Решение № 102 от 12.10.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Дряново, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Дишева при участието на секретаря Кремена Д. като разгледа докладваното от Емилия Дишева Гражданско дело № 20224220100205 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от Т. Д. Д. от с. ***, общ. ***, ул. „***“ № ***, чрез пълномощник адв. Д. М. М., гр. София, ж. к. „***“, бл. ***, вх. ***, срещу „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “***“ № ***, представлявано от Г. Т. Т..

В исковата молба се излага, че на 23.04.2018 г. страните сключили договор за паричен заем № 3206582, като се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 750 лв., който да бъде погасен с 16 бр. седмични погасителни вноски. Размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, ГПР бил определен на 49 %, а ГЛП на 40 %.

В чл. 4 било уговорено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно чл. 4, ал. 2 в случай на неизпълнение на това задължение в посочения срок, заемателят дължал на заемодателя неустойка, пропорционална на изтеглената сума, която се заплащала разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като към размера на вноските се добавяла сумата, пропорционална на месеците, за които е отпуснат заема. Поради непредставяне на обезпечение в срок на ищцата била начислена предвидената в договора неустойка. Твърди се, че сумите по договора са изцяло изплатени, като за периода от 23.04.2018 г. до 15.08.2018 г. ищцата погасила сума в общ размер на 1088 лв. Последната вноска по кредита била погасена чрез рефинансиране на заема, като ищцата сключила нов договор за потребителски кредит с 1

№ 3298765.

Наведени са твърдения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената в закона форма. Нарушено било изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните. На ищцата не било представено копие от процесния договор, както и преддоговорна информация, общи условия и СЕФ.

На следващо място договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишен процент на разходите (ГПР). В договора ГПР бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани основните данни, послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР и кои компоненти били включени в него, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК. В договора бил посочен годишния лихвен процент по заема (ГЛП), но не ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи, в това число възнаградителна лихва и неустойка, водели до различен размер на ГПР от посочения. Действителният размер на ГПР бил многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В договора било уговорено задължение на заемателя да осигури две физически лица - поръчители, които да отговарят на определени условия. Ако заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, дължи на заемодателя неустойка в размер почти равна на главницата, която се заплаща на части, съгласно погасителния план. Налице била изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител/солидарен длъжник, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което договорът бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2 , пр. 1 от ЗЗД.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В случая на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезщетителна и санкционна функция и 2 целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

На следващо място се твърди, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С клаузата за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезпечение за неизпълнение на акцесорно задължение. Подобна неустойка обаче обезпечавала вредите от това, че вземането можело да не бъде събрано от длъжника в срок, но тези вреди се обезщетявали с лихвата по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

Счита, че подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва е недопустимо.

Непредставянето на обещани обезпечения, давало основание на кредитора да иска незабавно цялото задължение, съгласно чл. 71 от ЗЗД. В случая кредиторът променил последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. От горното следвал извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или кредиторът да се ползва от правата по чл. 71 от ЗЗД при непредставянето му. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при повисока цена, прикрита като неустойка.

Тази клауза не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146 от ЗЗП.

Същата била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

В пряко нарушение на императивните норми на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба на кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния лихвен процент и ГПР. Действителният ГПР не отговарял на посочения в договора, бил многократно над допустимия съобразно ЗЗП, което било нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водещо до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на Министерски съвет на Р България, което означавало, че лихвите и разходите по 3 кредита не можели да надхвърлят 50% от взетата сума. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите по договора, надвишаващи определените по ал. 4 размери, били нищожни. По този начин ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита. Грешното посочване на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл.

22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Определеният от кредитодателя размер на възнаградителна лихва, в който се включвала и начислената неустойка, бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.

Недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор по аргумент на чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК.

Клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП, което не позволявало на потребителя да прецени икономическите последици. Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичните несъответствия и несъразмерност в стойността на насрещните престации. Ищцата получила сума в размер на 750 лв., като върнала сума от 1088 лв. Ответното дружество реално получило възнаграждение за получения заем в размер на 338 лв. за срок от 4 месеца. Това обстоятелство не съответствало на пазарните и икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема.

Дори целият договор да не бил нищожен, неустоечната клауза на чл. 4 била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, т. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.

146 от ЗЗП поради неравноправност.

Направено е искане ответникът да бъде осъден, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, да заплати на ищцата сумата от 50 лв. частичен иск от 288,00 лв., представляваща недължимо платена сума по неустоечна клауза по договор за потребителски кредит № 3206582/23.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.

Претендират се разноски.

С протоколно определение от 23.03.2023 г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е 4 допуснато изменение на предявения иск чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като същият се счита предявен за сумата от 298,87 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество, чрез пълномощник юрисконсулт М. К., е депозирало отговор на исковата молба, с който счита предявения и с к за допустим, но неоснователен. Твърденията, че сключеният договор за паричен заем противоречал на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, били бланкетни и неоснователни.

Договорът бил сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи били представени с еднакъв по вид формат и размер на шрифта - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка страна.

Налице били всички изискуеми законоустановени реквизити и били изпълнени всички условия, обосноваващи валидността на договора и той имал правнообвързваща сила спрямо страните.

Неоснователно било и възражението за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не бил посочен начинът на изчисляване и формиране на ГПР. Същият, по аргумент от чл. 11, т. 10 от ЗПК, включвал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит по арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Размерът на ГПР по процесния договор за паричен заем бил 40,23 %, посочен в чл. 2, т. 8 от договора. Изчисленията за ГПР били направени към момента на сключване на договора за кредит и за заемателя била налице изрична и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на годишните разходи по кредита.