Определение № 2064 от 08.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2064 гр. София, 08.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20268002900910 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Банка ДСК“ АД, срещу решение № 1223 от 20.11.2025 г. по т. д. № 1564/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което след отмяна на решение № 1635 от 12.05.2025 г. по гр. д.

№ 12920/2022 г. по описа на РС - Варна са отхвърлени предявените от “Банка ДСК” АД срещу М. Ш. искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 138 ЗЗД за сумата в размер на 14 489,96 лева - претендирана главница по договор за кредит за текущо потребление от 24.07.2019 г., сключен между Хайке Боден Ш. и „Банка ДСК“ АД, обезпечен с договор за поръчителство от 24.07.2019 г., сключен с М. Ш.; сумата 2 144,61 лева - претендирана възнаградителна лихва за периода от 10.12.2019 г. до 27.09.2022 г., и сумата 438,60 лева - лихвена надбавка за забава, натрупана за периода от 10.01.2020 г. до 27.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е възложил в негова тежест да установи, че ответникът е владеел български език и е разбирал значението на подписаните от него документи. Изтъква, че е налице константна съдебна практика, че всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи своите права и възражения, респективно ответникът носи тежестта да установи по делото, че не владее български език и не е разбрал съдържанието на подписания договор за поръчителство. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че между страните не било спорно, че ответникът не е разбирал български език, с доводи, че са посочили, че ответникът от години е работел в България, както и 1 че чужд език може да бъде владян на много различни нива. Поддържа, че грижа на ответника е да се запознае със съдържанието на документа и да се убеди, че го разбира, преди да го подпише. Счита за противен на закона извода на въззивния съд, че договор, сключен от чужденец, който не разбира езика на договора, е нищожен поради липса на съгласие. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?

2. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при възражение на една от страните по договора, че същата не е владеела езика, на който е сключен договорът?

3. Нищожен ли е на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД договорът, подписан от страна, невладееща езика на договора, ако последният не е бил преведен на страната?

Поддържа, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.

280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, М. Ш., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Изтъква, че сочената от касатора съдебна практика е неотносима в едната си част, доколкото касае хипотези, различни от процесната, а в другата част не отговаря на даденото тълкуване с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за практика на ВКС, която може да обоснове допускане на касационно обжалване на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Излага подробни съображения по съществото на правния спор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че основателността на предявените искове е обусловена от доказване от страна на ищеца, главно и пълно, на факта, че страните се намират във валидни облигационни правоотношения по договорите за кредит и поръчителство с конкретно посочените в исковата молба параметри; своята изправност;

2 настъпилата изискуемост на задълженията, вкл. предпоставките за настъпилата предсрочна изискуемост - редовно уведомяване на ответника за същата, както и конкретния вид, период и размер на задълженията.

Намерил е, че не е налице горепосочената първа предпоставка, а именно между банката и ответника М. Ш. да е налице валидно сключен договор за поръчителство. Посочил е, че назначеният особен представител на ответника е въвел възражение, че ответникът не е владеел български език, поради което и той не е взел информирано решение за сключването на договора за поръчителство и няма съвпадение на волята на страните, които обстоятелства е счел, че водят до нищожност на договора. Изтъкнал е, че е безспорен между страните фактът, че ответникът М. Ш. е немски гражданин, както и че не е владеел български език към датата на подписване на договора за поръчителство. Допълнил е, че това се потвърждава и от събраните доказателства и в частност дописаното върху договора за поръчителство изявление, изходящо от името на банката, че е извършен устен превод на параметрите на договора за кредит. Въззивният съд се е позовал на съдебната практика по определение № 88 от 20.11.2008 г. по т. д. № 593/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и подчертал, че само по себе си обстоятелството, че чужденец е подписал договор на български език, не прави договора недействителен, но добавил, че в случая се касае за договор за кредит, по който кредитополучателят и поръчителят, отговорен солидарно с него, се ползват от потребителска защита. Изтъкнал е, че е отстранил процесуалното нарушение, което първоинстанционният съд е допуснал, като изрично е указал на страните, че предвид характера на предявените искове на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, тъй като е сключен с потребител, и дал указания на банката – кредитор, че именно в нейна тежест е да установи изпълнението на задълженията й относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредита, вкл. че поръчителят е владеел български език и е разбирал значението на подписаните от него документи, евентуално, че договорът е бил надлежно преведен, вкл. приложимите общи условия. Отчел е, че въпреки изрично дадените указания, ищецът не е ангажирал надлежни писмени или гласни доказателства за тези обстоятелства.

Намерил е, че изявлението: „Клиентите са запознати с параметрите на кредита. Устен превод на информацията, предоставена от г-н Тодоров.“, подписано от Мариана Тодорова Генова - трето лице, без данни за неговото качество, непосредствено след договора за поръчителство, не е годно да установи изпълнение на задълженията на банката – кредитор. Допълнил е, че по естеството си това изявление представлява събрано в недопустима от ГПК форма гласно доказателство – показания на свидетел, поради което и няма да бъде ценено. Заключил е, че от събраните по делото доказателства не се установява М. Ш. да е бил запознат със съдържанието и смисъла на договора за поръчителство и значението, което би имал за неговата правна сфера, поради което и следва да се приеме, че същият не е могъл да изрази валидно съгласието си за сключване на процесния договор, което влече нищожността на договора на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД – поради липса на 3 съгласие.

По тези мотиви е приел, че не следва да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на поръчител и предявените срещу него искове като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият релевиран от касатора въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с горецитираната постоянна практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства, относими към релевантните за решаването на спора факти.

Изложил е ясни мотиви защо приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът не е владеел български език, какви са задълженията за банката спрямо потребителя, включително да му предостави информация преди сключването на договора относно параметрите на договора за кредит и договора за поръчителство, че последните не са изпълнени, както 4 и е очертал правните последици, които така установените факти имат по отношение валидността на сделката и основателността на предявените искове.

Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът подробно е обосновал извода си защо при така събраните по делото доказателства приема, че исковите претенции са неоснователни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на съдебния акт, която не може да бъде проверявана от касационната инстанция на етапа на селектиране на касационните жалби.

Формулираният втори въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не се явява обуславящ и не е от значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд не е формирал изводите си за релевантния факт - дали ответникът е владеел български език, само въз основа на правилата за доказателствена тежест, а е обосновал решаващата си дейност с анализ на събраните по делото доказателства и в частност на дописаното изявление върху процесния договор за поръчителство, представен от ищеца, съобразно което на ответника бил извършен устен превод на информацията от договора от Тодоров, което е приел, че потвърждава неизгодния за ищеца факт, че ответникът се е нуждаел от превод на българския текст на документа. В този смисъл поставеният въпрос от една страна не е обусловил единствено изводите на въззивния съд, а от друга, както и да му бъде отговорено, отговорът няма да е от значение за правилното разрешаване на спора, доколкото за релевантния факт са събрани обсъдени от въззивния съд доказателства и без значение за техния анализ е кому ще бъде възложена доказателствената тежест за фактите, които тези доказателства установяват.