Решение № 785 от 02.07.2025, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 785 гр. Горна Оряховица, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, II СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен М. Дойков при участието на секретаря Мариянка Г. Къцаркова като разгледа докладваното от Пламен М. Дойков Гражданско дело № 20254120100110 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Г. К. П., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: гр. Горна Оряховица, ул. **** чрез адв. Д. Г., АК Ловеч, със съдебен адрес: гр. Т., ул. **** против „Стик - Кредит“ АД, ЕИК:

****, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. ****.

Ищцата сочи, че между нея и ответната страна бил сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 697759/ 22.04.2024г., като това станало чрез онлайн платформата на дружеството- ответник.

Сочи се, че заемната сума била в размер на 1400.00лева. Съгласно клауза на договора П. следвало в срок до три дни от сключване на договора да предостави обезпечение – да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия договор (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения.

Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. Третото лице – поръчител или банковата гаранция следвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрявали от кредитора. При неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят щял да дължи на кредитора 1 неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който е било предоставено договорното обезпечение.

Ищцата сочи, че не е предоставила исканите обезпечения, като погасявала суми по кредита, но не и било известно какво дължи на ответника.

На 30.11.2024г. П. успяла да разбере, че задължението й все още не е изпълнено, като била заплатила общо сумата от 1710лева, а дружеството я уведомило, че дължи още 5603.05лева. Общо при заемна сума от 1400лева дължимата сума била в размер на 7313.05лева.

Претенцията на ищцовата страна е, че въпросната неустойка по същността си е скрита лихва, практически било невъзможно да се изпълнят условията поставени от кредитора. Договорът бил недействителен, тъй като неустойката следвало да се включи в размер на ГПР , а в действителност не бил точно посочен, което водело и до недействителност на целия договор.

Сумата от 310лева платена над заемната сума от 1400лева била недължимо платена от ищцата П. поради начална липса на основание за плащането й.

На първо място се мотивира виждането, че клаузата предвиждаща неустойка при непредоставяне на обезпечение била нищожна. Изтъкват се няколко съображения. Сочи се, че вземането наименувано „неустойка“ няма присъщите й функции. Това било сторено и за да се заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Кредиторът бил сигурен, че изискванията му няма да бъдат изпълнен и това гарантирало икономическа облага.

Неустойката нямала и обезщетителна функция – тя не зависела от вредите при неизпълнението на основното договорно задължение. Тя била начислена като добавък към погасителните вноски, следователно би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение за внасяне на договорените вноски.

Ищецът твърди, че при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, ответникът не можел да търпи вреди, чиято стойност да е по – голяма от пълното неизпълнение от страна на П., а при такова законът бил предвидил горна граница на санкцията по чл. 33 от ЗПК – размерът на законната лихва.

В процесния договор било предвидено обезщетение по чл. 92 от ЗЗД, което значително надминавало размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение , което не защитавало интереса на дружеството, а внасяло неравнопоставеност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.

Неустойката била договорена и в нарушение на изискванията за добросъвестност и излизала извън присъщата й обезпечителна функция.

Добросъвестните отношение изисквали кредиторът да получи обезпечение преди сключване на договора , за да се гарантира при частично или пълно неизпълнение от страна на длъжника. В случая ответникът изисквал обезпечение след сключване на договора, което водело до извода, че дружеството не желаело да извърши предварителна проверка за възможностите на потенциалния си клиент, а прехвърлило тежестта от неизпълнението върху П. в противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Неустойката нямала и санкционна функция - задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и 2 затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин бил нарушен и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Твърди се също, че с неустоечната клауза се избягва и прилагането на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като се уговоря още едно обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичали вреди за кредитора. Ищецът претендира, че с това вземане се обезпечават вреди от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника, но тези вреди следва да се обезщетяват от мораторната лихва предвидена в чл.

33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва било недопустимо и се явявала сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за длъжника, не отговаряло на изискването за добросъвестност и водело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което се явявала и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Твърди се също, че клаузата е неравноправна и по смисъла на чл. 146, ал.

1 от ЗЗП – същата не била индивидуално уговорена.

В заключение, ищецът счита, че клаузата за уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД , поради противоречие с добрите нрави и поради изключително завишения й размер.

На следващо място се излагат и съображения за цялостна недействителност на договора за кредит.

Ищецът претендира, че договорът само формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – посочени били ГЛП, ГПР и обща сума дължима от потребителя. Размерът не тези величини не съответствал на действителните такива, съобразно поетите от страната ангажименти. При сключване на договора уговорената неустойка за неизпълнението му не била взета предвид при изчисляване на ГПР, в резултат на което действителния такъв не съответствал на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК , всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел да заобиколи изискванията на закона, се явява нищожна , както било в процесния договор.

Страната смята, че договорът за заем е недействителен на основание чл.

22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , поради непосочване на действителния ГПР.

Посочването на по – нисък от действителния размер представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 вр. чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Потребителят бивал заблуден за реалния размер на ГПР и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Сочи се също, че съгласно актуалната практика на СЕС , в която е прието, че при такива договори се считат освободени от лихви и разноски, като при обявяване на нищожност се дължи само връщане на предоставената в заем главница.

Ищецът прави искане да се постанови решение, с което да се осъди ответното дружество да му заплати сумата от 310лева платена при начална липса на основание. Прави се искане за присъждане на разноски. Представят се писмени доказателства.

Ответникът „Стик - Кредит“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на 3 управление: гр. Шумен, пл. **** депозира писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез адв. Х. Н., АК Разград.

Ответното дружество не отрича, че между него и П. е сключен Договор за потребителски кредит № 697759/ 22.04.2024г. за заемната сума в размер на 1400.00лева. Сумата следвало да бъде върната съгласно погасителен план, ведно с дължимата договорна лихва. Ответникът не спори, че договорът е сключен съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕУУ чрез система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана и поддържана от него. Сочи се, че със заемната сума е погасено предходно задължение на ищеца по договор с дружеството, като остатъчната сума му е предоставена за ползване. Сумата била преведена по банкова сметка, която е била посочена от П..

Дружеството сочи, че съгласно чл. 20 от договора е предвидена хипотеза, при която може да се начисли неустойка, касаеща неизпълнение на договорни задължения, но това не означавало, че кредиторът е договорно задължен да претендира същата.

Ответникът описва механизма на сключване на договора, като твърди, че това е станало по инициатива на ищеца, чрез попълване на електронна заявка в сайта на дружеството.

На 22.04.2024г. Г. К. П. била попълнила заявка за кандидатстване за кредит от разстояние. От страна на дружеството до П. била изпратена преддоговорната информация, като ищцата чрез потвърждаване в системата на дружеството е заявила недвусмислено искането си за отпускане на сумата.

След одобряване на заявката за отпускане на сумата на ел. поща на П. били изпратени проект на договора за потребителски кредит, погасителен план, СЕФ и ОУ на дружеството. В тях били посочени дължимите от ищеца суми, заявения размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР и изискването за предоставяне на обезпечение. С изтегляне на договора и натискане на бутона „подпис“ П. била дала съгласието си със съдържанието на договора и неговото сключване.

Ответникът излага съображения за валидност и законосъобразност на клаузата за неустойка, независимо, че дружеството не било претендирало за плащането й.

На първо място ответната страна намира клаузата за неустойка за самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, обективиран в един и същи документ с договора за потребителски кредит. От това се прави извод за неприложимост на разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/ 48, а за общите условия на ЗЗД.

На следващо място се претендират и условията за възникване на задължението за неустойка, като се счита, че в случая те са налице – уговорка между страните за неустойка, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е готов да го изпълни, да е налице неизпълнение на задължението на длъжника, което да е обезпечено от неустойката. В случая това неизпълнение било по отношение на задължението за предоставяне на обезпечение.

Неустойката се явявала винаги парична санкция , имаща за цел да се гарантира изпълнението , като в противен случай същата би се начислила.

Нормално било в този случай задължението, което тя обезпечава, да се увеличи. Това не следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това е присъща за нея функция.

4

Ответната страна твърди, че причината за начисляване на неустойката била единствено виновното поведение на ищеца. Сумата се дължала за периода на непредоставяне на обезпечение, като ако такова се представело същата спирала да се начислява. Сочи се съдебна практика, според която при преценка за противоречие на добрите нрави на начислената неустойка, съдът следвало да вземе предвид възможността неизправния длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне тя в средство за неоснователно обогатяване.