Решение № 247 от 10.07.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 247 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500077 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 175 от 16.10.2023 г. по гр. д. № 634/2023 г. по описа на РС – Б. са отхвърлени предявените от Г. К. П. и В. И. П. срещу държавата главни активно субективно съединени искове за признаване за установено, че ищците са собственици по давност на недвижим имот, находящ се в с. Т., общ. Б., Софийска област, в. з. „Л.“, представляващ УПИ XVII - 907,903,899 в кв. 45 по регулационния план на с. Т., общ. Б., Софийска област, в. з.

„Л.“, одобрен със заповед № АБ-125/16.03.1984 г., с урегулирана площ от 792 кв. м., при съседи по скица: улица, УПИ XVIII-907, УПИ XIX-907, УПИ XX- 899, УПИ II-896,895 и УПИ XVI-903 и предявените при условията на евентуално обективно съединяване спрямо главните искове активно субективно съединени искове за признаване за установено, че държавата не е собственик на същия недвижим имот. С решението са присъдени и разноски в полза на ответника.

Решението е обжалвано изцяло от ищците в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност по изложени подробни съображения. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго решение, с което да бъде признато за установено, че ищците са собственици на имота, а при условията на евентуалност – че държавата не е собственик на имота.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от ответника в първоинстанционното производство, в който въззивната жалба е оспорена. Изложени са съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

Настоящият въззивен състав, след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

1

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – основателна, по следните съображения:

В исковата молба ищците твърдят, че в периода от 1974 г. до подаване на исковата молба са упражнявали фактическа власт върху имота явно, спокойно, непрекъснато и несмущавано от никого. Имотът им бил предоставен за ползване като пустеещо място през 1972 г. Същият никога не бил внасян в ТКЗС, тъй като не е имал характер на обработваема земеделска земя, след образуване на ТКЗС не бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не бил одържавяван, не бил отнеман фактически от ищците, включван в блок на ТКЗС, не бил обобществяван, не бил ползван от публично-правни субекти /община, кметство, държава, ТКЗС, ДЗС или други такива/, не бил претендиран от друг правен субект, както и не бил заявяван за възстановяване от друг собственик, нито бил възстановяван на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ. След като бил предоставен на ищците, имотът започнал да се владее от тях като техен собствен /ищците изчистили имота, подравнили го, насипали го с чакъл и почва и започнали да го ползват първоначално като зеленчукова градина, а впоследствие го оградили с циментови колове и мрежа, поставили метални порти и засадили около 100 бр. овощни дървета; по - късно направили бетонов фундамент, върху който поставили ламаринено бунгало с частично иззидани стени, прекарали електричество и вода до мястото/. Ищците ползвали имота като собствен и го облагородявали в продължение на почти 50 години. Твърдят, че още към 1982 г. в тяхна полза е изтекъл 10 – годишният срок на придобивната давност, т. е. преди имотът да бъде включен в регулационния план от 1984 г. на в. з. „Л.“ на с. Т.. Твърдят още, че на всички ползватели на имотите, попадащи в регулация, било предоставено право на строеж върху имотите, за които се приело, че са държавна собственост. Ищецът Г. П. сключил на 18.08.1986 г. с ОбНС - Б. договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя, който договор обаче не бил породил правни последици, тъй като държавата към момента на сключването му не била собственик на имота поради придобиването му по давност от ищците. По отношение на имота не намирал приложение и мораториумът за владение върху държавни и общински имоти по § 1 ЗИЗС. И след учредяване на правото на строеж ищците продължавали необезпокоявано да владеят имота. Случайно, при снабдяване със скица, ищците разбрали, че имотът е актуван като държавна собственост, което само по себе си не пораждало право на собственост за държавата. Дори да се приемело, че към 1972 г. имотът е бил одържавен или обобществен и за него е важала забраната за придобиване по давност, то и след 01.06.1996 г. в полза на ищците бил изтекъл 10-годишният срок на придобивната давност. След погасяването на нереализираното право на строеж /на 18.08.1991 г./ ищците владеели имота вече не като титуляри на право на строеж, а като собственици на имота, като дори при отчитане на наложения мораториум те отново били придобили правото на собственост върху имота на основание давностно владение, тъй като до влизането му в сила в тяхна полза бил изтекъл срок на погасителната давност от 10 години без един ден, а остатъкът от срока продължил да тече в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. и след 07.03.2022 г., при което пълният срок на погасителната давност бил изтекъл в полза на още на 01.01.2018 г. или най-късно на 09.03.2022 г.

Ответникът оспорва исковете. Позовава се на въведената през 1951 г. забрана за придобиване по давност на социалистическа собственост, действала и след 1990 г. Твърди, че при предоставяне на имота за ползване на ищците през 1972 г. като пустееща земя същият е представлявал държавна собственост. Съгласно Постановление № 21/31.12.1963 г. на ЦК на БКП и МС на НРБ пустеещите и изоставени земи около населените места следвало да бъдат установени в 6 - месечен срок от ОбНС и по възможност да се включат в ТКЗС и ДЗС, а тези, които не могат се обработват в ТКЗС и ДЗС, да се предоставят безвъзмездно за вечно ползване на домакинствата. Такъв бил и настоящият случай. През 1984 г. процесният имот бил включен в регулационния план на вилната зона, а на 19.02.1985 г. бил издаден акт № 2526 за държавна собственост, в който изрично било вписано, че бивш собственик на имота е АПК - Б.. От изложеното следвало, че имотът е държавна собственост. В договора за право на строеж от 18.08.1986 г. също изрично се посочвало, че отстъпеното право на строеж е върху държавна земя. През 2020 г. имотът бил актуван с акт № 5839 за частна държавна 2 собственост, а съгл. § 1, ал. 1 ЗИЗС давност не тече за имоти - частна държавна собственост.

Отмяната на мораториума за придобиване по давност на имоти - частна държавна собственост нямала ретроактивно действие.

Във въззивната жалба са доразвити доводите, изложени в исковата молба, като е наведено и ново правно твърдение – че имотът е завладян от ищците, тъй като фактическата власт върху него е придобита при липса на правно основание за това. Въззивниците обосновават това ново правно твърдение с липсата на доказателства по делото за твърдението на ответника, че имотът им е предоставен за ползване по силата на Постановление № 21/31.12.1963 г. на ЦК на БКП и МС на НРБ и липсата на твърдения от тяхна страна за това по какъв начин и от кого им е предоставено ползването на имота.

В отговора на въззивната жалба се поддържат изложените в отговора на исковата молба доводи, като е отбелязано, че има „несъответствие“ между въззивната жалба и исковата молба, доколкото в исковата молба е изложено, че през 1972 г. имотът е предоставен на ищците за ползване като пустеещо място. Това отбелязване въззивният съд приема за възражение срещу навеждането на горепосоченото ново твърдение във въззивната жалба /независимо че и без наличието на такова възражение въззивният съд следва да прецени подлежи ли на обсъждане новонаведеното твърдение предвид забраната на чл. 266 ГПК/.

Въззивният съд намира, че наведеното едва във въззивната жалба твърдение, че ищците са установили фактическа власт върху имота без да е налице правно основание за това, т. е. завладели са го и според презумпцията на чл. 69 ЗС са станали владелци на имота, не следва да се обсъжда в настоящото производство. Това твърдение, от една страна, не е своевременно наведено, от друга страна не кореспондира с изложеното в исковата молба, в която изрично е посочено, че имотът е предоставен на ищците за ползване като пустеещо място през 1972 г. Факт е, че в исковата молба – умишлено или не, не е посочено от кого и на какво основание е предоставено ползването на имота, като процесуалната прецизност изисква на ищците да бъдат дадени указания да конкретизират твърдението си в тази връзка както с оглед необходимостта ответникът да е в състояние да организира адекватно процесуалната си защита, така и с оглед надлежното изясняване на предмета на делото.

Такива указания не са дадени от първоинстанционния съд, при насрочване на делото въззивният съд също е пропуснал да стори това, но същественото в случая е, че делото може да бъде решено правилно и без така посочената конкретизация, поради което правото на защита на страните не е нарушено. Опитът обаче страната да извлече процесуална полза от ненадлежно извършеното от нея процесуално действие чрез съпоставянето му с липсата на доказателства досежно определен факт /преценката относно наличието или липсата на които се извършва последващо спрямо извършеното от страната процесуално действие/ и резултатът от това да бъде навеждането на ново правно твърдение, което не е било наведено в исковата молба, не може да доведе до поставяне за разглеждане на това ново твърдение.

Горното съдът излага само с оглед необходимостта от обсъждане на доводите, изложени във въззивната жалба.

Независимо от горното въззивният съд намира, че въззивната жалба е основателна по съображения, в по-голямата си част съвпадащи с изложените в жалбата.

Установено е от представените по делото доказателства /обсъдени от първоинстанционния съд/, а и не е спорно по делото, че с договор № 118 от 18.08.1986 г. за правото на строеж върху държавна земя Общински народен съвет - Б. е отстъпил право на строеж на Г. К. П. и А. Т. Т. в парцел XVII - 907,903,899 в кв. 45 по регулационния план на с.

Т., общ. Б., Софийска област, в. з. „Л.“, срещу заплащането на сумата от 1540 лв.

Установено е също /и също е безспорно/, че ищците са съпруг и съпруга – сключили са граждански брак на 19.01.1965 г.

Представен е по делото акт № 2526 от 19.02.1985 г. за държавна собственост за недвижим имот - парцел XVII, пл. № 907,903,899 в кв. 45, в. з. „Л.“, с. Т., с площ от 792 кв. м., като в акта в графата „На какво основание и от коя дата имотът е станал държавна 3 собственост“ е отбелязано: „Земя на АПК, включена в регулационния план на в. з. „Л.“ – с.

Т. със заповед № АБ-125/16.03.1984 г. и на основание 404 РМС от 1968 г. отдаден безвъзмездно на ОбНС - гр. Б..“. В акта е отразено /очевидно след съставянето му, което предхожда сключването на договора за правото на строеж/ и отстъпеното право на строеж с горепосочения договор.

Представен е по делото и акт № 5839 от 09.06.2020 г. за частна държавна собственост за недвижим имот – УПИ № XVII-907,903,899 в кв. 45, в. з. „Л.“, с. Т., с площ от 792 кв. Като правно основание за съставянето на акта са посочени чл. 2, ал. 3, чл. 3, т. 5, чл. 68, ал. 1 и чл.

71, ал. 1 ЗДС вр. чл. 103 и чл. 104 ППЗДС.

По делото не са представени доказателства относно това кой е бил титуляр на правото на собственост върху процесния имот за периода преди издаване на първия акт за държавна собственост от 1985 г. В този акт е отбелязано, че имотът е бил земя на АПК, но това отбелязване само по себе си няма доказателствена стойност, освен това то води единствено до извод, че имотът е принадлежал не на държавата, а на трето лице, което не е изгубило собствеността си върху него, независимо от включването на последния в тази селскостопанска организация /арг. от т. 2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК/.