Решение № 21615 от 28.11.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21615 гр. София, 28.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20241110145663 по описа за 2024 година

Предявени са за разглеждане обективно съединени искове, както следва: установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД и осъдителен по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба от В. А. Т. против „Сити кеш“ ООД, с която са предявени искове, както следва: 1/ за признаване за установено в отношенията между страните, че сключения между страните договор за потребителски заем № 787087 от 27.12.2022 г. е нищожен на основание чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК; 2/ в условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме за валиден сключения между В. А. Т. и „Сити кеш“ ООД договор за потребителски заем № 787087 от 27.12.2022 г., да прогласи за нищожна клаузата на 11 от същия, поради противоречие със закона и 3/ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5,00 лева, част от сумата от общо 712,22 лева, представляваща платена без основание сума по договор за потребителски заем № 787087 от 27.12.2022 г.

В исковата молба ищецът твърди, че на 27.12.2022 г. сключил с ответника „СИТИ КЕШ“ ООД договор за потребителски заем № 787087 за сумата от 1300 лева, с краен срок за погасяване – 30.05.2023 г., при възнаградителна лихва в размер на 40,05 % годишно и ГПР в размер на 49,61 %. Сочи, че в чл.5 от процесния договор било предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поради непредставяне на обезпечението, още със сключване на договора, на ищеца била начислена неустойка съгласно чл.11 от договора в размер на 712,22 лева. Ищецът поддържа, че уговорената неустойка е 1 нищожна поради противоречие със разпоредбите на ЗПК. Сочи се, че с клаузата се цели заобикаляне на предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК максимален процент на ГПР. На следващо място се поддържа становище, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, и противоречи на добрите нрави. Излагат се съображения, че с клаузата за неустойка е налице заобикаляне на закона, тъй като в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което не произтичат вреди. Твърди се също, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 ЗЗП. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството разноски.

В подадения в срока по чл.131 ГПК ответникът изразява становище за недопустимо, тъй като е налице злоупотреба с права от страна на ищеца, доколкото бил образувал няколко сходни дела за други договори пред СРС. Посочва, че са налице условията на чл. 213 ГПК. Излага съображения и за неоснователност на исковете, като поддържа, че договорът отговоря на изискванията на ЗПК, и включвал ясно посочване на ГПР с неговите компоненти. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна и обезпечава неизпълнението на задължението на ищеца. Последният разполагал с възможност да се откаже от договора и черпил права от собственото си неправомерно поведение. Поддържа, че е налице индивидуално и добросъвестно договаряне. Посочва, че това бил пореден договор между страните и на ищеца му били известни клаузите. Счита, че всички платени суми от ищеца са на годно правно основание. По изложените в отговора доводи и съображения се иска отхвърляне на исковите претенции. Претендират се разноски.

В първото проведено по делото открито съдебно заседание по искане на ищцовата страна съдът е допуснал на основание чл.214 ГПК изменение в размер на предявения осъдителен иск като същия се счита предявен за сумата от 712,22 лева.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спора, а и от представения по делото заверен препис от договор за потребителски кредит № 787087/27.12.2022 г. безспорно се установява, че ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 1300,00 лева, която сума е следвало да бъде върната на 11 двуседмични вноски, при фиксиран годишен лихвен процент – 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,61 %. В клаузата на чл.5 от договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл.11, ал.1 от договора за неизпълнение на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 712,22 лева, която ще се заплаща 2 разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

От заключението на изслушаната и приета без възражения от страните съдебносчетоводна експертиза се установява, че предвидената в чл.11 от процесния договор неустойка поради непредставяне на обезпечение възлиза на сумата от 712,22 лева, като същата е платена от ищцата. Вземайки предвид размера на отпуснатия кредит, сумата за възнаградителна лихва, начислената договорна лихва, неустойката за обезпечение и срока на кредита, вещото лице е посочило, че годишният процент на разходите възлиза на 977,65 %.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По главните искове с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД:

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

В конкретния случай сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Възлагането в тежест на заемателя в срок до три дни от сключване на договора да представи на заемодателя обезпечение – чрез поръчител, който да отговаря на точно определени условия налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.

В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към 3 погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Не на последно място включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.

В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със затруднения.

4

Видно още от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 49,61, като след прибавяне и на уговорената неустойка действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК размер. Предходното обуславя извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.

Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл.