Определение № 17552 от 19.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17552 гр. София, 19.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-И, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефан Ис. Шекерджийски

Членове:

Петър В. Боснешки

Ивайло Димитров като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Въззивно частно гражданско дело № 20251100509341 по описа за 2025 година Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от 01.08.2025 г., подадена от адв. П. С. П., срещу определение от 18.07.2025 г., по гр.д. №5518/2024 г., на СРС, 70 състав, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение от 10.06.2025 г. в частта с разноските – за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ч.гр.д.

№37351/2023 г. на СРС, както и за увеличаване на присъдения адвокатски хонорар по гр.д. №5518/2024 г., на СРС, 70 състав.

Жалбоподателят възразява, че районният съд е намалил претендираното от него възнаграждение, без да е имало релевирано възражение за неговата прекомерност.

Възразява срещу извода на СРС за недължимост на адвокатско възнаграждение в заповедното производство, защото в него адвокатът е подал възражение по чл. 414 ГПК, след като е проучил съдебната практика и се е запознал с казуса. Предвид стойността на отхвърлените претенции от общо 2441,30 лв., счита, че претендираното възнаграждение е в размер на минимално уговорения в НМРАВ.

По подробно изложени съображения поддържа, че определеният от СРС размер на адвокатското възнаграждение от 400 лв. не отговарял на законоустановените критерии в чл. 36 ЗАдв. – да е справедлив и обоснован.

Моли обжалваното определение да бъде отменено, като се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 530,21 лв. за исковото производство и 400 лв. за заповедното производство.

Ответната страна по жалбата „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД я оспорва по подробно изложени съображения.

1

Софийски градски съд, като взе предвид изложеното от страните и данните по делото, приема частната жалба за процесуално допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок, от легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество се явява неоснователна. Съображенията за това са следните:

С решение от 10.06.2025 г., по гр. д. №5518/2024 г. на СРС, 70 състав, са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД искове по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че Х. С. И. дължи на дружеството сумата от общо 2441,30 лв., представляваща неплатени суми по договор за потребителски кредит, както и ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски от 300 лв. Със същото решение ищецът е осъдена да заплати на процесуалния представител на ответника – П. С. П. сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

С обжалваното определение №30511 от 18.07.2025 г. СРС е оставил без уважение молба от 09.06.2025 г., подадена от П. С. П., за увеличаване на присъденото му адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото, от 400 лв. на 544,13 лв., дължимо в исковото производство, и за присъждане на такова в заповедното производство, в размер на 530,21 лв.

Настоящият съдебен състав съобрази постановеното решение от 25.01.2024 г., по дело C-438/22, на Съда на ЕС, с което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

В решението си СЕС е стигнал до извод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в противоречие с член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, поради което националният съдът не е обвързан от посочените в нея минимални размери.

Независимо че НМРАВ не е приложима, възнаграждението следва да отговаря на двата законодателно закрепени критерия в чл. 36, ал. 2 ЗАдв. – размерът му трябва да бъде справедлив и да бъде обоснован. Изхождайки от основния принцип, че адвокатският труд е възмезден (чл. 36, ал. 1 ЗАдв.), размерът на справедливото му заплащане следва да намери своята обосновка преди всичко във фактическата и правна 2 сложност на делото (включително пред различните инстанции), защото именно те определят времето и обема усилия, изразходвани от всеки адвокат, а не според материалния интерес, каквото единствено разграничение се прави в чл. 7, ал. 2 от НМРАВ.

Безспорно е по делото, че адв. П. П. е оказвал безплатна правна помощ на ответника Х. С. И., както в заповедното, така и в исковото производства.

Тъй като адвокатът претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, размерът му се определя от съда и е без правно значение дали ищецът е релевирал възражение за неговата прекомерност, дори и адвокатът да е посочил конкретен размер за присъждане.

В заповедното производство единственото процесуално действие на адвоката се изчерпва с подаването на бланково възражение по чл. 414 ГПК с твърдение, че не дължи вземането, но без обосновка (каквато и законът изрично не изисква). Логично е да се предположи, че още на този етап адвокатът е бил запознат с претенцията на заявителя, съдържанието на договора за кредит и съдебната практика, както и с фактите по делото, за да прецени дали клиентът му да оспори заповед. Това поведение на адвоката е обусловено от задължението му да поддържа и повишава квалификацията си (чл. 27 ЗАдв.) и не следва да се възмездява, защото той дължи да бъде компетентен и да познава съдебната практика. Самият предмет на делото – парични вземания по потребителски договор за кредит, не обосновава фактическа и правна сложност на казуса именно поради многобройната и константна съдебна практика, а както се посочи, адвокатът е длъжен да е запознат с нея и това не съставлява допълнително положен труд, извън обичайния за този род дела.

Отделно възнаграждение обаче адвокатът не следва да получи за заповедното производство, когато мотивира възражение по чл. 414 ГПК. Същото не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо (така и определение № 45 от 23.01.2019 г., по ч.т.д. № 3074/2018 г., I ТО на ВКС).

Дейността на адв. П. исковото производство се свежда до: подаването на отговор на исковата молба; молба, че не възразява да се даде ход на делото; молба за внесено възнаграждение за вещо лице и за допълнителни въпроси към вещото лице; молба да се даде ход на делото в негово отсъствие и че не възразява да се приеме изготвената по делото ССчЕ; депозирани са и писмени бележки, които по същество преповтарят изложеното в отговора на исковата молба.

3

Предвид гореочертаното поведение на адвоката, при липсата на фактическата и правна сложност на делото, неявяването му в нито едно от проведените три открити съдебни заседания, като е отправял писмените си изявленията само по електронен път, т.е. без да е посещава физически сградата на съда, мотивират настоящия съдебен състав да приеме за правилен крайния извод на СРС за присъждането на адвокатско възнаграждение в исковото производство възнаграждение от 400 лв. Фактът, че адвокатът извършва разходи във връзка с дейността му не налага обратен извод, тъй като те не са обусловени единствено от необходимостта да води процесното дело, а го ползват изобщо при упражняването на адвокатската му професия.

Частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение следва да се потвърди като правилно.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №30511 от 18.07.2025 г., по гр.д. №5518/2024 г., на СРС, 70 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4