Акт от 28.06.2021, Административен съд - Велико Търново

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. Велико Търново,

28.06.2021 година

Административен съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОСЕН БУЮКЛИЕВ при участието на секретаря ……………….., като разгледа докладваното от председателя адм. дело №75 по описа на Административния съд за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Жалбоподателката К.Л.А Х., белгийска поданичка, пребиваваща на територията на Република България, чрез пълномощника си ***Г. от САК, е обжалвала мълчалив отказ на кмета на община Елена по отправеното искане за издаване на удостоверение за наследници от 13.01.2021 година, с което е поискана от ответника административната услуга издаването на удостоверение за наследниците на белгийският поданик Б.Ф.Д.Й., починал на 23.06.2020 година на територията на Република България.

В жалбата се обосновава наличието на мълчалив отказ, интереса на жалбоподателката от оспорването му, както и незаконосъобразността му /като твърдението е за „неправилността“ му/. Основното релевирано оплакване е, че ответникът не спазва изискванията на Наредба №РД-02-20-6 от 2.04.2021 година за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението ни министъра на регионалното развитие и благоустройството и на министъра на правосъдието. Сочи се, че предпоставките на нормата на чл.10, ал.2 от този нормативен акт са налице, като по – специално се сочи, че починалият Б.Ф.Д.Й.е подлежал на вписване в регистъра на населението, тъй като е получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България. Аргументира, че официалният удостоверителен документ – удостоверение за пребиваване на граждани на ЕС №*********, издаден от органите на МВР не установява меродавно характера на пребиваването на съпруга на жалбоподателката.

В представената по делото писмена защита допълва тезата си, като предвид извършените в хода на съдебното дирене процесуални действия и събраните доказателства аргументира допълнително допустимостта, респ. основателността на жалбата си. В писмената защита се релевира, че липсва стабилизиран предходен акт, издаден по идентично искане на жалбоподателката от същия административен орган, при което няма основание за прекратяване на производството. Счита, че по първото искане става въпрос за друга административна услуга; евентуалното приемане на писмото на ответника по предходното искане като отказ не поражда последици поради нищожността му; този предходен отказ не бил връчен редовно и не затова не е породил последиците си и прочие. По отношение на основателността на жалбата в писмената защита не се излага нищо ново и различно от изложеното в жалбата. Претендира направените по делото разноски.

Ответникът по тази жалба, кметът на община Елена, чрез процесуалния си представител адв.Н., отрича основателността и. В представената по делото писмена защита се сочи, че по второто искане за издаване на удостоверение за наследници, във връзка с което се твърди наличието на мълчалив отказ, той е следвало да прецени допустимостта на последното, като при тази преценка е констатирано наличие на влязъл в сила административен акт, издаден на същото лице въз основа на същото искане.

При това положение трябва да се откаже разглеждането на това искане с аргумент от чл.27, ал.2 от АПК. Релевира, че по предходното искане е налице изричен отказ, който е стабилизиран с оглед надлежното му връчване. Поради това повторното искане е недопустимо с оглед разпоредбата на члц27, ал.2, т.1 от АПК, като единственото законосъобразно поведение на ответника е отказа да разгледа по същество това повторно искане с възможност за обжалване, каквото в момента е налице. Извън тези аргументи, в писмената защита ответникът поддържа, че обратно на развитата в жалбата теза, наследодателят на жалбоподателката не е отговарял на изискванията за вписването му в регистъра на населението към момента на настъпването на смъртта му или непосредствено преди това, като аргументи за това се черпят от разпоредбата на чл.16, ал.1 и ал.5 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства. Тази страна също претендира сторените по делото разноски, като оспорва размера на претендираните от другата страна такива.

С разпореждане по хода от 15.06.2021 година, продиктувано от необходимостта да се съберат и гласни доказателства, съдът е дал ход по същество на делото, счел го е за изяснено и е обявил на страните, че ще се произнесе с решение.

Какво показват фактите по делото с оглед съдържащите се в преписката доказателства и събраните от съда такива?

Настоящата жалбоподателка е сключила на 12.04.2017 година брак с гражданина /поданика/ на Кралство Белгия Б.Ф.Д.Й. с оглед представеното по делото удостоверение за сключен граждански брак – лист 37 от делото.

На 23.06.2020 година Б.Ф.Д.Й. е починал в град Велико

Търново, като смъртта е настъпила в лечебно заведение, което обстоятелство се установява от представения по делото акт за смърт №0469 от 23.06.2020 година на длъжностното лице по гражданското състояние при община Елена.

На 20.10.2020 година настоящата жалбоподателка подава искане за издаване на удостоверение за наследници до ответника, като същото представлява попълнена бланка на предвиденото такова искане в приложение №2 към чл.6, ал.1 от НАРЕДБА № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението /Наредбата за лаконичност/. Към него прилага акта за смърт на съпруга си, удостоверението за сключен граждански брак, търсене в държавния регистър.

С писмо №АО.01.04-75 от

21.10.2020 година, ответникът уведомява жалбоподателката, че исканото удостоверение не може да бъде издадено /т.е. административната услуга не може да бъде извършена/, тъй като наследодателят и не е отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от Наредбата. Посочено е, че статутът на пребиваване на съпруга и е „продължително пребиваване“, като лица с този статут не подлежат на вписване в регистъра на населението.

Посоченото писмо е връчено на съседа на жалбоподателката Н.К. на 2.11.2020 година, видно от приложеното по делото известие за доставяне. При разпита на К. в открито заседание, последната заявява, че подписът положен в известието за доставяне е неин, като тя винаги е предавала писма за Х., тя ги приема късно, била е в селото, явявала се е в понеделник, за да ги приеме. Сочи, че жалбоподателката живее далеч, мястото е трудно достъпно и е охранявано от кучета. Познава белгийците от 2012 година, не помни кога е получила конкретното писмо, но то чака, докато си го получи адресата.

На 13.01.2021 година жалбоподателката подава ново искане за издаване на удостоверение за наследници до ответника, което отново представлява попълнена бланка на предвиденото в приложение №2 към чл.6, ал.1 от Наредбата такова искане. Към него прилага отново акт за смърт, удостоверение за сключения граждански брак, търсене в регистъра, копия от личната си карта и документ за платена такса.

По това заявление липсва произнасяне от ответника, до когото то е отправено, като именно мълчанието му е третирано от жалбоподателката като мълчалив отказ.

При тези доказателства съдът счита, че жалбата е недопустима, тъй като липсва предмет на обжалване – аргумент от чл.159, т.1 от АПК.

Преди всичко следва да се отбележи, че съдът, предвид съдържанието на представената му преписка от страна на ответника и съдържанието на съпроводителното писмо, указа на жалбоподателя с разпореждането за насрочване, че е в негова тежест да установи евентуалното наличие на основанията за възобновяване на производството с оглед наличие на стабилизиран като неоспорен пред съда акт, издаден на същото основание по отношение на същия адресат, като извън това и предвид нормата на чл.170, ал.2 от АПК, указа и необходимостта тази страна да установи наличието на предпоставките за издаването на исканото удостоверение – л.118 от делото.

На второ място е уместно за се отбележи, че по искането за издаване на удостоверение за наследници на съпруга на жалбоподателката от 20.10.2020 година според съда е налице изричен отказ за извършването на административната услуга, обективиран в писмо №АО.01.04-75, издадено от ответника на 21.10.2020 година. Несподелими са аргументите на ответника досежно характера на това писмо и досежно неговата действителност, според които това писмо, на първо място, не е административен акт поради липсата на форма и, на второ място, с оглед не може да се третира като такъв акт предвид нищожността му заради тази формална незаконосъобразност.

Разпоредбата на чл.21, ал.1 от АПК дава параметрите на понятието, като отказът е административен акт, когато с него се отрича създаването или признаването на права, или се засяга законен интерес или се ограничават свободи на адресата, твърдящ, че следва такива права да бъдат учредени или признати, или, че този отказ засяга негов защитим интерес. В конкретният случай писмото на ответника е адресирано конкретно до настоящата жалбоподателка, като чрез него е засегнат пряко неин интерес. Извън това, тъй като е поискан документ, наличието на който законът свързва с благоприятни за адресата му последици, отказът да се издаде този документ е индивидуален административен акт по разума на чл.21, ал.3 от АПК. Дали този акт е формално законосъобразен е въпрос, който стои извън рамките на това производство и не дисквалифицира съответния акт като индивидуален административен акт.

Аналогични са съображенията на съда и по отношение твърдението за нищожността му на плоскостта на отричането на възникналите от издаването и стабилизирането на акта последици. Твърдението на жалбоподателката, че претендираната косвено в настоящото производство нищожност на административен акт, който не е предмет на делото, е равносилно на липсата на стабилизирането му, е неправилно. Посочената теза би довела до пълното дезавуиране на принципа на предвидимост, тъй като би поставила под съмнение всеки индивидуален административен акт, срока за обжалване на който е изтекъл, но който по една или друга причина не е бил оспорен като нищожен пред съда. Споделянето на тази теза би означавало, че такъв акт изобщо не би могъл да се изпълни, тъй като въпросът за неговата нищожност може да се повдига безсрочно.

Несподелима е и тезата на жалбоподателката досежно влизането в сила на писмо №АО.01.04-75 от 21.10.2020 година на ответника.

Основният аргумент за това е, че писмото не е било редовно връчено на жалбоподателката, като се изтъква и, че по една или друга причина тя не се е запознала със съдържанието му.

Тъй като поради обективни причини, писмото не е могло да бъде връчено по реда на чл.18а, ал.1-6 от АПК, то административния орган е ползвал разписания в разпоредбата на чл.18а, ал.8 от АПК ред, като е изпратил за връчване самия акт на посочения в самото искане за издаване на удостоверение адрес на жалбоподателката. Действително, писмото не е връчено на самата жалбоподателка, а на нейната съседка от същото село /с оглед на описаните в показанията обстоятелства/, като последната се е съгласила в това си качество да го предаде. Per argumetum a contrario от разпоредбата на чл.18а, ал.9, предложение второ на АПК следва да се приеме, че съседката на жалбоподателката е лице, което се е съгласило да получи съобщението/административния акт. В закона липсва изискване това лице да има някакви особено качество, в какъвто смисъл са развити съображения от представителя на жалбоподателката в писмената му защита.

Дали и кога пратката, съдържаща отказа на ответника, е връчена от това лице на жалбоподателката е ирелевантно за редовността на връчването. Ако лицето, което се е съгласило да получи пратката/административния акт/ вместо адресата му и виновно не е изпълнило това си задължение, претърпялата вреди в резултат на това бездействие жалбоподателка може да потърси правата си по исков ред, без да може да се прави възражение пред съда, че тя не е наясно със съдържанието на акта. Обратното разбиране би противоречало на принципа на правна сигурност.