Решение № 3258 от 21.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3258 гр. София, 19.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100504725 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 20015643 от 22.02.2022 г., постановено по гр. д. № 4725/2022 г., по описа на СРС, I ГО, 42 състав са частично уважени предявените от БНБ П.П.Ф.“ С.А., действащо чрез „БНБ П.П.Ф.“ С.А. – клон България“ против А. Н. Г. за признаване за установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи суми в размер на 4 321, 42 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит

№ PLUS14631263/15.03.2017г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 31.01.2020г. до окончателното изплащане на вземането, в размер на 147, 37 лв. – възнаградителна лихва за периода 05.02.2019г. – 05.07.2019г., в размер на 226, 87 лв. – мораторна лихва за периода 15.07.2019г. – 19.01.2020г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5183/2020г. по описа на СРС, 42 състав, като исковете са отхвърлени в частта за главницата за разликата над 4321, 42 лв. до пълния претендиран размер от 4527, 67 лв., в частта за договорна лихва за разликата над 147, 37 лв. до пълния претендиран размер от 202, 70 лв. и в частта за мораторна лихва за забава за разликата над 226, 87 лв. до пълния претендиран размер от 396, 49 лв.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 263, 13 лв., представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство пред СРС и сумата от 139, 57 лв., представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от ответника - А. Н. Г. с оплаквания за неговата недопустимост и за неговата неправиност поради необоснованост на изводите, без конкретно да се посочи в какво се изразява това. Поддържа, че ищецът не е процесуално легитимиран за предявяване 1 на процесните искове, като се позовава на съдебна практика, която счита за относима към конкретния случай. Моли решението да бъде отменено в обжалваните му части, а предявените искове изцяло отхвърлени.

Въззиваемият ищец – БНБ П.П.Ф.“ С.А., действащо чрез „БНБ П.П.Ф.“ С.А. – клон България“ , чрез пълномощника си - адв. П. Палазов, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата, поддържайки че обжалваното решение е допустимо, правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени за главницата за разликата над 4321, 42 лв. до пълния претендиран размер от 4527, 67 лв., за договорна лихва за разликата над 147, 37 лв. до пълния претендиран размер от 202, 70 лв., както и за мораторна лихва за забава за разликата над 226,87 лв. до пълния претендиран размер от 396, 49 лв., поради което е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

С оглед на предвиденото в разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК задължение за съда да следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната му част и при съобразяване на наведеното във въззивната жалба оплакване за липса на правосубектност на ищеца, следва да бъде посочено, че принципно липсата на процесуална правоспособност обуславя извод за недопустимост на производството. Безспорно страна по делото може да бъде само правосубектно юридическо лице, с каквото качество вписаният в търговския регистър клон на търговеца по начало не разполага /в този смисъл Определение по ч.т.д. № 496/2009 г. на ВКС, І т.о./. Не съществува спор, че клонът не може да предявява самостоятелно искове от свое име, нито да отговаря по предявени срещу него искове. Действително, разпоредбите на чл. 108, ал. 1 ГПК допуска когато спорът произтича от преки отношения с клон, искът да се предяви в съда по седалището на клона, но и в този случай той се предявява срещу юридическото лице-търговец, а не срещу клона.

Видно от представените с исковата молба доказателства дружеството „БНП П.П.Ф.“ С.А. е вписано в търговския и фирмен регистър на гр. Париж, действащо под правноорганизационната форма на акционерно дружество. Настоящият състав на съда намира, че исковете са предявени от юридическото лице – търговец „БНП П.П.Ф.“ С.А, което обстоятелство се установява от съдържанието на депозираната в съда искова молба, в която изрично е посочено, че юридическото лице действа чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А. – клон България“. Клонът е обособяване на част от дейността на търговеца извън населеното място, където се намира неговото седалище, част е от предприятието на търговеца, който чрез него извършва търговска дейност, като правата и задълженията възникват за търговеца, тъй като клонът не е субект на правото. Чрез регистриране на клон по чл.17а ТЗ, чуждестранните ЮЛ осъществяват дейност и на територията на Република България и в тази връзка юридическото лице „БНП П.П.Ф.“ С.А., упражнява дейност в Република България чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А. – клон България“.

При съобразяване на изложеното и доколкото исковата молба изхожда от чуждестранно юридическото лице, то е обоснован извода, че същото притежава процесуална правоспособност, поради което и образуваното производство и е допустимо, а наведените във въззивната жалба оплаквания в обратна насока са неоснователни.

Настоящият състав намира, че решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с 2 основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Тъй като подадената от ищеца въззивна жалба е бланкетна, т.е. не съдържа конкретно фактическо оплакване за неправилност на обжалваното решение, извън доводите за недопустимост на производството, а само общи оплаквания за необоснованост, и тъй като въззивната инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна материалноправна норма /установена в публичен интерес/, а и в случая не е налице задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, то настоящата съдебна инстанция не разполага с правомощие да формира собствени изводи по съществото на спора , респективно за правилността на първоинстанционното решение. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о., ГК , Решение № 27 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2650/2017 г., III г. о., ГК , Решение № 670 от 27.12.2010 г., постановено по гр.д. №1728/2009 г. по описа на ВКС, Решение № 255 от 11.07.2011 година, постановено по гр.д. № 587/2020 г. по описа на ВКС, Решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; Решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 331/10г. на ІV г.о.; Решение № 764 от 19.01.2011 г.по гр.д. № 1645/09г. на ІV г.о.; Решение № 702 от 5.01.2011 г.по гр.д.№ 1036/09 г. на ІV г.о.; Решение № 643 от 12.10.2010г. по гр.д.

№ 1246/09 г.на ІV г.о.проверява правилността на първоинстанционния съдебен акт.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. Във връзка с общо формулираното оплакване за необоснованост следва да се отбележи, че при извършената от въззивния съд съвкупна преценска на събрените по делото доказателства се установявава, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка съответства на събраните по делото доказателства.

Доколкото конкретни оплаквания за неправилност на решението не са наведени във въззивната жалба и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК, с оглед на която съдът не дължи служебно произнасяне по правилността на постановеното решение, то същото следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.

При този изход на правния спор въззивникът следва да заплати на въззиваемия ищец на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 100, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед на цената на иска и по агр. на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20015643 от 22.02.2022 г., постановено по гр. д. № 4725/2022 г., по описа на СРС, I ГО, 42 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА А. Н. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на 3

„БНП П.П.Ф.“ С.А., дружество, регистрирано в Париж, Франция, действащо на територията на България чрез клон на чуждестранен търговец: ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк, сгр. 14, представлявано от законния представител Д.Д. на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 100, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.

РЕШЕНИЕ № 20015643 от 22.02.2022 г., постановено по гр. д. № 4725/2022 г., по описа на СРС, I ГО, 42 състав, в необжалваната част, с която предявените искове са отхвърлени за главницата за разликата над 4321, 42 лв. до пълния претендиран размер от 4527, 67 лв., за договорна лихва за разликата над 147, 37 лв. до пълния претендиран размер от 202, 70 лв., както и за мораторна лихва за забава за разликата над 226, 87 лв. до пълния претендиран размер от 396, 49 лв., е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4