Решение № 1284 от 16.09.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1284 гр. Русе, 16.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Ив. Балджиева при участието на секретаря Дарина Сп. Великова като разгледа докладваното от Елена Ив. Балджиева Гражданско дело № 20254520106853 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Т. И. Х., ЕГН **********, с постоянен адрес: област Русе, община Сливо поле, с. Б., ул. „************, чрез адв.

З. Д. П., против „С.Г.ГРУП“ ЕАД, ЕИК 205942517, със седалище и адрес на управление гр. София, представлявано от Кирил Веселинов Петков, в качеството му на правоприемник на заличеното „С.Г.Груп“ ЕООД, ЕИК 148062016.

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи поради изтекла погасителна давност вземанията, обективирани в изпълнителен лист от 07.12.2011 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 887/2014 г. по описа на ЧСИ Милкана Борисова Македонска, рег. № 831 на КЧСИ, а именно сумата 6542,21 евро – главница по договор за банков кредит от 22.08.2008 г., законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2011 г. до изплащане на вземането, сумата 466,70 евро – редовна лихва, сумата 63,60 евро – наказателна лихва, сумата 276,65 лв. – присъдени разноски за държавна такса, както и сумата 526,65 лв., посочена като разноски по изпълнително дело № 887/2014 г.

Ищецът твърди, че изпълнителното производство е било образувано срещу него като длъжник, като на 13.12.2019 г. настоящият ответник е бил конституиран като взискател и след този момент не са били поискани и предприемани действия по принудително изпълнение. Поддържа, че е изтекъл петгодишният давностен срок за принудително събиране на вземанията, поради което не дължи изпълнение на сумите по издадения изпълнителен титул.

1

С писмения отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът „С.Г.Груп“ ЕАД признава иска в частта относно вземанията по изпълнителния лист, като изрично заявява, че същите са погасени по давност, и иска постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК. Оспорва допустимостта на иска в частта за сумата 526,65 лв., представляваща разноски по изпълнителното производство, тъй като тази сума не е обективирана в изпълнителния титул.

Ответникът прави и възражение по чл. 78, ал. 2 ГПК, като поддържа, че не е дал повод за завеждане на делото, тъй като повече от шест години не е предприемал действия по събиране на вземанията, а изпълнителното производство е било прекратено поради перемпция. Поддържа, че ако ищецът се бил позовал извънсъдебно на изтеклата давност, вземането щяло да бъде отписано. При условията на евентуалност ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, като се е позовал на Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз и е поискал, ако бъде ангажирана отговорността му за разноските, подлежащото на възстановяване адвокатско възнаграждение да бъде определено в по-нисък размер.

В откритото съдебно заседание на 03.09.2026 г. страните, редовно призовани, не са се явили и не са изпратили представители. Съдът е приел като доказателство заверен препис от изпълнително дело № 20148310400887 по описа на ЧСИ Милкана Македонска и след като е счел делото за изяснено от фактическа страна, е приключил съдебното дирене.

С молба от 31.08.2026 г. процесуалният представител на ищеца е заявил, че поддържа предявените искове и претенцията за разноски, като е оспорил доводите на ответника за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази становищата на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните не се спори, а се установява и от материалите по изпълнително дело № 887/2014 г., че срещу ищеца е издаден изпълнителен лист от 07.12.2011 г., въз основа на който е образувано принудително изпълнение за събиране на процесните вземания.

Не се спори и че настоящият ответник е придобил качеството на взискател по изпълнителното производство, като е конституиран като такъв на 13.12.2019 г. След този момент не се установява да са предприемани действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат течението на погасителната давност.

Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може чрез иск да оспорва изпълнението, като съгласно ал. 2 на същата разпоредба искът може да се основава само на факти, 2 настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Изтичането на погасителна давност след стабилизирането на изпълнителния титул представлява именно такъв новонастъпил факт.

Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват вземанията, за които законът не предвижда друг срок, а съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение. Без да е необходимо в настоящото производство да се разрешава въпросът дали самото конституиране на нов взискател на 13.12.2019 г. представлява действие, годно да прекъсне погасителната давност, съдът намира, че дори тази дата да бъде възприета като начало на нов петгодишен давностен срок, което е най-благоприятното за ответника разрешение, този срок е изтекъл на 13.12.2024 г. По делото не се установява след 13.12.2019 г. да е предприето действие за принудително изпълнение, което да е прекъснало давността и да е поставило началото на нов давностен срок.Изводът за погасяване на процесните вземания по давност не е и спорен между страните.

Ответникът изрично го признава още с писмения отговор.

Предпоставките за постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК обаче не са налице, доколкото за приложението на този процесуален ред е необходимо ищецът да поиска постановяването на решение съобразно признанието.

Въпреки дадените му изрични указания, ищецът не е заявил такова искане, а с молбата си от 31.08.2026 г. единствено е посочил, че поддържа предявените искове. Поради това съдът следва да се произнесе по съществото на спора по общия ред.

Предявеният иск е основателен относно всички вземания, обективирани в изпълнителния лист от 07.12.2011 г., а именно сумата 6542,21 евро – главница, сумата 466,70 евро – редовна лихва, сумата 63,60 евро – наказателна лихва, законната лихва върху главницата от 02.12.2011 г. до изплащане на вземането и сумата 276,65 лв., представляваща присъдени с изпълнителния титул разноски за държавна такса.

По отношение на претенцията за установяване недължимостта на сумата 526,65 лв., представляваща разноски по изпълнително дело № 887/2014 г., съдът намира иска за процесуално недопустим.

Предмет на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК е изпълняемото материално право, удостоверено с изпълнителното основание. Разноските, начислени в хода на последващото изпълнително производство, не са част от вземането, установено с изпълнителния лист, а възникват във връзка с осъществяването на самото принудително изпълнение. За длъжника е предвиден самостоятелен способ за защита срещу определените от съдебния изпълнител разноски чрез обжалването им по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК. Следователно за ищеца липсва правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК относно сумата 3

526,65 лв., представляваща разноски по изпълнителното дело, поради което искът в тази част следва да бъде оставен без разглеждане, а производството – прекратено.

По разноските съдът намира следното:

Неоснователно е възражението на ответника за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Съгласно посочената разпоредба, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Двете предпоставки са кумулативни. В случая безспорно е осъществена втората предпоставка, тъй като ответникът е признал погасяването по давност на вземанията още с отговора на исковата молба. Не е осъществена обаче първата предпоставка – липса на повод за завеждане на делото. Обстоятелството, че след настъпването на перемпцията ответникът не е образувал ново изпълнително производство и в продължение на години не е предприемал фактически действия за събиране на вземането, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че не е дал повод за предявяване на отрицателния установителен иск. Изпълнителният лист е процесуална ценна книга, която материализира правото на принудително изпълнение.

Прекратяването на конкретното изпълнително производство поради перемпция не обезсилва изпълнителния лист и не препятства носителя му при наличие на предпоставките за това да поиска образуване на ново изпълнително дело. За да отрече със сила на пресъдено нещо възможността за принудително събиране на погасеното по давност вземане, длъжникът разполага именно с иска по чл. 439 ГПК.

В актуалната практика на ВКС е прието, че когато в полза на кредитора съществува изпълнителен лист и същият не е доброволно предаден на длъжника след изтичането на погасителната давност, само фактическото бездействие на кредитора и липсата на ново изпълнително производство не са достатъчни за приложението на чл.

78, ал. 2 ГПК. Докато изпълнителният лист остава у кредитора или се намира по прекратеното изпълнително дело и не е предаден на длъжника, съществува възможност за неговото използване за ново принудително изпълнение, а длъжникът има необходимост от съдебно установяване със сила на пресъдено нещо, че правото на принудително изпълнение е погасено. В този смисъл са Определение № 3006 от 27.10.2025 г. по ч.т.д. № 2266/2024 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 2807 от 08.10.2025 г. по ч.т.д. № 1477/2025 г. на ВКС, ТК, II т.о. и Определение № 233 от 26.01.2026 г. по ч.т.д. № 1956/2025 г. на ВКС, ТК, II т.о. В последното изрично е прието, че за освобождаване от отговорност за разноски не е достатъчно кредиторът фактически да не е предприемал действия за образуване на ново изпълнително дело, когато не е предал изпълнителния лист на длъжника и по този начин е запазил възможността за ново принудително изпълнение. Поради това съдът не споделя довода на ответника, че ищецът е следвало предварително да се позове извънсъдебно на погасителната давност и да поиска отписване на вземането. Едно такова извънсъдебно 4 волеизявление не би породило сила на пресъдено нещо и не би предоставило на длъжника защита, равностойна на решението по чл. 439 ГПК.

Не води до различен извод и позоваването на ответника на Определение № 1266 от 25.04.2025 г. по к.ч.т.д. № 332/2025 г. на ВКС. Преценката по чл. 78, ал. 2 ГПК се извършва във всеки конкретен случай с оглед цялостното извънпроцесуално поведение на кредитора, а последващата практика на ВКС изрично разяснява значението на обстоятелството дали изпълнителният лист е бил предаден на длъжника след прекратяването на изпълнителното производство и изтичането на давността. По делото не се установява ответникът да е предал оригинала на изпълнителния лист на ищеца или по друг недвусмислен начин да се е отказал от възможността да се ползва от него преди предявяване на настоящия иск.

Поради това съдът приема, че не е налице първата от кумулативните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК и ответникът следва да понесе отговорността за разноските съобразно изхода на спора.

От представения договор за правна защита и съдействие се установява, че ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1000 евро. Ответникът своевременно, още с отговора на исковата молба, е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Възражението е основателно. При преценката на размера на разноските съдът съобразява Решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, съобразно което националният съд не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определяни по начин, несъвместим с чл. 101, § 1 ДФЕС, а същите могат да имат единствено ориентировъчно значение при преценката за съответствие между претендирания размер и действително предоставената правна услуга. Съдът следва да съобрази характера и стойността на защитавания интерес, фактическата и правната сложност на делото, вида и обема на извършената от адвоката работа, броя и характера на проведените процесуални действия и времето, необходимо за осъществяване на защитата. Настоящото дело не се отличава със съществена фактическа или правна сложност. Основният спорен въпрос е изтичането на погасителната давност след преустановяване на изпълнителните действия, като самият ответник още с първото си процесуално действие е признал, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност. Не са събирани гласни доказателства, не са назначавани експертизи и не са извършвани други сложни доказателствени действия. Единственото допълнително писмено доказателство със съществено значение за спора е изисканото изпълнително дело. Проведено е едно открито съдебно заседание на 03.09.2026 г., продължило около пет минути, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил. Извършената от него процесуална дейност се състои основно в изготвянето на исковата молба и подаването на кратка молба преди 5 съдебното заседание, с която е заявил, че поддържа исковете и претенцията за разноски. При тези данни заплатеното адвокатско възнаграждение от 1000 евро не съответства на действителната фактическа и правна сложност на спора и на обема на положения адвокатски труд и се явява прекомерно. В практиката си след постановяване на Решението по дело C-438/22 ВКС също приема, че при преценката за прекомерност съдът не е обвързан от минималните размери по Наредбата, а следва да определи възстановимия размер според вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко според фактическата и правна сложност на конкретното дело. С оглед всички обстоятелства съдът намира, че сумата от 500 евро представлява справедлив и съразмерен размер на адвокатското възнаграждение, който следва да бъде възложен като разноски върху насрещната страна преди отчитане на изхода на отделните части от спора. Уговореното и заплатено между ищеца и неговия адвокат възнаграждение от 1000 евро запазва действието си в отношенията между тях, но разликата над 500 евро не следва да бъде възлагана в тежест на ответника.