Решение № 3672 от 21.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3672 гр. Пловдив, 21.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330102029 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. И. Г. против „Стик-Кредит“ АД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за кредит № ****/**** г. е недействителен, и с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 32,29 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за кредит № ****/**** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на сумата.

При условията на евентуалност – ако съдът приеме, че не целият договор е недействителен, се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка по договор за кредит № ****/**** г. е нищожна като противоречаща на закона и на добрите нрави, както и като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗПК, и с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 20,00 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожна клауза за заплащане на неустойка по договор за кредит № ****/**** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на сумата.

1

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за кредит № ****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1200 лева, която следвало да бъде върната, заедно с лихви на 24 месечни вноски. В договора били посочено, че в случай, че ищецът не предостави допълнително обезпечение дължал неустойка в размер на 0,9 % от стойността на заетата сума за всеки ден без обезпечение. По силата на тази клауза на ищеца била начислена неустойка в размер на 500,00 лева, която била разпределена към всяка погасителна вноска. Посочва се, че ищецът е заплатил по договора за кредит сумата в общ размер на 1232,29 лева.

От правна страна се изтъква, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото не съдържа начина, по който се формира ГПР. В същия не била включена и неустойката като разход по кредита. С посочената неустойка се нарушавали и добрите нрави, като посочената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Доколкото договорът за кредит, респ. клаузата за неустойка били нищожни, на основание чл. 23 ЗПК се дължала единствено главницата по договора, като всичко заплатено над нея било недължимо платено. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Стик Кредит“ АД, с който се взима становище за допустимост, но за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че на **** г. между страните бил сключен договор за кредит от разстояние № ****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева. Навеждат се доводи, че процедурата по сключване на договора за кредит е изпълнена съгласно изискванията на ЗЕДЕУУ, ЗПФУР и ЗПК, като на ищеца е предоставена необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договора. Изтъква се, че размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала само за периода на неизпълнение на засължението за предоставяне на обезпечение.

Според ответното дружество уговорената неустойка изпълнявала вменените й от чл. 92 ЗЗД функции и не водела до неоснователно разместване на блага.

Сочи се, че уговорената неустойка не е прекомерна голяма, като дори и в такъв случай не е нищожна, а съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД може да бъде намалена. Отделно от това се претендира, че ищецът е бил запознат с условията на договора, като още преди склюването му е имал възможност да прецени дали може да предостави исканото обезпечение. По изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ****/**** г., се 2 установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1200 лева, при фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР от 42,58 %. В договора била уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в Общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план.

С протоколно определение от **** г., постановено по делото, е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1232,29 лева по процесния договор за потребителски кредит.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл. 27 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се 3 заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 27 и чл. 17 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 17 от договора, която препраща към общите условия, възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на 4 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 42,58 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 27 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над предвидения в чл. 19, ал.4 ЗПК размер. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.