Решение № 806 от 16.10.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 806 гр. гр. Хасково, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640102788 по описа за 2024 година

Предявени са от К. З. М., ЕГН:**********, от ********, чрез адвокат П.

П. от Адвокатска колегия - Хасково, съдебен адрес: ********, против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. “Зографски манастир“ №15, вх.Г, ет.6, представлявано от Миладима Валериева Лалева, Алиса Валериева Иванов и Велислава Велинова Тенева; и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Манастирска“ №41, вх.Б, ет.1, ап.2, представлявано от Радостина Красимирова Янкулова и Лилия Иванова Богоева-Гърбатова, искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 55 ал.1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, за установяване съществуването на вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по Ч.гр.д. №34651/2024г. по описа на Софийски районен съд.

В исковата молба се твърди, че на 18.07.2021г. ищецът сключил с първия ответник Договор за заем № 100440511 към Договор за Кредитна линия № 31-10272-262885 от 09.05.2022г. с посочени в исковата молба параметри, по силата на който му бил предоставен заем в размер на 600 лв. Съгласно Приложение № 1, неразделна част от договора за кредитна линия за отпусната сума от 600 лева и за срок от 3 месеца, ГПР бил 42,16%. Съгласно чл. 1 ал.2 от договора за кредитна линия, заемателят бил задължен в срок от пет дни, 1 считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от обезпеченията, подробно описани в него. Неясно защо, на ищеца бил даден и договор за възлагане на поръчителство, за който му било обяснено, че бил част от договора за заем. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за възлагане на поръчителство, той дължал възнаграждение за поръчителство в размер на 224,64 лв., платимо разсрочено на три вноски по банковата сметка на първия ответник, като вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния договор за паричен заем. Въпреки, че в чл.1 ал.4 т.8 от договора за заем било посочено, че общата дължима сума е съгласно погасителния план за всяка усвоена сума, която в случая била 636,36 лева, от погасителния план ищецът установил, че сумата която трябвало да заплати за погасяване на задълженията си по договора била в размер на 861 лева. Според ищеца, клаузата на чл. 1 ал. 2 от договора за потребителски кредит от 18.07.2022г. към договор за кредитна линия от 09.05.2022г., сключен с първия ответник ,,Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, както и клаузата на чл. 2, ал. 1 от сключения към него договор за възлагане на поръчителство с втория ответник ,,Кредит Гаранция“ ЕООД, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а чл. 2, ал. 1 от договор за възлагане на поръчителство е нищожен и на друго основание - чл. 146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като представлявал неравноправна клауза, която задължавала потребителя от посилната икономически страна по заемния контракт да бъдат сключени неизгодни и допълнително икономически обременяващи клаузи, за да изпълнят поставеното им задължение по чл. 1 ал. 2 от договора за заем. По този начин потребителят дължал „Възнаграждение за предоставяне на поръчителство“, което било в прекомерен размер и напрактика било допълнителна печалба, която следвало да се калкулира с договорената възнаградителна лихва, но с невключването в ГПР кредиторът целял да преодолее законовото изискване по чл. 19 ал. 4 ЗПК за таван на лихвените нива по предоставената в заем сума. В случая в чл. 2, ал. 1 от договор за възлагане на поръчителство към процесния договор за потребителски кредит формално било уговорено „възнаграждение за възлагане на поръчителство“, за да се обезпечи кредитът, но фактически се дължало не възнаграждение, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така, доколкото за да възникне вземането под формата на възнаграждение, договорът за кредит предвиждал редица кумулативно дадени условия, които следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът дал възможност на насрещната страна в едва петдневен срок да му предостави банкова гаранция или поръчител/и, който/които да отговаря/т на определени условия. Налагането на толкова къс срок въобще препятствал всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Той обективно 2 бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери повече от един и то такива, които да отговарят на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждали на извод, че изначално било трудно, но и невъзможно тяхното изпълнение.

Алтернативната опция за обезпечение /банкова гаранция/ също поставяла мъчно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извода, че опциите по чл. 1, ал. 2 от договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне сключването на Договор за предоставяне на поръчителство с паралелното дружество „Кредит Гаранция“ ЕООД и от там да не дължи възнаграждение за предоставяне на обезпечение, тъй като били много трудно изпълними. След като това било така, във всички случаи вземането за възнаграждение щяло да възникне в сферата на кредитора. При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за възнаграждение за предоставяне на поръчителство, както и предвид размера му съпоставен спрямо главницата, възнаграждението се превръщало в средство за обогатяване на кредитора, поради което било нищожно. Фактически не се касаело за дължимо възнаграждение, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлявало допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай реално била договорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която представлявала печалба за кредитора. Възнаграждението за предоставяне на поръчителство било нищожно и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Противоречието със закона и/или с добрите нрави правело уговорката за възнаграждение за предоставяне на обезпечение нищожна по смисъла на чл.26, ал.1 предл. 1 и предл.3 ЗЗД и препятствало възникването на вземането и на задължението за възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответствало на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора за възлагане на поръчителство обаче било предвидено възнаграждение за предоставяне на поръчителство, но не на главно задължение на заемателя да върне заемната сума на падежа, а на задължението в петдневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Фактът, че договорът за кредит задължавал потребителя да предостави обезпечение потвърждавал тезата, че сумата, формално наречена възнаграждение за предоставяне на поръчителство, била всъщност скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009 г. на ОСТК така уговореното възнаграждение за предоставяне на поръчителство излизало извън предадените му санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции и представлявало източник на 3 неоснователно обогатяване. Уговорено било компенсаторно възнаграждение за предоставяне на поръчителство за изпълнение на задължение, различно от главното, при което дори и при удовлетворено главно вземане, кредиторът имал право да получи и допълнително възнаграждение, което не било свързано с неизпълнение на същественото задължение по договора.

Обезпечението в случая имало цел, различна от тази на възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Тъй като уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчителство не преследвала заложените й функции, същата била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Клаузата на чл.

2, ал. 1 от Договор за възлагане на поръчителство към Договора за потребителски кредит според ищеца била неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради което също и нищожна на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за възнаграждение за предоставяне на поръчителство, като по този начин оскъпявала цената на заема. Уговореното възнаграждение за предоставяне на поръчителство не отговаряло на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водело до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Клаузата била неравноправна по смисъла на чл.143, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да изпълни неизпълними за него задължения чрез предоставянето на поръчителство от паралелно дружество, за което да заплати необосновано високо обезщетение или възнаграждение.

Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 ЗПК била нищожна и заплащане по нея не се дължало.

Сключването на тази допълнителна „договорка“ имала за цел да прикрие действителните разходи по кредита. След като това било така, то договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК, поради което в случая следвала да се приложи разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, доколкото били нарушени т.9 и т.10 на чл.11 ал.1 от ЗПК. В договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент с включено възнаграждение за предоставяне на поръчителство, което като възнаграждение било нищожно, а реално представлявало сигурна печалба за кредитора. Така фиксирания лихвен процент нямало да възлиза на записания в договора размер, а на поголямо число. Освен това в договора не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора и в него следвало да участва и сумата от 224,64 лв., изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този начин не ставало и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/.

Поддържа се, че в случая нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима, тъй като 4 договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част. Процесният договор за заем попадал в обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочвала какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен, поради което част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона били императивни и нарушаването им влечало нищожност на сключения договор. Доколкото в случая имало нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следвало да бъде приет за недействителен на основание чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 ЗПК. В изпълнение на процесния договор за потребителски кредит, неразделна част от който бил договор за предоставяне на поръчителство, ищецът твърди, че е заплатил на ответниците сумата от общо 861,00 лв. Поради недействителност на договора за заем според него е възникнало задължение за връщане само на чистата сума по кредита в размер на 600,00 лв., но не на лихва и други разходи. От това следвало, че разликата между заплатената сума от 861,00 лв. до дължимата от 600,00 лв. /в размер на 261,00 лв./ била платена от него при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответниците на основание чл.55, ал.1, предл.l ЗЗД. Ищецът сочи, че подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 34651/ 2024 г. по описа на РС - София.