Решение № 109 от 31.01.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Пловдив, 31.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно гражданско дело № 20225300502951 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от З. Б. Г. против Решение № 3098/20.09.2022г., пост. по гр.д.№ 5081/2021, ПдРС, с което е отхвърлен предявения иск с пр.осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на жалбоподателката З. Б. Г. против „Банка ДСК“ ЕАД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2297,89лв., представляваща надплатена и получена при начална липса на основание възнаградителна лихва в периода от 20.09.2016 г. до 05.06.2020 г. по договор за ипотечен кредит № *** г. и допълнително споразумение към него от ***г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, като са присъдени и разноски.

Жалбоподателят З. Г. е останала недоволна от така постановеното решение, като поддържа, че е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати процесуални нарушения и е необосновано. Заявява, че спор по фактите няма. Заявява, че спорът се концентрира около правото на ответника да олихвява мораторната лихва с договорна/възнаградителна/ лихва, което не съответства на целите на ЗПК, ЗКНИП и ТЗ.

Счита, че олихвяването на мораторната лихва представлява злоупотреба с добрите нрави, т.к. кредитната институция печели от обезщетението, които получава за неизпълнение на парични задължения. Поддържа и че това олихвяване представлява анатоцизъм по смисъла 1 на чл.294, ал.2 от ТЗ. Позовава се и на съдебна практика в сочения смисъл. Поддържа, че при преструктуриране по чл.13 от Наредба №9/2008 за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредити в риск не представлява предвидената възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 от ЗЗД. Такова преструктуриране би било налице при даване на отстъпка от страна на банката с оглед влошеното финансово състояние на длъжника чрез промяна на условията в споразумението. Счита, че дори и да се извърши преструктуриране на дълга в някоя от хипотезите на чл.13 от наредбата, то не се поражда правото да се олихвяват лихви, т.е. да се капитализира лихвата по см. на чл.294, ал.2 от ТЗ. Позовава се и на европейското законодателство, в което също се възприема принципа, че при преструктуриране на дълга чрез рефинансиране не се допуска олихвяването на изтекли и начислени лихви. Счита за неоснователно възражението на кредитора, че щом е налице финансиране от друг договор за заем на задълженията по предходния, то е неприложима разпоредбата на чл.294, ал.2 от ТЗ.

Ако съдът не сподели тези доводи, то счита, че олихвяването на мораторна лихва с възнаградителна е нарушение на материалния закон /чл.430, ал.1 от ТЗ/, а от друга накърнява добрите нрави. Счита и за неоснователни изводите на съда за погасяване по давност на исковата претенция, т.к.от една страна, за да започне да тече давност, е необходимо съдът да е констатирал незаконосъобразността на олихвяването. От друга страна твърди, че още на 19.11.2021г. е депозирана молба за увеличение на иска от 300лв. на 1250лв.. Твърди, че макар тази молба да не е разпечатана по делото, тя е налична в ЕИСС.

При това положение не може да се приеме , че вземането е погасено по давност. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново такова, с което се уважи иска.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна Банка ДСК АД е подала отговор, в който оспорва въззивната жалба и поддържа правилност и законосъобразност на постановеното решение.Също не спори по фактите. Оспорва доводите за наличие на анатоцизъм. Твърди, че никъде в подписаните между страните документи няма определена сума в сочения от ищеца размер, която да е начислена към главницата на старото задължение. Липсва и посочване в новия договор за кредит капитализация на лихви към главницата. От споразумението между страните не се установява да е имало спор помежду им, както и липсват данни за евентуална неравнопоставеност. Поддържа, че отношенията между страните са уредени доброволно и по искане на длъжника, като банката е направила и съответни отстъпки – отказала се е от разноските по водените съдебни производства. Поддържа, че доколкото първо се погасяват лихвите, а след това главницата, то за банката няма задължение, вменено от закона да приеме погасяване по друг ред. Позовава се и на ТР№ 3/2017, ОСГТК, ВКС.

Поддържа възражението си за погасяване по давност на вземането, съставляващо исковата претенция. Поддържа, че не е налице нарушение на изискванията на ЗПК, още по-малко основания, които да водят до нищожност на договора. Моли за потвърждаване на обжалваното решението. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – 2 ответник по делото, останал недоволен от постановеното съдебно решение, с което са отхвърлени предявените искове, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

Жалбоподателят е ответник в производството пред първоинстанционния съд, сезиран с осъдителен иск за връщане на платено без основание, като се поддържа, че клаузата в договора за кредит между страните касателно договорната лихва , начислявана върху мотаторната лихва е недействителна и по нея не се дължи плащане.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че не е налице недействителност на клаузата за договорна лихва, т.к. в случая е налице отделен договор, в който е уговорена главница, а въпросът за какво е използвана същата главница, респ. дали с нея са погасени стари задължения и какви е без значение. Приел е че в случая става въпрос не за олихвяване на просрочена възнаградителна лихва, а за законна лихва и главница, като законната лихва всъщност има характер на обезщетение за вреди от неизпълнението. Развил е и доводи относно правната същност на анатоцизма, като е приел, че в случая не става въпрос за подобна практика. Приел е и че в случая не е налице неоснователно обогатяване на кредитора, доколкото той търпи вреди от неизпълнение на първото задължение.Посочил е и че кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение с различен от законоустановения ред на погасяване на задължениета. При общ дълг от 49040 евро , включващ главница и законна лихва, то отпускането на нов заем в посочения размер има за цел погасяване на цялото задължение. Прави извод, че с втория кредит не се достига до анатоцизъм. Посочил е и че положението на длъжникща би било аналогично ако кредитът бе отпуснат от друга финансова институция.

От фактическа страна се установява от представените писмени доказателства, че между З. Г. и Банка ДСК ЕАД е сключен договор за кредит на ***г. за сумата от 49040евро, която да послужи на рефинансиране на задължения по Договор за кредит от ***г. По делото са представени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист, издадени за неизпълнение на задължението по договора за кредит от ***г., като длъжникът Г. е осъдена да заплати главница 43908,11евро, ведно със законната лихва от 17.04.2014г. до погасяване на вземането, ведно с други суми. Приетата ССЕ по делото установява, че от тази 3 сума 7586,22евро съставлява дължима законна лихва за забава по първия договор за кредит.

Спорът по делото е дали с включването на сумата, съставляваща законна лихва върху главницата по изпълнителния лист, в размера на главницата по договора за кредит от ***г. и начисляването на договорна лихва върху тази сума се е достигнало до анатоцизъм, дали е налице недействителна клауза поради противоречие с добрите нрави.

Настоящата инстанция намира, че доколкото се касае за едно изцяло ново облигационно правоотношение между страните, целта на кредита не може да обоснове анатоцизъм или противоречие с добрите нрави на клаузата за договорни лихви. Всяка банкова институция отдава в заем собствени средства срещу определено възнаграждение.

Доколкото тя е търговец, то за извършваната търговска дейност следва да получи възнаграждение, което в тази хипотеза е именно договорната лихва. Поради това, не може да се приеме за състоятелен доводът, че при уговарянето на договорна лихва върху заемната сума е налице злоупотреба с добрите нрави. Напротив – това е нормална търговска практика и е резултат от интереса на търговеца да развива своята дейност.

Оплакването в жалбата , че с включването на изтекли лихви в главницата на новия кредит същите се олихвяват повторно е неправилно. В процесния договор е отпусната конкретна сума като главница. За каква цел кредитополучателят иска да използва получените средства е без значение за преценката на действителността на отделни клаузи в договора за кредит, респ. не може да даде повлияе на преценката за действителност на клаузата за договорна лихва. В случая в договора за кредит е отпуснат такъв в размер , равен на размера на всички задължения на кредитополучателя по стария договор от ***г., които са съдебно признати и за които е издаден и изпълнителен лист. Сключването на нов договор за кредит и уговорката за заплащане на договорна лихва не е в противоречие с нормата на чл.294 от ТЗ. Тази норма предвижда възможност единствено между търговци да се уговаря начисляването на лихва върху лихва, като подобна уговорка с физическо лице е забранена. В случая, обаче, не е налице тази хипотеза, т.к. се касае за възникване на едно напълно ново и самостоятелно правоотношение. Не е налице и противоречие с нормата на чл.430 от ТЗ, който дава дефиницията на договора за банков кредит – отпускане на парична сума на заемателя за определена цел и при уговорени условия. В случая това е спазено и , всъщност, от жалбата не става ясно защо страната счита, че тази норма е нарушена.

Цитираните от жалбоподателя съдебни решения не касаят хипотези аналогични на процесната, поради което и няма как да бъдат коментирани или съобразявани. Не следва да се обсъждат и доводите свързани с европейското право, което не допуска при рефинансиране да се олихвяват изчислени и изтекли лихви. Процесния договор не е същински договор за рефинансиране на предходен заем, а е налице съдебни признато вземане, по което съдът е присъдил и законна лихва върху главницата. Това, че кредиторът се е съгласил да отпусне нов кредит на кредитополучателя с нов договор и ново обезпечение, като заемната сума да погаси напълно и изцяло всички стари задължения / като съдебните разноски са опростени, видно от сключено между страните съглашение/, не може да доведе но невъзможност за заемодателя по това правоотношение да получи 4 възнаграждението си във вид на договорни лихви. Още повече, че подобен договор длъжникът би могъл да сключи с който и да е търговец, който се занимава с даване на заемни средства.

Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за връщане на даденото – платената договорна лихва по договор за кредит върху посочена сума / която длъжникът е отнесъл като дължима по предходен договор мораторна лихва/ , при начална липса на основание е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Налице е основание за плащане на договорената лихва върху цялата главница.

Първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.