Решение № 4203 от 18.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4203 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело № 20261100501492 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 12597/16.01.2026 г., уточнена с молба вх.№ 44146/31.03.2026 г., на В. Р. Д., с която се обжалва изцяло решение № 233/07.01.2026 г. по гр.д. № 18135/2025 г. на СРС, 89 състав.

Поддържа се, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено при липса на всестранен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, респ. при неправилни изводи въз основа на събраните по делото доказателства. Отправено е искане за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и постановяване на друго, с което да бъде оставена без уважена молбата за защита по ЗЗДН на въззиваемата Д. М. Д., като неоснователна.

Въззиваемата страна Д. М. Д. не е взела становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Д. М. Д. срещу В. Р. Д.– за 1 защита от домашно физическо насилие, извършено на 23.03.2024 г., подробно описано в молбата от 31.03.2025 г. и уточнителната молба към нея от 03.04.2025 г.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба. Признал е, че на процесната дата отишъл в жилището на молителя Д. за да се разберат с нея, защото искал през зимата да живее в апартамента, находящ се в гр.София, ж.к.“****. Твърдял е, че Д. станала и започнала да го удря с ръце в областта на лицето и шията, а той за да се предпази от ударите й също я ударил, след което напуснал жилището.

С решението, постановено по гр.д. № 18135/2025 г., СРС, 89 състав, е издал заповед за защита, като е задължил В. Р. Д. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Д. М. Т., и е забранил на В. Р. Д. да приближава Д. М. Д., както и жилището, което тя обитава, находящо се в гр.София, ж.к.“****, на разстояние по-малко от 200 метра, за срок от 10 месеца, считано от издаване на заповедта за защита (т.е. от 07.01.2026 г.).

Първоинстанционният съд е предупредил ответника за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН и го е осъдил да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 12.78 евро.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за установено следното:

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които макар и оскъдно са обсъдени правилно, с изключение на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН (чл. 272 от ГПК, вр. с §1 от ДР на ЗЗДН).

Приетата от районният съд декларации по чл.9, ал.3 ЗЗДН на молителката за извършеното от ответника спрямо нея домашно насилие на 23.03.2025 г. е допустимо доказателствено средство, но в случая, макар и в хипотезата на липса на свидетели очевидци, последната не представлява годно доказателствено средство за правнорелевантните факти и не се ползва с придадената доказателствена стойност от чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, тъй като индивидуализирания в нея насилнически акт е от дата 23.03.2024 г., т.е дата, различна от процесната. Анализът на останалите събрани по делото доказателства, между които и такива по чл.13, ал.2, т.1 ЗЗДН и частичните признания на ответника, обаче, обосновават извод за доказаност на домашно физическо насилие спрямо въззиваемата на датата 23.03.2025 г., до който краен извод е стигнал и районният съд. Ответникът и въззивник в производството признава, че на процесната дата е посетил дома, в който живее съпругата му, защото искал през зимата да живее в апартамента, находящ се в гр.София, ж.к.“****. Признава също така, че е ударил Д., след което напуснал жилището, като поддържа версията за самозащита. Налице са и извън съдебни признания на Д. за това, че на процесната дата е ударил съпругата си (сведение от 29.03.2025 г., дадено по пр.вх.№ 338406699/2025 г. на 09 РУ-СДВР, пр.пр.№ 18145/2025 г.), както и че е бутнал последната 2

(сведение от 22.04.2025 г., дадено по пр.вх.№ 33840-6699/2025 г. на 09 РУ-СДВР, пр.пр.№ 18145/2025 г.). Наред с това от останалите материали по пр.вх.№ 33840-6699/2025 г. на 09 РУ-СДВР, пр.пр.№ 18145/2025 г. (доказателствени средства по смисъла на чл.13, ал.2, т.1 ЗЗДН), в частност от докладна записка от 23.03.2025 г., вх.№ УРИ 3384р-13148/24.03.2025 г.

(от която се установява, че по сигнал на Д. М. Д., полицейски служители са посетили дома й около 18:10 часа на 23.05.2025 г, пред които последната е съобщила, че след възникнал спор относно ползване на имот, съпругът й и нанесъл удари в областта на лицето, бутнал я и при падането си е наранила гърба, извикан е екип на ЦСМП, който след преглед е откарал Д. в ВМА), както и от представеното СМУ № 164/2025 г. (от което се установява, че при преглед на Д. на 24.03.2025 г. в 10:30 часа, съдебен лекар от Клиника по съдебна медицина и деонтология при УМБАЛ“Александровска“ ЕАД е констатирал оток в лявата челна област на главата; оток в областта на десния долночелюстен ъгъл; кръвонасядане по лигавичната повърхност на горната устна; крйвонасядане по кожната повърхност на горната устна; кръвонасяданес подлежащ оток вдясно от брадичката; кръвонасядане в областта на лявата мишница; кръвонасядане в областта на гърба, охлузване с подлежащо кръвонасядане в лявата поясна област, които травматични увреждания, според съдебния лекар са получени в резултат на действието на твърди тъпи предмети, по механизма на удари с или върху такива, както и от косото им действие, и могат да се получат по време и начин, както се съобщава в предварителните сведения : нанасяне на множество юмручни удари по главата и тялото, при което Д. паднала на пода) и показанията на св.Г., кредитирани в частта, в която пресъздава личните си впечатления за състоянието на Д. след инцидента, съдът приема за установено и наличието на причинно следствена връзка между констатираните от съдебния лекар травматични увреждания на Д. Д. и действията на Р. Д. на процесната дата. Показанията на св.Г. досежно последиците от установеното домашно насилие от 23.03.2025 г. кореспондират с медицинската документация по делото. Обратният извод не може да бъде направен от показанията на св.И.. От показанията на последния не се опровергава изнесеното в молбата на Д., нито се дискредитират показанията на св.Г.. Що се отнася до показанията на св.И., следва да бъде отбелязано, че този свидетел няма никакви преки впечатления от случилото се между страните на процесната дата, а единствено пресъздава твърденията на Р. Д. за събитията между страните, самите те подлежащи на доказване.

Така, от частичните самопризнания на ответника и въззивник в производството Р. Д. и чрез веригата от косвени доказателства, които преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка, съдът достига до извод за осъществяване на главния факт, предмет на доказване – извършено домашно физическо насилие на 23.03.2025 г. (така Решение №226/12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, Решение №31/09.03.2012 г. по гр.д.№ 502/2011 г. на ВКС и др.), като съобразява, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които да се установява, че действията на Р. Д., причинили нараняванията на въззиваемата, са извършени при самозащита (неизбежна отбрана). Още повече, че дори и по време на инцидента въззивникът да е получил наранявания, в резултат на действия на въззиваемата, то Законът за защита от домашното насилие не урежда хипотеза за отпадане на неправомерността на едно поведение (установено по делото) при условията на т.нар.

3 реторсия - насрещно съпричиняване, каквото урежда Наказателния кодекс.

Във връзка с доводите в жалбата следва да бъде отбелязано още, че в производството по ЗЗДН в тежест на молителя е да установи осъществените актове на насилие, но тежестта на доказване е облекчена, като доказването не следва да е „отвъд съмнение“, тъй като подобен висок стандарт на доказване не съответства на спецификите на домашното насилие и трудностите, които стоят пред жертвите в защита на своите основни човешки права, като в този смисъл са редица решения на Комитета на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените.

Извършеното от въззивника насилие на 23.03.2025 г. спрямо въззиваемата е доказано, поради което и районният съд правилно е ангажирал отговорността на първия по реда на ЗЗДН.

Наложените от първоинстанционния съд мерки за защита са съответни на характера, интензитета и тежестта на установеното физическо насилие и могат да постигнал преследваните от ЗЗДН цели. При определяне на срока на действието на мерките по чл.5, ал.1, т.3, пр.1 и 2 ЗЗДН, първоинстанционният съд правилно е приспаднал срока, през който тези мерки са действали по силата на издадената срещу въззивника заповед по чл.18 ЗЗДН.

Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи в жалбата за неправилност на обжалваното решение.

Предвид горното, обжалваното решение на районния съд, като законосъобразно, следва да бъде оставено в сила. правилно и

При този изход на делото въззивникът В. Р. Д. следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 6.39 евро за въззивната си жалба.

Разноски по делото са претендирани само от въззивника, но такива не му се следват с оглед изхода на спора.

Настоящото решение е окончателно – чл.17, ал.6 ЗЗДН вр. т. 8 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 233/07.01.2026 г., постановено по гр.д. № 18135/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 89 състав.

ОСЪЖДА В. Р. Д., ЕГН **********, да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 6.39 евро.

4

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5