Определение № 908 от 12.03.2021, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 908 гр. Варна , 12.03.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на дванадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева мл.с. Лазар К. Василев като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно частно гражданско дело № 20213100500441 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, образувано по подадени частна жалба с вх. № 262971/14.01.2021 г. от М. Ц. Ч. с ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.

„Братя Бъкстон“ № 25, ап. 9, чрез адв. А.П., и частна жалба с вх. № 264541/20.01.2021г., подадена от Ч. Т. Д. , родена на 20.07.1952г. в Република Полша, с ЛНЧ **********, чрез адвокат Б.Ф., двете срещу Определение № 265099/23.12.2020г. по гр.д. № 2678/2019 г. по описа на ВРС, 20 с-в, с което е ПРЕКРАТЕНО в цялост производството по гр. дело № 2678/2019 г. по описа на ВРС – ХХ състав и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд - Варна, на основание чл. 118, ал. 2 от ГПК.

В жалбата си М. Ц. Ч. излага, че определението е незаконосъобразно и неправилно, като моли за неговата отмяна и за продължаване на съдопроизводствените действия от РС Варна. Претендира сторените разноски по частната жалба. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че делото е родово подсъдно на Окръжен съд поради това, че цената на облигационния иск по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, на основание чл. 69, ал.

1 т. 4 вр.т. 2 от ГПК, е сборът от данъчните оценки на имотите, т. к. не се касае за отделни искове. Сочи, че видно от Нотариален акт № 164, том 4, рег.№ 11583, дело № 700 от 2018 г. на Орлин Стефанов, стойността на дадените вещи в замяна по сключения облигационен договор е 2271 лева - за 126.11 кв. м. ламиниран паркет и 299.00 лева за телевизор NEO LED - 3229. Общо стойността на движимите вещи е 2570 лева, както и левовата равностойност на 6000.00 евро, която е 11 734.98 лева. Обикновеният сбор от двете стойности е 14 304.98 лева. Това според жалбоподателя е цената на иска, поради което и намира за неправилно, че съдът е приел за обща цена на облигационния иск общо договорената престация, представляваща сбора от данъчните оценки на имотите, която според РС Варна е 32 995.82 лева.

Твърди, че цената на иска следва да бъде определена по правилото на чл. 69, ал.1, т.4 вр. т. 2 от ГПК, като за всеки един от недвижимите имоти е налице отделен иск, който има и самостоятелна цена. Тъй като жалбоподателят намира, че исковете по чл. 26, ал. 2, т. 5 от ЗЗД са два, съответно по един за всеки от имотите, намира, че при обективно съединяване на искове цената на иска с оглед подсъдността и съответно обжалваемостта се определя за всеки един от предявените искове поотделно, тъй като ако бяха предявени отделно, решенията по тях не биха били подсъдни по правилата на родовата подсъдност на Окръжен 1 съд като първа инстанция.

Жалбоподателят сочи, че съдът е допуснал процесуално нарушение, тъй като съгласно чл. 70, ал.1 ГПК цената на иска се посочва от ищеца, а ответникът или служебно съдът могат да повдигнат въпроса за цената на иска най - късно в първото заседание за разглеждане на делото. Сочи, че това не е било сторено от съда, който едва след провеждане на две съдебни заседания и даден ход по съществото на правния спор, е прекратил производството, отменяйки хода по същество.

В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от страна на Ч. Т.

Д., която заявява, че намира жалбата за основателна и, че като такава същата следва да бъде уважена.

В срока за отговор не е постъпил такъв от страна на Д. П. Д..

В частната си жалба Ч. Т. Д. сочи, че постановеното определение е неправилно.

Жалбоподателката намира, че съдът е сезиран с кумулативно, обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.2, изр.5 вр. чл. 17, ал.1 от ЗЗД, като за всеки един от недвижимите имоти е налице отделен иск, който има и самостоятелна цена.

Данъчната оценка, както е посочил ВРС за ½ идеална част от апартамент № 6 е 21 674.35 лева, а за 3/4 идеални части от гараж № 5 е 11 321.47 лева. Поради това счита, че прагът от 25 000 лева по смисъла на чл.104, т.4 ГПК за подсъдност на делото като първа инстанция пред ВОС, не е достигнат, респ. неприложима е посочената разпоредба и делото следва да бъде разгледано по същество от РС Варна.

Намира за неправилен извода на съда, че на основание чл. 104, т. 4 от ГПК делото е изцяло подсъдно на окръжен съд като първа инстанция, предвид цената както на иска по чл.

26, ал. 2, предл. 5-то от ЗЗД, така и на кумулативно съединения иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС за изкупуване на двата имота. Сочи, че доколкото искът по чл. 33, ал. 2 от ЗС е иск за собственост, то при цена на иска до 50 000 лева, същият е подсъден на районен съд, какъвто е и настоящия случай.

Жалбоподателката сочи, че при постановяване на обжалваното Определение съдът не е съобразил и разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от ГПК, доколкото по делото не е имало препирня между страните по отношение на цената на иска, а съдът не е повдигнал въпроса в законоустановения срок.

Предвид изложеното в жалбата, Ч.Д. моли за отмяна на обжалваното определение, за връщане на делото на РС Варна за продължаване на съдопроизводствените действия, както и за присъждане на сторените разноски в настоящото производство.

В законоустановения срок е постъпил отговор на жалбата от страна на М. Ц. Ч., в който последния сочи, че същата е допустима и основателна.

В срока за отговор не е постъпил такъв от страна на Д. П. Д..

Относно допустимостта на частната жалба:

Частните жалби са подадени в законоустановения едноседмичен преклузивен срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Относно основателността на частната жалба:

Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни, поради следните съображения:

2

Производството по делото е образувано по предявени от Д. П. Д. с ЕГН **********, срещу Ч. Т. Д. и М. Ц. Ч., кумулативно, обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.2, изр.5 вр. чл. 17, ал.1 от ЗЗД и чл. 33, ал. 2 от ЗС. С иска си по чл. 26, ал.2, изр.5 вр. чл. 17, ал.1 от ЗЗД ищецът е поискал да се прогласи за нищожен поради симулация (прикриване на покупко-продажба с договор за замяна), договор, обективиран в Нот.акт № 164, том 4, рег. № 11583, дело № 700/2018 г. на нотариус Орлин Стефанов, с който Ч. Т. Д. е заменила с М. Ц. Ч. собствените си 1) ½ ид.ч от Апартамент № 6, находящ се в гр.Варна,***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** 65.1.22 и ¾ ид.ч. от гараж № 5, находящ се гр.Варна, ж.к. „Бриз-юг“, ул. „8ма“ № 2. С иска по чл. 33, ал.2 от ЗС, ищецът е поискал в случай, че бъде уважен искът му по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, да бъде допуснато в негова полза да изкупи от съсобственика си Ч. Т.

Д. ½ ид.ч от Апартамент № 6 и ¾ ид.ч. от Гараж № 5, находящ се гр.Варна, ж.к. „Бриз-юг“, ул. „8-ма“ № 2.

Видно от приложеното гр.д. № 2678/2019г. на РС Варна, съдът с Разпореждане № 8301 от 22.02.2019г. е дал указания на ищеца да отстрани конкретно посочените нередовности на исковата молба, като посочи цената на всеки един от предявените искове.

С Молба от 27.03.2019г. ищецът Д.Д. е посочил, че цената на иска по 26, ал. 2, предл.

5 от ЗЗД, по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 от ГПК възлиза на 33 524,55 лева, като същата е цената и на иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС.

В о.с.з. проведено на 28.09.2020 г. съдът е обявил съдебното дирене за приключено и е дал ход по същество, на основание чл. 149, ал. 2 от ГПК. След повторна проверка за родова подсъдност на делото, за която съдът следи служебно според разпоредбите на чл. 119, ал. 1 от ГПК, съставът е констатирал, че делото не му е подсъдно, поради което е прекратил същото с обжалваното Определение № 265099/23.10.2020г. по гр.д. № 2678/2019 г.

В постановеното определение съдът е приел, че предмет на иска за прогласяване на нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то от ЗЗД е договор за замяна на ид.ч. от два самостоятелни имота (1/2 ид.ч от апартамент и ¾ ид.ч. от гараж), като съгласно договора, макар и прехвърляните отделни недвижими имоти да са самостоятелни обекти на вещни права, престацията срещу придобиването на всеки от тях е неразграничима и се дължи единствено при съвкупното им прехвърляне, т.е. условие на сделката е заплащане на общо договорената цена и предоставяне на общо договорените движими вещи. Предвид това съдът е приел, че предмет на делото е един иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5-то от ЗЗД, а не два отделни съобразно броя на имотите, уговорени като обща насрещна престация по сделката от едната страна. Поради това цената на този облигационен иск на основание чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 от ГПК съвпада със сбора от данъчните оценки на имотите, а не се касае за отделни искове.

Съдът е приел и, че сборът на данъчните оценки на процесните ид.ч. от двата имота, възлиза на 32 995,82 лв. ( 21674,35 лв. за ½ ид.ч от апартамента и 11321,47 лв. за ¾ ид.ч от гаража), от което на основание чл. 104, т.4 от ГПК следва, че делото е изцяло подсъдно на окръжен съд като първа инстанция, предвид цената както на иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то от ЗЗД, така и на кумулативно съединения иск по чл. 33, ал.2 от ЗС за изкупуване на двата имота.

При така развилото се производство пред РС Варна, настоящият състав на съда намира следното:

Видно от представения Нотариален акт за замяна на идеални части от недвижими имоти, Ч. Т. Д. се е съгласила да прехвърли на М. Ц. Ч., всички свои собствени идеални части от недвижими имоти, като са посочени и подробно описани ½ ид.ч от Апартамент № 6, находящ се в гр.Варна,***, представляващ самостоятелен обект с 3 идентификатор *** 65.1.22 и ¾ ид.ч. от гараж № 5, находящ се гр.Варна, ж.к.

„Бриз-юг“, ул. „8-ма“ № 2.

Отново видно от същия нотариален акт, в замяна на така посочените и подробно описани идеални части от недвижими имоти, М. Ц. Ч. се е задължил да прехвърли на Ч.Д. посочените в акта движими вещи, а именно ламиниран паркет и телевизор, както и левовата равностойност на 6 000 евро.

Никъде в акта не е уговорено, че срещу конкретен недвижим имот, страните договарят да бъде прехвърлена конкретна движима вещ. Напротив, страните са уговорили изрично и конкретно, че насрещните им престации са общи, т.е. Ч.Д. прехвърля общи всички свои собствени идеални части от недвижими имот, а в замяна М.Ч. прехвърля общо ламиниран паркет, телевизор и левова равностойност на 6 000 евро.

Предвид горното, настоящият състав на съда споделя становището на РС Варна, че доколкото насрещните престации на страните по договора са предвидени общо, то в самия нотариален акт не са инкорпорирани повече от едни договори за замяна, поради което и искът за разваляне на договора е един общ, а не два отделни за всеки от недвижимите имота.

Респективно и цената на иска за нищожност на договора следва да се определи съобразно нормата на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 от ГПК, като се вземе предвид общата стойност на данъчните оценки на недвижимите имоти.

Видно от представените по делото данъчни оценки на двата недвижими имота, общата стойност на същите възлиза на 32 995,82 лв. Предвид това, доколкото искът по чл.

26 от ЗЗД е облигационен такъв, то приложение следва да намери нормата на чл. 104, ал. 1, т. 4 от ГПК, съгласно която исковете по граждански дела с цена на иска над 25 000 лв. са родово подсъдни на Окръжен съд като първа инстанция.

Следва да се има предвид, че разпоредбите на закона, уреждащи родовата подсъдност по делата, не могат да бъдат дерогирани от страните, чрез непредявяване на възражение за неподсъдност. Те не могат да не бъдат съобразени и от съда, доколкото същият следи служебно за тяхното правилно прилагане. В този смисъл, решенията, постановени от съд, на който даден спор не е родово подсъден, са недопустими и като такива подлежат на обезсилване. Изключение от това правило са случаите, в които окръжен съд е решил дело, което е подсъдно на районен съд от неговия съдебен район. Предвид това, районният съд правилно и в интерес на страните по делото е прекратил производството пред себе си, доколкото решаването на спора по същество би довело до неблагоприятната последица, между тях да бъде постановено решение, съдържащо непоправим порок, на практика водещ до липса на съдебен акт.