Определение № 1285 от 21.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1285 гр. София, 20.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102684 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 40 891/28.04.2023 година, подадена от Н. Н. А., против решение № 1254/10.03.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 7802/2022 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 016 659/24.02.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 143-ти състав, постановено по гр. д. № 55 157/2015 година, с което са отхвърлени предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр, с които е поискано да се признае за установено по отношение на ответника, извършването на нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр по отношение на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в [населено място], изразяващо се в различна продължителност на престой на открито на Н. Н. А., изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ в периода от 14.4.2014 година до 07.09.2015 година, като се осъди ответника да преустанови нарушението, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“-различна продължителност на престой на открито на Н. Н. А. при престоя му в затвора в [населено място], както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения.

В подадената от Н. Н. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че в решението на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Н. Н. А. против 1

Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.

София е подал отговор на същата с вх. № 58 882/21.06.2023 година, с който е изразил становище, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по чл.

280, ал. 2 от ГПК, за допускане на касационно обжалване на решение № 1254/10.03.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 7802/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска тя да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение да бъде потвърдено.

Н. Н. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 40 891/28.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови решението си съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че за да постанови решение си първоинстанционният съд бил приел, че за основателността на предявените искове в тежест на Н. Н. А. било да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. За Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] била доказателствената тежест да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено. А. претендирал дискриминационно отношение от страна на ГДИН гр. София на основата на признака „лично положение“. Последният по смисъла на константната практика на КЗД и ВАС представлявал-„поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, различно третиране в сравнение с другите лица, които да се дължат на съзнателно целенасочено поведение, базиращо се на признака „лично положение“, което да било имало за цел или да било създало не добра, среда за дискриминация“. В практиката се приемало, че признака „лично положение“ нямал еднозначно изначално прието обективно съдържание, а предполагал и налагал установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволявал да бъдел прилаган еднакво и който отчитал универсалния (материален и персонален) обхват на закона. За да бъдела преценена основателността на претенцията на Н. Н. А., съдът на първо място следвало да отговори на въпроса налице ли била за него защитимо право, което било нарушено. В случая безспорно между страните било обстоятелството, че А. бил осъден с влязла в сила присъда на наказание свързано с 2 изтърпяване на наказание свързано с „лишаване от свобода“-„доживотен затвор“, което изтърпявал в затвора в [населено място]. В тази хипотеза-при изтърпяване на наказания „лишаване от свобода“ и „доживотен затвор“, дискриминацията можела да обхваща твърде разнообразни по форма, предмет и субекти случаи на неблагоприятно третиране във връзка с действията по контрол и изтърпяване на тези наказания. Тя можела да бъде осъществена чрез действия, бездействия, фактически отношения, правни норми, практики по прилагането им и т. н. Житейски възможно и юридически предвидимо било и различното третиране по повод изтърпяване на наказание, свързано с лишаване на осъдения от свобода, стига резултатът от последното да бил от естеството си да третира неравно пострадалия в сравнение с други сравними лица и така да нарушава дадено негово право. Именно за това се говорело за самостоятелно право на недискриминация и равенство на възможностите като първоинстанционният съд се бил аргументирал с разпоредбите на чл. 2 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 6, ал. 2 от КРБ. В тази насока следвало да се има предвид, че съгласно чл. 197, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 213 от ППЗИНЗС наказанието „доживотен затвор без замяна“ и „доживотен затвор“ се изтърпявали в отделни затвори или в обособени зони към другите затвори с повишена сигурност. Осъдените лица се държали в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Т. е. законодателят бил предвидил различни условия, при които да се изтърпяват тези две наказания в сравнение с останалите осъдени на лишаване от свобода. От значение за установяване на дискриминация по някои от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр било обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността. Установяването на дискриминация било необходимо да бъде направено при преценка и сравнение с начина, по който се третирало, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. От съществено значение било да се доказва дискриминация при сравними сходни обстоятелства, при които били поставени лицата. В случая това били лица, поставени при условията на лишаване от свобода при изтърпяване на наказанията „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“. Правото на престой на открито било уредено в ЗИНЗС, като съгласно чл. 86, ал 1, т.1 от същия закон-лишените от свобода имали право на престой на открито не по-малко от един час. Безспорно установено по делото било, че на Н.

Н. А. бил осигуряван престой в продължение на минимум един час по време на процесния период в затвора в [населено място], като периодът на престой на открито варирал между един час и 1 час и 30 минути.

От събраните доказателства било безспорно установено, че в затвора в [населено място] било имало въведен график, съобразно който се осъществявали престоите на открито, като този график бил разделен на отделни карета и времето определено на всеки затворник било в зависимост от това в кое каре се намирал, като нямало индивидуални графици за всеки отделен затворник. От показанията на свидетелите, както и от събраните писмени доказателства се установявало, че времето за престой на открито в затвора в [населено място] и останалите затвори в случая било различно, като не било налице еднакво определено време във всеки затвор. Ключов бил въпросът дали следвало да бъде сравнено положението на А. спрямо затворниците с неговото наказание и режим, които се намирали в 3 същия като него затвор в [населено място] или спрямо всички затворници на територия на Република България. Първоинстанционният съд бил приел и споделил съдебната практика, че сравними сходни обстоятелства щяло да има винаги, когато се сравнявали лишени от свобода със същите наказания в един затвор, но не и в различни. Това било така, тъй като затворите в отделните населени места имали различен капацитет, различен брой затворници в тях, различни графици относно престоя навън и с оглед на това и на други обективно обусловени причини предоставяли различни условия за осъдените. Затова не можело да се приеме, че има сравними сходни обстоятелства между осъдените, изтърпяващи съответното наказание „лишаване от свобода“ в различни затвори, респективно осъществена дискриминация.

Следвало да се посочи, че и от фактическа страна с оглед анализа на доказателствата не се установявало в затвора в [населено място], лицата изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ да са били с различен престой на открито като времетраене, което да налагало извода, че спрямо Н. Н. А. престоят на открито бил с по-малко времетраене от това на останалите затворници, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, „доживотен затвор“ в затвора в [населено място]. По делото било установено, че Н. Н. А. имал право на престой на открито с различна продължителност спрямо Д. Г., който бил в същия затвор, но това било с оглед обективни причини, дължащи се на режима на който бил осъден ищеца, а не поради лично отношение спрямо него. В случая бил спазван нормативно предвидения минимум за престой на открито съгласно чл. 86 от ЗИНЗС. Първоинстанционният съд бил приел за доказано, и при горните правни извода, че Н. Н. А. не бил поставен в понеблагоприятно положение в сравнение с останалите осъдени лица, изтърпяващи наказанията „доживотен затвор без право на замяна“ и „доживотен затвор“. С оглед на тези си мотиви първата инстанция била достигнал до извода, че не можело да се приеме, че спрямо Н. Н. А. била налице твърдяната от него дискриминация по признак „лично положение“ поради което исковете за установяване на нарушението и осъждане на ГДИН гр.

София да го преустанови и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения следвало да се отхвърлят. Самият Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приемал, че дискриминацията, по определението, дадено в чл. 4 ЗЗДискр, като форма на различно третиране, представлявала нарушение на забраната за различно третиране по смисъла на чл.

4 ЗЗДискр. За да била налице проява на дискриминация, било необходимо да са били осъществени всички елементи на посочената разпоредба, съответно за да е бил осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство следвало да е било установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр.

В тежест на Н. Н. А. било да докаже твърденията си, че били налице факти, които обуславяли вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци.

След доказване на твърденията, от които можело да се направи предположение, че била налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърляла у ГДИН гр. София, която следвало при условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае твърденията за 4 дискриминация или да установи, че извършените действия били оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта били подходящи и необходими, по аргумент от чл. 9 ЗЗДискр. Основната доказателствена тежест в съдебното производство за защита от дискриминация била възложена на ищеца-той трябвало да докаже фактите, въз основа на които можело основателно да се предположи, че бил жертва на дискриминация.