Решение № 1495 от 19.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1495 гр. Пловдив, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Пл. Порязова при участието на секретаря Вирджиния Н. Танева като разгледа докладваното от Десислава Пл. Порязова Административно наказателно дело № 20265330204957 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Обжалвано е Наказателно постановление № 26- 1030 -004285 /13.07.2026 г., издадено от Началник група в ОД на МВР - Пловдив, сектор Пътна полиция Пловдив,с което на Г. З. М. ЕГН ********** на основание чл.

175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на 255.65 евро и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение по чл.140, ал. 1 от ЗДвП.

С жалбата и в съдебно заседание, пълномощника на жалбоподателя адв. Т. навежда конкретни възражения за незаконосъобразност на НП и моли за неговата отмяна. Претендира присъждане на разноски.

Въззиваемата страна ангажира със съпроводителното писмо становище за неоснователност на жалбата. Моли за потвърждаване на НП.Прави искане за присъждане на разноски, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Разгледана по същество същата е основателна.

1

На 10.04.2026г., в 17.10 часа, по път отворен за обществено ползване, в гр.Пловдив на бул.“Дунав“ до номер 23 жалбоподателят управлявал моторно превозно средство - лек автомобил „БМВ „ 320И с рег.№*** , като посоченото МПС е със служебно прекратена регистрация на 04.11.2025г. във връзка с чл.

143, ал. 10 ЗДвП.

Посочената фактическа обстановка освен, че не е спорна между страните се установява безпротиворечиво от цялата приложена по делото доказателствена съвкупност, включително и от показанията на актосъставителя.

От гореизложеното следва, че по делото се явяват доказани елементите от обективна страна на вменения административен състав.

Не може да се каже, обаче същото относно субективната страна на вмененото административно отношение.

С Тълкувателно постановление № 2 от 05.04.2023 г. по тълк. д. № 3/ 2022 г. на ВКС и ВАС се преодоля съществуващата до момента противоречива съдебна практика, като се прие, че при административно обвинение по чл. 140, ал.1 ЗДвП, вр. чл. 143, ал.10 ЗДвП:

-„Уведомяването на собственика на моторно превозно средство за служебно прекратената регистрация не е елемент от фактическия състав на прекратяването на регистрацията, а е последващо обстоятелство, но има пряко отношение към субективния елемент на административното нарушение по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП“;

- неизпълненото административно задължение на контролния орган по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП за уведомяване на собственика на моторно превозно средство за служебно прекратената регистрация на автомобила изключва както умисъла, така и небрежността - незнанието на фактическото обстоятелство не се дължи на непредпазливост.

В процесния случай от изисканата справка за регистрация на МПС се установява, че

- регистрацията на автомобила е прекратена с отбелязване в АИС-КАТ на дата 04.11.2025г, 05.06 часа;

-уведомление за това служебно прекратяване на регистрацията не е изпращано на собственика.

При тежест на доказване лежаща върху въззиваемата страна, по делото 2 нито са изложени твърдения, нито са представени доказателства собственикът да е уведомен за служебно прекратената регистрация по друг алтернативен начин. В тази връзка бяха изискани нарочни доказателства, като видно от писмо. собственикът на МПС не е бил уведомен нито от органите на КАТ, нито от Гаранционен фонд, доколкото уведомленията изпращани от ГФ не са придружени с обратна разписка за доказване на връчването.

От гореизложеното следва, че собственика на автомобила не е знаел за служебно прекратената регистрация на управляваното от него МПС, като това незнание се дължи на неизпълнение на служебното задължение на контролния орган по чл. 143, ал.10 ЗДвП, което по смисъла на цитираното тълкувателно постановление № 2/2023 на ВКС и ВАС изключва както умисъла, така и непредпазливостта.

Предвид липсата на вина за собственика ,то такава не може да се търси и от трето лица различно от него.И в този смисъл извършеното се явява несъставомерно от субективна страна и НП следва да се отмени.

Действително с ДВ, бр. 64 от 2025г., в сила от 07.09.2025 г. са приети изменения в ЗДвП, според които изискването за връчване на уведомление на собственика, като предпоставка за наличие на субективна страна на административния състав, е отпаднало.

Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗАНН: „За всяко административно нарушение се прилага нормативният акт, който е бил в сила по време на извършването му.“

Според трайната съдебна практика чл. 3, ал.1 ЗАНН намира приложение и към всички други санкционни последици, каквато безспорно се явява служебната дерегистрация на МПС, представляваща санкция за противоправно бездействие на собственика на МПС да сключи договор за валидна застраховка гражданска отговорност на автомобилистите.

В случая действително управлението, за което е наказан деецът, е от 10.04.2026г., към която дата е била в сила новата редакция на нормата.

Наказващият орган, обаче извлича противоправността на поведението на жалбоподателя от факта на извършената на 04.11.2025., в 05.06 часа служебна дерегистрация на автомобила по реда на чл. 143, ал.10 ЗДвП.

Последващото отпадане на задължението на наказващия орган да връчва уведомления с измененията в ЗДвП, осъществени с ДВ, бр. 64 от 3

2025г., в сила от 07.09.2025 г. не може да бъде съобразено на плоскостта на чл.

3, ал.2 ЗАНН, доколкото тази норма предвижда последващ закон, който е поблагоприятен за нарушителя, докато отпадането на задължението за връчване на уведомление е по-неблагоприятно за водачите на МПС.

По-важното, обаче е нещо друго. Действително в новата редакция на чл.

143, ал.10 ЗДвП е предвидено отпадане на задължението за връчване на уведомление на собственика. Това обаче по аргумент от чл. 143, ал.10, вр. ал.9 ЗДвП е свързано с промяна в начина, по който се извършва дерегистрацията, като вече това не става с вписване в АИС-КАТ (до която гражданите нямат достъп), а с отбелязване в Националния регистър на пътните превозни средства, който следва да е публичен и до него гражданите да имат отдалечен достъп по подобие на отдалечените достъпи за проверка наличието на валидна винетка, ГТП, данъчни задължения.

Именно предвид предвижданата публичност и общодостъпност на Националния регистър на пътните превозни средства, който позволява лесна справка от всички водачи, с минимален брой действия в електронна среда, необходимостта от връчване на уведомление по новата редакция отпада.

Че това е така е видно от новата редакция на чл. 143, ал.9 ЗДвП: „ Служебно прекратяване на регистрацията на регистрирано пътно превозно средство се извършва с отбелязване в Националния регистър на пътните превозни средства: при уведомление от компетентен орган на друга държава за регистрация на пътни превозни средства; при унищожаване, конфискуване или отнемане в полза на държавата на превозно средство, или изоставено в полза на държавата превозно средство;

-в предвидените в закон случаи;

-при уведомяване от службите за контрол по чл. 167, ал. 2, т. 3 ЗДвП;

-при установяване, че пътното превозно средство е регистрирано с подправен, заличен или повреден идентификационен номер. “ Служебната дерегистрация по чл. 143, ал.10 от ЗДвП се явява именно такъв предвиден в закон случай, доколкото за разлика от чл. 143, ал.15 ЗДвП в нея не е предвиден нарочен ред за извършване. Още повече, че всъщност съгласно новите редакции на чл. 143, ал.15 и чл. 143, ал.18 ЗДвП служебната дерегистрация в тези специфични хипотези отново следва да се извърши чрез 4 вписване в Националния регистър на пътните превозни средства.

Налага се следният извод, че според новата редакция на нормата в сила от 07.09.2025 г. вписването в Националния регистър на пътните превозни средства има конститутивно действие, като това следва по един недвусмислен начин от използвания израз в ал. 9: „...Служебно прекратяване на регистрацията на регистрирано пътно превозно средство СЕ ИЗВЪРШВА с отбелязване в Националния регистър на пътните превозни средства...“.

В този смисъл, за да е налице валидно прекратяване на регистрацията съгласно актуалната редакция на нормата вече следва да е осъществено вписване не в АИС-КАТ, а именно в Националния регистър на пътните превозни средства. Конкретно за хипотезата на чл. 143, ал.10 от ЗДвП вписването в Националния регистър има значение и за субективната страна, доколкото замества уведомлението по старата редакция на чл. 143, ал.10 ЗДвП, което пък по силата на цитираното тълкувателно постановление е било необходимо, защото дерегистрация по чл. 143, ал.10 ЗДвП не настъпва със самия факт на изтичане на застрахователното покритие, а е необходимо и уведомление от Гаранционен фонд до органите на МВР, като при липса на уведомление и липса на публичен регистър водачът няма как да знае кога Гаранционен фонд е изпълнил задължението си да уведоми КАТ, респективно от кога е настъпила служебната дерегистрация.

В процесния случай, видно от доказателствата по делото, дерегистрацията е извършена чрез вписване в АИС-КАТ, а не с вписване в Националния регистър, който при извършена служебна справка и постъпилата писмена информация по делото не е напълно публичен .В този смисъл са и изричните показания на актосъставителя, че дерегистрацията е извършена чрез вписване в АИС-КАТ и установена чрез проверка чрез служебния таблет.А и самият той не знае да има сайт ,в който частно лице да може да си прави справка дали автомобилът ,който управлява е с валидна регистрация.

При положение, че за извършената чрез вписване в АИС-КАТ регистрация не е изпратено уведомлението, дължимо според редакцията на ЗДвП, не е извършено вписване в Националния регистър, дължимо според новата редакция на нормата, то деянието се явява несъставомерно от субективна страна според задължителните указания на ТП № 2/2023г. и НП подлежи на отмяна.

5

По разноските:

Разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН препраща към тази на чл. 143, ал. 10 от АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК, "Поемане на разноски от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, а в случая това е ОДМВР Пловдив.

По делото е приложен Договор за правна защита и съдействие между жалбоподателя по делото и адв. Т. от 11.08.2026 г. В договора е отразено че договореното възнаграждение е 700 евро, както и че сумата е изплатена в брой на адвоката. Адв.Т. се е явил в съдебно заседание. Предоставил е и допълнително мотиви по делото. Платеното от жалботодателя по делото адвокатско възнаграждение е в размер над минимално предвидения размер съгласно чл. 18, ал. 2 от Раздел 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /към датата на сключването на договора/, която указва че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 400 лв.

Въззиваемата страна е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът като прецени че делото приключи в едно заседания адв. Т. е взел участие лично в съдебното заседание, както и че казуса не е от голяма фактическа и правна сложност, както и като съобрази размера на наложеното административно наказание, намир че в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 300 евро, и направеното възражение за прекомерност следва да бъде уважено.