Решение № 502 от 20.08.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 502 гр. София, 20.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова при участието на секретаря Теодора К. Иванова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20238002101859 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 2566 от 27.05.2024 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1283 от 24.10.2022 г. по в.гр.д.№ 861/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ състав.

Касаторът Община Сопот, представлявана към датата на проведеното открито съдебно заседание от кмета С. С., счита, че въззивното решение е неправилно, като се позовава на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и да се постанови отхвърляне на предявените искове.

Ответниците по касация И. А. А., М. А. А., А. В. Т., Х. В. А., М. В. М., М. В. М. - А., Д. Д.

Д., Р. Д. Д., Е. Т. А., Й. И. А. и Ц. И. А. са подали отговор на жалбата чрез адвокат С. П. - К. от АК – П.. Считат, че въззивното решение е правилно и молят да бъде оставено в сила.

Претендират да им се присъдят разноските, направени за защита в касационното производство.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е 1 потвърдил Решение № 260169 от 30.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 606/2017 г. по описа на Районен съд - Карлово, II гр.с., с което са уважени предявените от настоящите ответници по касация срещу Община Сопот искове с правно основание чл. 108 ЗС относно собствеността и предаването на владението на имоти с идентификатори №№ ***, *** и *** (за 3923/4923 ид.части) по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], както и искове с правно основание чл. 59 ЗЗД – до размер на сумата 2 808,70 лв. от общо претендираното обезщетение в размер на сумата 7 626 лв.

Прието е за установено, че по силата на приключила реституция по ЗСПЗЗ (съобразно Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово), наследяване (от К. М. Н. - бивш жител на [населено място], починала на 04.05.1964 г., и от И. А. Н., [дата на раждане] , починал на 26.02.1970 г.), а за ищцата Ц. И. А. - договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 144, том II, peг.№ 7351, нот.д.№ 459 от 29.12.2000 г. (досежно ПИ № ***), ищците се легитимират като собственици на процесните имоти при квоти, посочени за всеки от тях поотделно. Правата им са удостоверени и с констативни актове за правото на собственост нот.акт № 119, том II, нот.дело № 876 от 29.07.1996 г. и нот.акт № 111, том II, нот.дело № 844 от 24.07.1996 г. Съгласно приетите по делото и неоспорени от страните първоначална и допълнителна СТЕ имотите по реституционните решения са идентични с отразените имоти в нотариалните актове, както и с процесните имоти, които понастоящем са с идентификатори ***, *** и *** по КККР на [населено място]. Вещото лице е констатирало, че реституираните имоти съставляват парцели *, * и * по кадастралния план от 1973 г., действащ към момента на издаването на решенията на ПК – Карлово. При извършеното геодезическото заснемане са установени границите на имотите, собственост на наследодателите К. Н. и И. Н. и при съпоставянето им с имотите по КК, се установява идентичност с процесните имоти съгласно КК.

С влязло в сила на 05.08.2006 г. Решение № 43 от 04.08.2000 г., постановено по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на Районен съд – Карлово са отхвърлени исковите претенции, предявени от Община Карлово срещу наследниците на К. М. Н. и на И. А. Н., за признаване за установено, че общината е собственик на парцели *, *, * и * в кв. 94 по плана на [населено място], както и за обявяване за нищожни, като противоречащи на закона на: нот.акт № 111, том II, нот.дело № 844 от 24.07.1996 г. и нот.акт № 119, том II, нот.дело № 876 от 29.07.1996 г. на РС - Карлово, както и Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово, като издадени в противоречие с разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ.

С Указ № 318 от 05.09.2003 г. на Президента на Република България, на основание чл. 98, т.

5 от Конституцията на Република България във вр. с чл. 9, ал. 1, т. 7 и чл. 28, ал. 1,т. 7 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България, са утвърдени границите на Община Сопот, област Пловдив, включваща населените места гр.

Сопот и с. Анево, като са утвърдени и новите граници на Община Карлово.

2

С Акт за частна общинска собственост № 98 от 06.01.2000 г., Акт за частна общинска собственост № 158 от 10.11.2000 г. и Акт за частна общинска собственост № 159 от 10.11.2000 г. процесните имоти са актувани като собственост на Община Карлово, като в раздел 13 (забележки) е отразено, че, на основание Указ 318 от 02.09.2003 г.; чл. 2а от ЗОС и Решение № 41 от 26.02.2004 г. на ОбС-Сопот, имотите са собственост на Община Сопот.

От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК влязлото в сила на 05.08.2006 г. Решение № 43 от 04.08.2000 г. по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово обвързва Община Сопот, която не е трето лице, а правоприемник на страна по спора. При това положение неоснователно се явява възражението на Община Сопот, че ищците следва наново да проведат пълно и главно доказване на собствеността си.

С отхвърляне на положителния установителен иск за собственост предявен от Община Карлово със сила на пресъдено нещо е установено по отношение на страните, че Община Карлово, респ. правоприемника Община Сопот, не са собственици на спорното право на предявеното придобивно основание и следователно е недопустимо в настоящото производство да се преразглеждат техните права върху имота, основани на наведените в производството по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово правопрораждащи факти.

Тъй като в така приключилото съдебно производство съдът е осъществил съдебен контрол върху законосъобразността на постановените решения от ПК Карлово в производството по земеделска реституция, то е недопустимо в настоящето производство да се изследват отново правопораждащи факти, обуславящи съществуването на реституционното право по ЗСПЗЗ в полза на ищците, респ. да се обсъждат събраните в тази насока доказателства. Необходима последица от правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо се явява непререшаемостта на правния спор. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни.

След обсъждане показанията на разпитаните по делото свидетели, за неоснователно е намерено възражението за изтекла в полза на общината придобивна давност през периода от 2000 г. до 2017 г., тъй като общината, чиято е доказателствената тежест в процеса, не е доказала да е установила и осъществявала непрекъснато владение върху процесните недвижими имоти в продължение на изискуемия съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок.

Така мотивиран, въззивният съд е приел, че ищците по делото са доказали правото си на собственост по силата на наследственото правоприемство върху земеделската земя, притежавана от наследодателите К. М. Н. и И. А. Н., осъществяване на реституционната процедура по възстановяването й в техния патримониум с решенията на ПК - Карлово (№ 0414 от 05.10.1993 г. и № 0415 от 08.11.1993 г.) и последвалата транслативна сделка, с което е аргументирал уважаване на ревандикационните искове.

По отношение на исковете по чл. 59 ЗЗД (след обсъждане на заявените във връзка с тях оплаквания) е посочено, че след като ответникът не се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти и ги е държал през процесния период от 02.05.2012 г. до 02.06.2012 г. без правно основание, то следва да заплати обезщетение за обедняването на 3 ищците в размер на средния пазарен наем, изчислен от назначената СТЕ в първоинстанционното производство.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост установява ли чия е собствеността върху спорната вещ ? Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на решението по този иск ?“ - с оглед констатацията, че е налице противоречие с практиката на ВКС.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана с Решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7420/2014 г. на ВКС, І г.о. и споделяна и от настоящия състав, влязлото в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, респ. - ревандикационен иск, независимо на какво основание е бил предявен, не установява, че ответникът е собственик на имота, предмет на спора. Обстоятелството, че предявяването на положителен установителен иск е равнозначно на предявяване на отрицателен установителен иск от ответника против същия ищец за същото право, има отношение само към правилата за доказване в процеса. Силата на пресъдено нещо обаче се формира само по конкретния иск, индивидуализиран със страни, предмет и искане, като с отхвърляне на положителен установителен или ревандикационен иск се установява със сила на пресъдено нещо единствено това, че ищецът не е собственик на предявеното основание. От това не следва, че собственик на същото спорно право е ответникът - за разлика от положението при предявен отрицателен установителен иск, при отхвърляне на който се установява, че ответникът е собственик на вещта, а при уважаване – че не е собственик на вещта.

По касационната жалба:

Изложените от въззивния съд съображения по преценката за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово са в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК. В нарушение на процесуалния закон (чл. 299, ал. 1 ГПК) е прието, че ищците в настоящия процес вече са провели доказване на собствеността си в предходното производство, в което са били ответници по положителен, а не по отрицателен установителен иск за собственост, поради което не следва наново да провеждат пълно и главно доказване на собствеността си.

Прочитът на влязлото в сила решение по гр.д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово налага извод, че с него на първо място са отхвърлени претенциите на община Карлово досежно собствеността на процесните парцели *, * и * от кв. 94 по плана на [населено място] от 1973 г. поради липсата на доказателства за осъществено в полза на общината придобивно основание, наред с което са отхвърлени исковете на община Карлово да бъдат обявени за нищожни реституционните решения (Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово), релевирани като пораждащи предендираните в настоящото производство права на собственост в полза на ищците. С това се изчерпват обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово, които имат правоустановяващо действие в отношенията между страните по настоящото дело по силата на чл. 121, ал. 1 и ал. 3 ГПК 4

(отм.) при съобразяване на настъпилото в течение на процеса по гр.д.№ 1056/1996 г. правоприемство между Община Карлово и Община Сопот по силата на Указ № 318 от 02.09.2003 г. на Президента на Република България (обн., ДВ, бр. 79 от 05.09.2003 г.).

Доколкото влязлото в сила решение не обективира произнасяне по иск за правото на собственост на ищците по настоящото дело, въззивният съд е формирал неправилен извод по приложението на чл. 299, ал. 1 ГПК.