Решение № 223 от 16.10.2020, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

Номер 223

16.10.2020 г.

Град Перник

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Перник

Трети граждански състав

На 16.09.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА

Членове:

РЕНИ П. КОВАЧКА

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ като разгледа докладваното от МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА Въззивно гражданско дело № 20201700500414 по описа за 2020 година

С решение № 189/20.01.2020г., постановено по гр.д. № 163/2019г. по описа на Радомирския районен съд е осъден В. О. Д. да заплати на Р. М. С. на основание чл.45 от ЗЗД сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени в резултат на нанесена на *** г. от В. О. Д. лека телесна повреда, във връзка с която е образувано и водено НЧХД № 182 по описа на РРС за 2018 г., сумата от 0.14 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – *** г. до датата на предявяване на иска – 21.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 2500.лв., както и искът за мораторна лихва за разликата до пълния предявен размер от 229.17 лв.

Р. М. С. е обжалвала в срок решението в частта му, с която искът е отхвърлен, като твърди , че размерът на присъденото обезщетение е занижен.

В. О. Д. е обжалвал в срок решението в частта му, с която искът е уважен, като твърди, че не са били налице предпоставките за ангажиране на отговорността му.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.

Ищцата, Р. М. С. , е поискала да бъде осъден ответникът В. О. Д. да й заплати сумата от 2 500лв., представляваща обезщетение за неимуществени в резултат на нанесена на *** г. от В. О. Д. лека телесна повреда, във връзка с която е образувано НЧХД № 182/2018г. по описа на РРС, 229,17 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода от датата на 1 увреждането – *** г. до датата на предявяване на иска – 21.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на обезщетението.

Ответникът е оспорил иска с твърдения, че не е нанасял побой над ищцата, а описаните в исковата молба увреждания са в резултат на самонараняване, като е направил и възражение за съпричиняване.

С обжалваното решение районният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и е уважил частично предявения иск.

Във въззивната жалба на В. О. Д. се поддържа, че районният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства, в резултат на което е направил неправилния извод, че уврежданията на ищцата са причинени от ответника. Поддържа твърденията си, че описаните в исковата молба увреждания са причинени от самонараняване, както и че е налице съпричиняване.

По делото е приложена влязла в сила присъда № 187/18.10.2018 г., постановена по НЧХД № 182/2018 г. на РРС, с която Р. М. С. е призната за виновна в това, че на *** г., около 22:00 часа, в ***, в частен имот на ул. "***” №**, е причинила лека телесна повреда на ответника, изразяваща се в кръвонасядане и охлузване по шията в дясно, кръвонасядане и лек оток в дясна тилна област на главата – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, но тъй като пострадалият В. О. Д. й е отвърнал веднага със също такава телесна повреда, изразяваща се в охлузване по челото, лек оток в тилната област на главата в дясно, кръвонасядане по гърба в ляво, по ляво коляно, по лява подбедрица, дясно коляно и дясна подбедрица – престъпление по чл.130, ал.1 НК, на основание чл. 130, ал. 3 от НК и двамата са е освободени от наказание.

По силата на чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието относно това извършено ли е деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Ако фактическият състав на деянието включва и наказателната отговорност се определя с оглед настъпването на различни по вид и тежест вреди, то задължителната сила на присъдата обхваща и тези вреди и съответно присъдата обвързва гражданския съд и относно конкретно установения вид вреда, настъпила в резултат на поведение на делинквента.

Следователно, въз основа на приложената по делото присъда по НЧХД № 182/2018 г. на РРС и на основание чл. 300 ГПК, е установено, че в резултат на виновното поведение на В. О. Д. на ищцата е причинена лека телесна повреда, изразяваща се в охлузване по челото, лек оток в тилната област на главата в дясно, кръвонасядане по гърба в ляво, по ляво коляно, по лява подбедрица, дясно коляно и дясна подбедрица , от което и следва, че предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е доказан по своето основание.

2

Доводите, че уврежданията на ищцата са причинени при самонараняване, са неоснователни, тъй като видът, характерът на уврежданията и техният причинител са установени в наказателния процес и тяхното ревизиране, предвид разпоредбата на чл. 300 от ГПК, е недопустимо от гражданския съд.

Имайки предвид, че задължителната сила на влязлата в сила присъда е само относно обстоятелствата по чл. 300 ГПК, то съдът дължи произнасяне по направеното възражение за съпричиняване. Това е така, защото поведението на пострадалия /съпричиняването/ не е елемент от фактическия състав на деянието, за което деликвента е признат за виновен и съответно не се обхваща от задължителната сила на присъдата.

Наличието на съпричиняване подлежи на доказване от страна на ответника по иска, който е въвел това възражение. Във въззивната си жалба последният се позовава на приетото в мотивите на присъдата, че ищцата е нахлула в дома му и му е причинила лека телесна повреда.

Съгласно решение № 36 от 21.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за този факт гражданският съд не може да гради изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с която се претендира обезщетение за вреди.

Т.е. приетото от наказателния съд в мотивите на присъдата относно поведението на пострадалата не може да бъде основание за приложение разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД от гражданския съд , освен в хипотезите, когато фактическият състав на престъплението включва в себе си и поведението на пострадалия, като елемент от установяване извършеното от дееца, какъвто не е настоящият случай.

Доколкото обаче във въззивната жалба се поддържа, че районният съд не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, то въззивният съд дължи произнасяне относно това налице ли е съпричиняване въз основа на всички доказателства.

От показанията на свидетеля Е. И. А., се установява, че вечерта на ***г. той е бил в дома на ответника, когато са се чули силни удари по вратата и тогава излезли в коридора и видели ищцата. Тя наричала ответника с обидни думи. Последното се установява и от свидетеля К. Т. Й..

Видно от диспозитива на приложената по делото присъда , наказателният съд е постановил, че ищцата е нанесла лека телесна повреда на ответника и той й е отвърнал с нанасянето на също такава телесна повреда, т.е. с влязла в сила присъда е установено, че ищцата първа е предприела непосредствено противоправно поведение.

Съгласно приетото в решение № 93 от 5.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 373/2011 г., II т. о., както и в решение № 106 от 15.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 618/2011 г., съпричиняване 3 на вредоносния резултат ще е налице, ако поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата.

По делото е доказано, че ищцата е отишла в дома на ответника, отправила му е обиди и първа е нанесла телесна повреда на същия, като той й е отвърнал с нанасянето на уврежданията, описани по- горе, от което и следва, че е установено поведение на ищцата, което е повлияло на действията на ответника и следователно е налице хипотезата на чл. 51, ал.2 ЗЗД. Предвид факта, че от заключението на вещото лице се установява, че уврежданията на ищцата не са разположени на една и съща плоскост на тялото, се налага извод, че процентът на съпричиняване не може да бъде голям, защото ответникът е отвърнал с нанасяне на удари в различни части на тялото на ищцата. Липсват доказателства, че ищцата непрекъснато в продължение на целия конфликт е нанасяла удари на ответника и съответно той й е причинил увреждания, провокиран и предизвикан от едно такова продължително поведение. В този смисъл съдът определя съпричиняването на 20 %.

Ищцата обжалва решението в частта му, с която искът й е отхвърлен, като твърди, че размерът на обезщетението е завишен. Съдът, вземайки предвид вида и степента на причинените увреждания, намира, че сумата от 625 лв. справедливо би я обезщетила за претърпените вреди. Този извод съдът прави на база заключението на вещото лице, видно от което периодът на възстановяване е една седмица, като по- силни болки ищцата е търпяла в началото на този период, които са намалявали по интензитет по време на възстановителния период, както и въз основа на показанията на свидетелите М. и С., които установяват начина, по който ищцата е преживяла случилото се.

Установява се от събраните доказателства, че след инцидента ищцата е напуснала *** и се е преместила да живее в ***, но от показанията на св. К. М. С. е видно, че ищцата е изпитвала страх от заканите на ответника, че ще я пребие и ще й вземе детето. Т.е. тези показания сочат, че преместването на ищцата в друго населено място е в резултат на трайно влошените й отношения с ответника, а не е конкретно провокирано от нанасянето на телесните повреди, за които се иска присъждане обезщетение за неимуществени вреди.

Следователно оплакванията в жалбата, че съдът при определяне обезщетението не е взел предвид обстоятелството, че ищцата е напуснала ***, са неоснователни.

Неоснователно е и позововането на ищцата на представената по делото съдебнопсихиатрична консултация, доколкото последната съдържа специализирано становище във връзка с основния предмет на доказване в процеса и по съществото си съставлява частна експертиза, каквато не е сред допустимите доказателствени средства, съобразно действащите разпоредби на ГПК, поради което и съдът не може да гради изводите си въз основа на същата. Относно начина, по който деянието на ответника се е отразило на емоционалното състояние на ищцата по делото са разпитани свидетели, показанията на които съдът взема предвид при определяне обезщетението.

Предвид горното и намалявайки определеното от въззивния съд обезщетение с 4 процента на съпричиняване, следва извод , че обжалваното решение следва да се потвърди.

С оглед изхода на делото разноските трябва да останат в тежест на страните така, както са направени.

Водим от гореизложеното Пернишкият окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 189/20.01.2020г., постановено по гр.д. № 163/2019г. по описа на Радомирския районен съд

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5