Решение № 2815 от 20.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2815 гр. Пловдив, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330100169 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д.Г.Р., ЕГН **********, с адрес гр.

*******************************************, против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, с която е предявен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 87,95 лв. – недължимо платена при начална липса на основание по недействителен договор за потребителски кредит

№******************************************* г. след покриване на главницата по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 04.01.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба и уточняващата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем

№

*******************************************г., по силата на който била предоставена заемна сума в размер на 300 лв. Следвало да се върне сумата от 310,25 лв. Договорът бил потребителски по чл.9 ЗПК, както и бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК – на основание чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. В случая лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. В нарушение на т.10 не бил посочен начин на начисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Определената в договора неустойка представлявала „скрито оскъпяване“ по кредита, тъй като 1 ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, както и водело до недействителност на кредита на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неустойката била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и поради прекомерността й. Била недействителна и на допълнително основание по чл.21, ал.1 ЗПК, противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество за заплащане на сума от 87,95 лв., недължимо платена при начална липса на основание по договора за потребителски кредит, от които 10,25 лв. по клауза за възнаградителна лихва и 77,70 лв. за неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се спори, че между страните е сключен договор за кредит № 266554 на дата 07.01.2019г., по силата на който бил отпуснат заем от 300 лв. Оспорва се сключеният договор да е нищожен. В договора бил изрично установен ГПР – 41 %, както и условията за прилагането му. Не била налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва. Клаузата за неустойката не била нищожна.

Неоснователно било твърдението, че тя следва да се кумулира към възнаградителната лихва. Тя представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за кредит. Тя била компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение. Чл.71 ЗЗД бил диспозитивна норма, даваща възможност за предприемане на действия по предсрочна изискуемост на дадено вземане. Възразява се срещу твърденията за заплащане на претендираната сума от страна на ищеца. Моли за отхвърляне на иска.

Претендирани са разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не е спорно между страните сключването на процесния договор за паричен заем № *******************************************г., по силата на който ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, като кредитор, е предоставил в заем, под формата на потребителски кредит, на ищцата Д.Г.Р. сумата от 300 лв. – главница по кредита. Последното е видно и от представеното копие на договора и приложенията към него – погасителен план, общи условия и СЕФ. Съгласно съдържанието на договора и на погасителния план, кредитът се отпуска за период от 30 дни с краен срок – 06.02.2019 г. Уговорен е фиксиран лихвен процент – 41 %, при посочен ГПР от 49,65 %. За длъжника е предвидено задължение (т.1.7) до края на деня, следващ този на сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция (т.1.8) или поръчителство (т.1.9), като поръчителите (поне двама) е следва до отговарят на конкретно посочени в договора условия – да са физически лица с нетен размер на осигурителния доход от 1500 лв., с над 20 годишна възраст, работещи по безсрочен трудов 2 договор, с трудов стаж повече от 5 години, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителите. Неизпълнението на това задължение в предвидения срок – края на следващия ден след сключването на договора, имало за последица начисляване на неустойка на потребителя (т.

3.3) в размер на 2,59 лв. на ден за първия ден от периода и 2,59 лв. за всеки следващ ден до предоставяне на обезпечението или общо 77,70 лв. за целия срок на договора.

Така уговорената в т. 3.3 от договор за паричен заем № *******************************************г. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – само един ден след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. алтернативното задължение за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора на следващия ден, когато длъжникът би следвало да осигури поръчителя, или пък, поради твърдения висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с погасителните вноски. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, тъй като по съществото си е добавък към договорната лихва.

Последното обаче не е сторено. Извод в тази насока се извежда от уговорения в договора лихвен процент - 41 % на годишна база, и посочения ГПР, който е почти 50 %. Като се вземе предвид размера на неустойката за целия срок на договора спрямо главницата по кредита (съответно 77,70 лв. неустойка към 300 лв. главница), при които размерът на неустойката е една четвърт от чистата стойност на кредита при срок на договора от един месец, то излиза, че при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, който е около 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка, уговорена в т. 3.3 от процесния договор за кредит действително се намира да е нищожна. За отбелязване е още, че клаузата е нищожна като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 3

ЗПК, независимо, че не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и високия размер на възнаградителаната лихва. Некоректното посочване на ГПР в договора за потребителски кредит е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което пък е самостоятелност основание за недействителност на самото кредитно правоотношение съгласно чл. 22 ЗПК. При това положение на връщане от потребителя подлежи единствено чистата стойност на кредита по силата на чл. 23 ЗПК.

В тази връзка в хода на делото е представено от ищцата удостоверение, издадено й от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, за това, че тя е погасила изцяло задълженията си по договор за паричен заем

№

*******************************************г., вкл. и дължими такси.

Този документ не е оспорен и се цени от съда като потвърждение от страна на кредитора за извършено плащане, респ. има стойността на разписка, както и съдържа признание на неизготви за ответника факти. Следователно с оглед на удостоверението и наличния по делото погасителен план може да се приеме за несъмнено, че ищцата е заплатила сумата за главница по кредита от 300 лв., както и сумата от 10,25 лв. за възнаградителна лихва. Предвид изложеното по-горе заплащането на последната сума се явява лишено от основание, поради което искът до тази сума е доказан.

От удостоверението обаче не може да се установи каква сума е заплатена по клаузата за неустойка, доколкото не е ясно самото плащане на суми по кредита кога е сторено. Не е ясно също така дали изобщо е платена сума за неустойка и ако е платена - в какъв размер. Въпросното обстоятелство касае доказване на основанието на претенцията по чл. 55 ЗЗД, намираща основание и в чл. 23 ЗПК, с която съдът е сезиран. Поради това като недоказана ще се отхвърли претенцията за сумата от 77,70 лв., тъй като не се установява при условията на пълно и главно доказване такава сума да е платена от ищцата на ответното дружество по процесния договор за кредит.

Относно разноските:

При този изход на спора ищцата има право на разноски съразмерно с уважената част на иска, като й се присъди сумата от 4,95 лв. – разноски за държавна такса. По съразмерност с уважената частна иска ще се присъди в полза на адв. К. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възнаграждение в размер от 23,50 лв., представляващо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Г.Р., ЕГН **********, с адрес гр.

*******************************************, сумата от 10,25 лева – 4 недължимо платена при начална липса на основание по недействителен договор за потребителски кредит

№******************************************* г. след покриване на главницата по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 04.01.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за разликата от присъдените 10,25 лева до пълния претендиран размер от 87,95 лева – недължимо платена при начална липса на основание по недействителен договор за потребителски кредит

№******************************************* г. след покриване на главницата по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 04.01.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.