за движение по пътищата и затова пътния инцидент, в резултат на който пешеходецът е починал, представлява случайно деяние.

На тези основания се предлага да бъде отменен атакувания въззивен съдебен акт и да бъде постановен нов, с който подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение да е извършил престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК.

При условията на алтернативност се предлага да бъде прието, че в хода на воденото въззивно съдебно производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, и след отмяна на въззивното решение се предлага делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняването им.

Подсъдимият А. и защитникът му, редовно призовани не се явяват в касационното съдебно заседание. С писмена молба защитникът уведомява съда, че поддържа касационната 2 жалба и моли делото да бъде решено, като въззивното решение бъде отменено, а подсъдимият оправдан.

Алтернативно предлага след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Представителят на държавното обвинение моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, като отразените в нея възражения бъдат преценени като необосновани.

Пледира, че въззивният съд подробно е анализирал събраните доказателства, като вярно и изградил фактическите си изводи въз основа на тях. Моли да бъде отчетено и това, че съдът е изпълнил указанията на ВКС дадени в предходно съдебно решение и правилно е ценил допусната допълнителна комплексна експертиза и показанията на свидетеля Д..

Предлага касационният съд да приеме, че в хода на наказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като съдът правилно е преценил, че подсъдимият виновно е извършил престъплението и му е определил справедливо наказание.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Настоящото касационно производство е второ по ред.

Касационната жалба е основателна.

Основното оплакване, отразено в касационната жалба е за неправилен анализ на доказателствените материали и погрешно установяване на релевантните за изхода на производството факти.

Преди да отговори на това възражение касационният съд намира за необходимо да припомни, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма право да установява нови факти или да интерпретира по различен начин наличните доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание законодателят не е предвидил. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени.

В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателства и доказателствени средства въззивният съд е допуснал неточности и това е довело до погрешни фактически изводи. В хода на воденото въззивно производство са останали неизяснени и важни за изхода на 3 делото факти.

Касационната инстанция прие, че въззивният съд правилно е изяснил времето и мястото на пътното произшествие, траекторията на движение на пострадалия пешеходец (отляво- надясно по посока на движение на автомобила, управляван от подсъдимия), неговата възраст, положението на тялото му към момента на инициалния удар и положението на автомобила, управляван от подсъдимия, скоростта на движение на автомобила непосредствено преди удара и скоростта на движение на пострадалия пешеходец, мястото на тялото на пострадалия след като то е било ударено от автомобила, уврежданията на пешеходеца, които са причинили смъртта му.

Вярно въззивният съд е определил особеностите на пътя- наличие на две пътни платна, с две ленти в една и съща посока за движение, това, че подсъдимият се е движил в лява лента, както и наличието на пешеходен остров с ширина 24 метра, който разделя двете платна за движение. Правилно е установена скоростта на движение на А.- 77, 83 км/ч и указаната в конкретният пътен участък максимална скорост на движение от 80 км/ч. Тези обстоятелства се установяват по несъмнен и категоричен начин от събраните по делото доказателства и доказателствени средства и не се оспорват от страните в производството.

Няма спор и по отношение механизма на пътното произшествие и случилото се непосредствено след него и конкретно къде на пътното платно се е намирало тялото на пострадалия пешеходец, къде е бил установен автомобила на подсъдимия след удара е това, че той впоследствие е бил преместен. Няма спор и за това кой и по какъв начин е подал сигнал за настъпилия пътен инцидент.

В настоящото производство спорни са въпросите за скоростта и посоката на движението на пострадалия пешеходец преди произшествието, мястото където той се е намирал към момента, в които е бил възприет и мястото където той е бил към момента, в който обективно е могъл да бъде възприет от подсъдимия.

Предмет на обвинението е извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК, като въззивният съд е приел, че подсъдимият е осъществил състава на това престъпление, като е нарушил нормата на чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП, която задължава водача да намали скоростта и при необходимост да спре при възникване на опасност за движението.

По всички останали обвинения за нарушения на правилата за движение по пътищата подсъдимият е оправдан и при липса на съответен протест те не следва да бъдат обсъждани.

Отговорът на въпроса за това дали е извършено нарушение на чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП следва да бъде даден след като бъде установено по несъмнен и категоричен начин кога е възникнала опасността и в кой момент подсъдимият е имал обективна възможност да я възприеме, респективно е дължал активно действие- аварийно спиране с цел предотвратяване на произшествието.

Преди да бъде даден отговор на тези въпроси следва да бъде припомнено, че практиката на касационната инстанция по отношение на дефинирането на пешеходеца като опасност е константна и еднопосочна. Няма спор, че е налице съществена разлика между 4 възрастния пешеходец (какъвто е и пострадалия) и пешеходеца ненавършил 14 години, (в този смисъл Р 58/1983 ОСНК). Детето винаги е опасност, без значение дали се намира на пътното платно или в близост до него, но това категорично не се отнася за възрастния пешеходец. Касационният съд приема, че възрастните пешеходци са опасност всякога, когато се намират на пътното платно (в този смисъл Р 1118/74 ІІІ1 Р 122/87 3 НО 77/1989 г. 3 НО).

Те не следва да бъдат преценени като опасност когато не са на пътното платно, а са в близост до него (в този смисъл Р 609/1975 3 НО Р 206/1978 3 НО, Р 44/78 3 НО и др.) или когато се намират на място, което е предназначено за престой или движение (тротоар или остров), когато те са неподвижни и не дават признаци, че ще навлязат на пътното платно (в този смисъл Р 722/1980 3 НО, Р 819/1980 г. 3 НО). В ТР 28/1984 г. ОСНК, съдът е приел, че следва да бъде преценен като опасност пешеходец, който се е насочил към пътното платно и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него (в този смисъл е и Р 76/1989 г. по НД 39/1989 г. 3 НО). Въпросът за това кога възрастният пешеходец е опасност по своя характер е фактически, но има съществено правно значение, тъй като именно в този момент водачът дължи действие- обичайно аварийно спиране, което е насочено към предотвратяване на произшествието. Този въпрос следва да бъде изяснен не с оглед възприемането на пешеходеца от водача в конкретната пътна ситуация (защото това възприятие е субективно и се влияе от множество фактори- разсейване, извършване на друга дейност от водача, заспиване или отклоняване на вниманието на каквото и да е основание), а с оглед обективната възможност водачът да възприеме поведението на пострадалия пешеходец към момента когато той не се е намирал на пътното платно, но е имал поведение, което обективира намерението му да го пресече.