Определение № 143 от 02.02.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 143 гр. Плевен, 02.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264400500039 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна частна жалба от „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 чрез Адвокатско дружество „***, М.“, БУЛСТАТ 177280936 чрез адв. Х. М. от САК против Определение № 5999/09.12.2025 г., постановено по гр. дело № 4373/2025 г. по описа на ПлРС, с което е оставена без уважение молбата на „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 за изменение на Решение № 1638/30.10.2025 г., постановено по гр. дело № 4373/2025 г. по описа на ПлРС в частта, досежно деловодните разноски.

В жалбата се изразява становище, че постановеният съдебен акт от ПлРС е неправилен. Твърди се, че ищецът по делото не е материално затруднено лице, което обстоятелство е установено по друго гражданско дело на ПлРС срещу М. В. И.. Прави искане да бъде преразгледано изложеното в мотивите на постановеното първоинстанционно решение, с което не се изследва въпроса, дали ползващото се от безплатна правна помощ по делото лице, действително е материално затруднено. Твърди се, също така, че делото е заведено при условията на злоупотреба с право, като при условията на евентуалност, моли, да бъде отказано присъждане на разноски за повече от едно производство, предвид установената злоупотреба с право, изразяваща се 1 в образуването на двадесет производства вместо на едно. Позовава се на постановени съдебни решения в горния смисъл.

По отношение на присъдените разноски по всеки от предявените искове, жалбоподателят твърди, че присъденото адвокатско възнаграждение е по два иска, с които се защитава един и същ материален интерес. В тази връзка посочва, че исковете произтичат от едно правоотношение и защитават един интерес, предвид което на ищцовата страна не се дължат разноски и по двете претенции. Дори и двата иска на ищеца да бъдат уважени, то възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие следва да бъде присъдено на база общия материален интерес, а не за всеки иск поотделно. Твърди, че присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразно с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело С-438/22.

Твърди, че в случая, освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следва да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от спецификата на спора.

Жалбоподателят счита, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Моли съда, да отмени обжалваното определение на ПлРС, с което е оставена без уважение подадената молба по чл.248 от ГПК и да постанови друго, с което да откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при условията на евентуалност, да ги намали значително.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба М. В. И. чрез пълномощника му – адв. М. М. от АК – Пловдив.

Ответникът оспорва твърдението, че е получавал доход над този, посочен от него, както и оспорва представените от насрещната страна документи, които са частни и нямат доказателствена стойност. Посочва, че претендираният адвокатски хонорар е на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за оказване на помощ на материално затруднено лице, като в посочената разпоредба не е уредено изискване да се доказва наличието на някое от основанията при сключване на договора за правна помощ. Преценката, дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се извършва от самия 2 адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.

Ответникът твърди, че доводите за злоупотреба с правото на иск, съгласно чл.3 от ГПК са неоснователни, като посочва, че въпреки множеството решения на СЕС, предписанията и заповедите на КЗП от 2024/2025г. насочени към фирмите за бързи кредити, с цел същите да узаконят своите договори за кредити, за да не се включват в тях скрити клаузи, с които да се трупат колосални печалби на гърба на потребителя, фирмите за бързи кредит продължават и към днешна дата да уговорят в своите договори за кредит скрити печалби под формата на неустойка, такси, гаранти и др., което от своя страна продиктува воденето на дела от страна на потребителите, като естествена тяхна защита.

По отношение на размера на адвокатското възнаграждение се посочва, че адвокатът е изготвил подробна искова молба с предявени два иска, като в хода на делото е депозирал и уточнителна молба, изготвил е и е депозирал частна жалба срещу определение по делото, като поради ангажираност е изготвил писмено становище по хода на делото. Отделно от това, е получавал всички книжа по делото и стриктно е следил за неговия развой, като по делото е постановен позитивен за клиента му резултат, а сега депозира и молба по чл.248 от ГПК. Посочва се, че наред с фактическата и правна сложност, следва да се вземе предвид и обстоятелството, че адвокатът понася не малко разходи в изпълнение на професионалните си задължения. По отношение на ДДС, се посочва, че адвокатът е регистрирано лице по ЗДДС, като е налице практика на СЕС, съгласно която, когато адвокат представлява клиента си безплатно, спечели делото и съдът му определи и присъди възнаграждение, което да плати загубилата страна, върху него се начислява ДДС.

Съдът, след като се запозна с доводите, изложени в жалбата, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

С Решение № 1638/30.10.2025 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр. дело № 4373/2025 г. по описа на същия съд е прогласен за недействителен сключеният между „СТИК-КРЕДИТ“, ЕИК 202557159, като кредитор и М. В. И., ЕГН **********, като потребител, Договор за 3 потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/28.05.2024 год.

Осъден е „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 да заплати на М. В. И., ЕГН **********, сумата от 110,00 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/28.05.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /14.07.2025 г./ до окончателното изплащане на сумата.

Осъден е „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 да заплати по сметка на ПлРС държавна такса в размер на 80,00 лв.

Осъден е „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 да заплати на адв. М. В.

М. от АК - Пловдив, личен номер **********, адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 480,00 лв. с ДДС, като за разликата до претендираните 960,00 лв. с ДДС е оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.

От ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 е депозирана молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските с наведени доводи, че ищецът не е материално затруднено лице, както и че от страна на ищеца е налице злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от ГПК, с оглед образуваните множество идентични дела между едни и същи страни.

Направено е искане да бъде отхвърлено искането за присъждане на разноски на ищцовата страна за адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, а при условията на евентуалност, да не се присъждат разноски за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар и да се намали съществено размера на първоначално присъдените разноски.

За да постанови обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата на „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 по чл.248 от ГПК, ПлРС е приел, че наличието на няколко еднотипни граждански дела между същите страни не е индиция за злоупотреба с право, доколкото се касае за различни договори със свои особености и съответно различен предмет на доказване. Отделно от това, причината за образуването на тези дела е поведението на дружеството - молител, което включвайки в сключените договори за кредит неравноправни и недействителни клаузи е предопределило възникването на различни по характер правни спорове. Съдът е посочил, че при определянето на дължимите деловодни разноски е съобразил всички релевантни факти.

4

В първоинстанционното производство ищецът М. В. И. е представляван от адв. М. В. М. от АК – Пловдив, съгласно представения по делото Договор за правна защита и съдействие във връзка с Договор за кредит № ***/28.05.2024 г., сключен със „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, като в същия е посочено, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за оказване на помощ на материално затруднено лице.

С молба от 02.10.2025 г., ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 е направил възражение, при условията на евентуалност, за прекомерност на претендираните от ищеца разноски с искане да бъдат съобразени промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 г., както и е възразено срещу искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и по двата иска. Искането по чл.78 ал.5 от ГПК е направено своевременно, преди приключване на съдебното дирене в съдебното заседание на 17.10.2025 г.

По отношение на направеното възражение в частната жалба, че ищецът не е материално затруднено лице и съдът не е изследвал въпроса, дали ползващото се от безплатна правна помощ по делото лице, действително е материално затруднено, настоящата съдебна инстанция счита същото за неоснователно. Разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗАдв. предвижда, че на адвоката, осъществил безплатна правна помощ следва да се присъди съответно възнаграждение, когато насрещната страна е осъдена за разноски. В настоящия случай, след като в договора за правна защита, сключен между ищеца М. В. И. и адв. М. М. от АК - Пловдив е посочено, че процесуалното представителство и защита е безплатно на основание чл.38 ал.2 от ЗА, това е достатъчно основание за приложение на посочената разпоредба. Основанията, предвидени в т.1-3 на ал.1 на чл.38 от ЗАдв. лежат на плоскостта на договорната връзка адвокат - доверител и не са предмет на изследване от съда при преценката за разпределение на отговорността за разноски. В този смисъл е определение № 2371/04.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2022 г., в което е прието, че наличието на основанието по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски, като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на този текст е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е 5 въпрос единствено на преценката на самия адвокат. При това положение, след като адв. М. М. е осъществил безплатна правна помощ на ищеца и предявените от последния искове са уважени, на пълномощника се дължи възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Следва да се посочи, че в настоящото производство от ищеца е представена декларация за семейно и имотно състояние и въз основа на нея Пл.РС е освободил ищеца от внасяне на ДТ и разноски по делото на основание чл.83 ал.2 от ГПК, приемайки, че е материално затруднен. Следва да се посочи, също така, че действително е образувано тълкувателно дело № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38 ал.1 от ЗАдв. при направено искане по чл.38 ал.2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, по което, обаче, все още не е постановено тълкувателно решение.

Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника „СТИККРЕДИТ“ АД, че е налице злоупотреба с право. Фактът, че са образувани множество дела между същите страни, сам по себе си не води до извод за злоупотреба с права, доколкото се касае за отделни и самостоятелни правоотношения, за различни договори за потребителски кредити, сключени между страните, с различен предмет, което обуславя наличието на правото на иск по всяко правоотношение поотделно, респективно, в свободната преценка на ищеца е дали да предяви искове по всяко правоотношение и как да ги съедини. Няма основание при решаване на въпроса за дължимите деловодни разноски по едно конкретно гражданско дело, съдът да изследва и да взема предвид присъдените в полза на ищеца деловодни разноски по други граждански дела със същия ответник. След като е безспорно, че заведените пред Пл.РС множество граждански дела между едни и същи страни не са съединени по реда на чл.213 от ГПК, няма основание съдът да преценява присъдените разноски по другите дела. В конкретния случай приложение следва да намери разпоредбата на чл.81 от ГПК, която предвижда, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В този смисъл, съдът дължи произнасяне по направените деловодни разноски, единствено с оглед изхода на спора по настоящото дело. Не се установява от събраните по делото доказателства ищецът да упражнява правото си на иск недобросъвестно, с цел 6 да увреди законни права и интереси на ответника. В настоящия случай, предявеният от ищеца иск за обявяване за нищожност на целия процесен Договор за потребителски кредит е уважен от съда, т.е. налице е нарушено право и в този смисъл, поведението на ищеца не е недобросъвестно и не съставлява злоупотреба с право. Страната, за която нищожната клауза създава задължения, може да реализира правата си само по съдебен ред, след като между страните не е постигнато съгласие за нейната отмяна.