Решение № 2772 от 24.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2772 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100509115 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца В. С. С. срещу решение от 05.06.2025 г. по гр.д. №51545/2024 г. на Софийския районен съд, 165 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Кредито“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 87,19 лв., представляваща такса за експресно разглеждане по договор за потребителски кредит от разстояние №OL00080796/19.06.2023 г., сключен между страните, като неоснователен.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че по делото не е установено процесната сума да е получена от ищеца, поради което и не е налице изпълнение по смисъла на чл.75 ал.1 ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Кредито“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 17.09.2025 г., в частта, в която е оставено без уважение искането на ищеца В. С. С. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ищеца с частна жалба, в която е посочено, че обстоятелството, че страните са в облигационни правоотношения по множество идентични договори, за които са налице идентични искови производства, не може да обоснове извод, че на потребителя-ищец не се дължат разноски. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като му бъдат присъдени направените от него разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата „Кредито“ ЕООД в законоустановения срок оспорва частната 1 жалба.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.2 и 3 ЗЗД за прогласяване недействителността на разпоредбата на чл.2.6 от договор за потребителски кредит №OL00080796/19.06.2023 г., сключен от разстояние между страните, поради противоречие с добрите нрави, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало.

Доколкото обжалваното решение е влязло в сила в посочената му по-горе част, то и плащането на процесната такса при начална липса на основание е установено, а спорът във въззивното производство е съсредоточен върху обстоятелството дали ответникът е доказал положителния факт на връщането но процесната такса.

По делото не е спорно и се установява от представената разписка за извършено плащане №2000000406502578 от 18.04.2024 г. и справка по индивидуален кредит №OL00080796, че ответникът е направил паричен превод на името на ищеца чрез ИзиПей за сумата от 87,19 лв. – връщане на надвнесена сума /такса експресно разглеждане/ по процесния договор за кредит. За извършения паричен превод ищецът е уведомен по ел. поща със съобщение от 18.04.2024 г. на адреса, посочен в процесния договор за кредит.

В пар.1 т.9 ЗПУ пощенските парични преводи са дефинирани като пощенски услуги за изпращане на хартиен носител чрез пощенските служби на пощенски оператор, лицензиран за извършването им, на суми от подателя до получателя. Изричната правна уредба на пощенският запис се намира в Наредба №4 за пощенските съобщения. Съгласно чл.154 ал.1 от посочената наредба, с пощенски запис се превеждат суми в брой или с платежни нареждания по сметка на получателя. Изпращането на суми в брой чрез пощенски запис отговаря на признаците на наличен паричен превод по смисъла на пар.1 т.20 ЗПУПС.

Налице е именно предоставяне на средства от платеца, без да са открити платежни сметки на името на платеца или на получателя, с единствена цел прехвърляне на съответната сума на получателя или на друг доставчик на платежни услуги, действащ от името на получателя, и/или когато тези средства се получават от името на получателя и са на негово разположение. Ето защо, следва да се приеме, че става въпрос за погасяване на паричното задължение в брой, чрез плащане на взискателя и издаване на разписка или по безкасов път, 2 което означава, съгласно чл.75 ал.3 ЗЗД, че задължението се смята за погасено със заверяване на банковата сметка на взискателя. Изразът „внасяне за взискателя“ означава, че сметката, по която са внесени дължимите суми трябва непременно да е лична на кредитора или изрично посочена от него.

Поради изложеното, настоящият въззивен състав намира, че правилото на чл.75 ал.3 ЗЗД е приложимо и в настоящия случай, доколкото процесната сума е била на разположение на кредитора-ищец, за което същият е бил и своевременно уведомен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено.

По частната жалба:

Присъждането на разноски е обусловено от изхода на делото. По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за това. Изменението в частта за разноските може да се наложи поради погрешно изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната страна, както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.

Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, съгласно чл.78 ал.2 ГПК, са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело.

В конкретния случай обаче тези предпоставки не са налице. Ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото плащането на процесната платена без основание такса е извършено след завеждане на делото /преводът е направен на 18.08.2024 г. в 19:18 ч., т.е. след образуване на първоинстанционното производство/. Ето защо, следва да се приеме, че на ищеца се дължат разноски в пълен размер.

Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая е налице злоупотреба с право. Злоупотребата с права в трайната съдебна практика се определя като противоправно, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.57 ал.2 КРБ/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл.8 ал.2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Справедливите граници за упражняването на едно материално или процесуално право е преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита; както и постигането на правомерни цели. Когато упражняването на правото противоречи на неговото социално предназначение, то се осъществява отвъд тези граници и ще представлява злоупотреба с право, ще бъде неправомерно. В случая предявяването на искове за нищожност на сключени между страните договори за кредит и на осъдителни искове за връщане на платеното без основание по всеки кредит в отделни искови производство за всеки едни от договорите не може да се приеме като злоупотреба с право, тъй като липсва разминаване между целта, за която е предоставено и целта, за която се използва – упражняването или неупражняването на всички права в рамките на едно и също производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право.

Основателно е обаче възражението на ответника относно размера на претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. След постановяване на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което съдът е длъжен да се съобрази, няма основание да се прилагат определените с Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет минимални възнаграждения в релевантната и 3 редакция, които не държат сметка за фактическата и правна сложност на делото.

Минимумите по Наредба №1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

При съобразяване на практика на СЕС в горецитираните решения съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа, за да определи дали адвокатското възнаграждение съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Като допълнителни критерии са посочени осигурения достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. Извършените от процесуалния представител на ищеца в хода на производството действия също влизат в обхвата на преценката за справедливия размер на адвокатското възнаграждение.

В настоящия случай предметът на делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, по спорните по делото въпроси е налице трайна съдебна практика.

Разглеждането на делото е приключило в две открити съдебно заседание, проведени на 03.04.2025 г. и 15.05.2025 г., на които процесуалният представител на ищеца не се е явил, а е депозирал писмени молби преди заседанието. И не на последно място, следва да се вземе предвид и наличието на няколко съдебни производства между същите страни със същия предмет, но касаещи различни еднотипни между страните договори за кредит.

Настоящият състав, с оглед на изложеното по-горе, като съобрази характера на делото, вида на предявените искове, обема на извършените от ищеца действия, положените усилия по установяване и доказване на фактите, намира, че справедливото и съответстващо на извършения труд адвокатско възнаграждение, което следва да се присъди в полза на процесуалния представител на ищеца, е в размер на сумата от 50,00 евро с ДДС.

Поради изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което постановеното по делото решение бъде изменено, като на ищеца се присъдят разноски държавна такса в размер на сумата от 51,13 евро, и за адвокатско възнаграждение в размер на 50,00 евро с ДДС, платимо по реда на чл.38 ЗА.