Определение № 1216 от 27.04.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1216 гр. Бургас, 27.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20262100500538 по описа за 2026 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

"България" № 49, бл. 53 Е, вх. В, представлявано от юрисконсулт Екатерина Костадинова против разпореждане № 94 от 30.01.2026 г., постановено по ч. гр. д. № 132 /2026г. по описа на Районен съд- Айтос, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника В. Р. И., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: гр. С., кв. Б. *, бл. **, вх. *, ет. *, ап. **, общ. С., обл. С., за следните суми, претендирани на основание сключен помежду им договор за заем № 40032713930 от 17.03.2025 г., а именно: сумата в размер на 204.51 евро - главница, дължима за периода от 10.04.2025 г. до 10.10.2025 г., сумата от 32.58 евро, дължима за периода от 10.04.2025 г. до 10.10.2025 г. за неплатено падежирало договорно възнаграждение, сумата от 132.94 евро – неплатена неустойка по допълнително споразумение към договора за кредит, сумата от 102.26евро, дължима към 10.07.2025 г. за неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на посочената дата, сумата от 15.34 евро, дължими към 25.04.2025 г. неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на посочената дата и сумата от 45.21евро, дължима от 11.04.2025 г. до 25.02.2026 г. лихва за забава, дължима от посочената дата на изпадане на длъжника в забава до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху всички суми от подаване на заявлението до окончателното им изплащане, както и за направените по делото 1 разноски за платена държавна такса в размер на 10.87 евро, за юрисконсултско възнаграждение в размер на 117.60 евро и сумата от 51.10 евро, посочена като „друго“ за подготовка на документи, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 13, ал.2 от НЗПП.

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително разпореждане, като се твърди, че е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон, тъй като макар дадените указания да са изпълнени в срок съдът е отхвърлил заявлението изцяло, приемайки, че не са изпълнени точно.

Счита, че дори и съдът да е преценил, че указанията не са изцяло изпълнени е следвало да даде ясни допълнителни такива за отстраняване на нередовностите. Моли въззивният съд да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираните със заявлението вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира присъждане на направените във въззивното производство разноските за платена държавна такса от 15 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника В. Р. И., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. С., кв. Б. *, бл. **, вх. *, ет. *, ап.

**, общ. С., обл. С. за следните суми, претендирани на основание сключен помежду им договор за заем № 40032713930 от 17.03.2025 г., а именно: сумата в размер на 204.51 евро - главница, дължима за периода от 10.04.2025 г. до 10.10.2025 г., сумата от 32.58 евро, дължима за периода от 10.04.2025 г. до 10.10.2025 г. за неплатено падежирало договорно възнаграждение, сумата от 132.94 евро – неплатена неустойка по допълнително споразумение към договора за кредит, сумата от 102.26евро, дължима към 10.07.2025 г. за неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на посочената дата, сумата от 15.34 евро, дължими към 25.04.2025 г. неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на посочената дата и сумата от 45.21евро, дължима от 11.04.2025 г. до 25.02.2026 г. лихва за забава, дължима от посочената дата на изпадане на длъжника в забава до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху всички суми от подаване на заявлението до окончателното им изплащане, както и за направените по делото разноски за платена държавна такса в размер на 10.87 евро, за юрисконсултско възнаграждение в размер на 117.60 евро и сумата от 51.10 евро, 2 посочена като „друго“ за подготовка на документи, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 13, ал.2 от НЗПП.

Видно от съдържанието на сключения между страните договор за заем кредиторът е предоставил на длъжника в заем сумата от 400 лв., при ГПР 49.08% и ГЛП 41%. Към него длъжникът е сключил допълнително споразумение, с което страните като са констатирали, че при сключване на договора за кредит длъжникът не е представил поисканото от кредитора обезпечение, на длъжника е даден допълнителен 14 дневен срок за това съгласно чл. 10 от ОУ, като при неизпълнение последният се е задължил да заплати неустойка в размер на 260 евро, разсрочена за 7 месеца.

В уточнителната си молба във връзка с дадени от първата инстанция указания, заявителят е посочил, че размерът на претендираната неустойка не е включен в ГПР, а що се касае до таксата по чл. 11 Тарифата в размер на 255.65 евро се сочи, че представлява такса за извънсъдебно събиране на вземането при забава за плащанията повече от 90 дни. По повод дадени от настоящата инстанция указания заявителят е депозирал писмена молба, в която е посочил, че длъжникът няма нито едно плащане по договора. Що се касае до неустойката е уточнено, че такава е начислена не за просрочие, а за неизпълнение на задължение за обезпечаване на кредита. Представено е и изисканото от съда допълнително споразумение от 17.03.2025г. към договора за потребителски кредит и погасителния план към него.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението, мотивирайки отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК със съображения, че на основание чл. 23 от ЗПК на кредитора се дължи само чистата стойност на кредита, поради нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в случая поради липса на уточнения за платените по договора суми /без обаче такива указания да са дадени / съдът е в невъзможност да прецени каква точно е остатъчната чиста стойност на кредита. За да достигне до този извод съдът е съобразил задължителната по случая съдебна практика, посочвайки, че с невключване в ГПР на всички начисления е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до приложени на чл. 23 вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Позовал се е на цитирана трайна съдебна практика, която признава правото на съда да приспадне недължимо платени суми при недействителен договор за кредит, приемайки, че е налице отказ на заявителя да се предостави исканата информация, даваща право на съда да отхвърли цялото заявление. Предвид тези аргументи и като е намерил такъв отказ в случая е налице съдът е намерил, че доколкото указанията му не са изпълнени, заявлението подлежи на отхвърляне на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, тъй като не е ясна сумата, с която следва да се извърши приспадане.

Досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания, безспорно е приложим ЗПК. Съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна 3 клауза.

В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/.

Съгласно разясненията, дадени в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС в отговора на втори и трети въпрос, което е задължително за българските съдилища на основание чл. 633 от ГПК следва да се има предвид, че когато е налице посочване на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, това лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването или невярното посочване на този процент, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, т.е. прилага се чл. 23 от ЗПК.

Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Настоящата инстанция споделя изцяло съображенията на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него.

В случая е видно, че вземането на кредитора за неустойка при недаване на обезпечение, обективирано в допълнителното споразумение, както и вземанията за таксите за извънсъдебно събиране на вземанията, доколкото всяко от тези вземания представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, е в противоречие с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, което прави нищожна всяка от клаузите, с които са уговорени. Отделно от това това невключването на тези вземания в посоченият ГПР /това обстоятелство е изрично признато от заявителя/, води до извод, че същият не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за 4 освободен от лихви и разноски. Поради това съдът споделя мотивите в обжалваното разпореждане, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и се дължи само чистата стойност по него съгласно чл. 23 от ЗПК, поради това, че посоченият в договора ГПР, невключващ възнагражденията за допълнителни услуги по същество може да се приравни към непосочен ГПР, явяващ се нарушение по чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до прилагане на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК и дължимост само по на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.