Определение № 8 от 05.01.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№8 гр. Перник, 05.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на пети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20251700500699 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на ПРС № 21723/09.09.2025 г., подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, с ЕИК:175074752 чрез юрисконсулт Г. А. срещу определение № 2701/01.09.2025 г., постановено по гр. дело № 1646/2025 г. по описа на Районен съд – Перник, с което е изменено определение № 2229/16.07.25 г., постановено по същото дело в частта относно присъденото по реда на чл.

38, ал. 2 ЗА в полза на адвокат В. Ф. С. адвокатско възнаграждение като същото е намалено от 400 лв. до 200 лв.

Жалбоподателят счита определението за неправилно и незаконосъобразно, поради което моли окръжния съд да го отмени и да не присъжда разноски в полза на процесуалния представител на длъжника, а в условията на евентуалност – да определи същите в минимален размер от 50 лв.

Излага съображения, че присъждането на съдебно-деловодни разноски в полза на длъжника за подадено възражение по чл. 414 ГПК било неоснователно и ощетяващо ищцовата страна. Възражението по чл. 414 ГПК не представлявало самостоятелно състезателно производство, а имало единствено формален характер и служело като предпоставка за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, където длъжникът следвало да реализира реалната си защита. Поради липсата на изискване за мотивиране и на самостоятелни правни последици, не било оправдано длъжникът да получава отделно възнаграждение за това действие, тъй като би се стигнало до двойно възмездяване за една и съща защита. Посочва съдебна практика в този смисъл на ВКС, СГС и ОС – Разград.

1

При условията на евентуалност поддържа, че ако все пак се дължали разноски, техният размер следвало да бъде минимален. Тъй като Наредба № 1/2004 г. не уреждала изрично възнаграждение за възражение по чл. 414 ГПК, по аналогия следвало да се приложи чл. 6, т.

5 от наредбата – възнаграждение за изготвяне на молби и книжа, в минимален размер от 50 лв. Аргументира се, че действията на адвоката на длъжника се изчерпвали единствено с подаване на възражението, без фактическа и правна сложност, поради което по-висок хонорар бил прекомерен и би довел до неоснователно обогатяване.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна Е. П. Д. чрез адвокат В. С. е подала отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователна и моли окръжния съд да я остави без уважение и потвърди обжалваното определение.

Излага съображения, че отношенията между адвокат и клиент били договор за поръчка и че адвокатското възнаграждение се дължало винаги за извършено процесуално представителство, независимо дали било уговорено или предоставено безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като размерът му се определял съгласно Наредба № 1/2004 г.

Посочва, че фактическата и правна сложност имали значение единствено при възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но не и за самото основание за присъждане на разноски.

Подчертава, че отговорността за разноски в заповедното производство не противоречала на практиката на СЕС, тъй като адвокатът имал право на възнаграждение за положения труд.

На следващо място твърди, че не било допустимо съдът да определя адвокатско възнаграждение под минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г., тъй като това би противоречало на задължителната практика на ВКС и на принципите, заложени в Закона за адвокатурата. В подкрепа цитира константна и тълкувателна практика на ВКС, според която при присъждане или намаляване на адвокатско възнаграждение съдът бил обвързан от минималните размери по наредбата, дори при преценка за прекомерност. Допълнително изтъква, че минималните адвокатски възнаграждения преследвали легитимни цели – защита на качеството на правната помощ и предотвратяване на нелоялна ценова конкуренция, поради което не противоречали на правото на ЕС. Отрича възможността за субективно или произволно намаляване на възнаграждението под минималния размер. Отхвърля и тезата за приравняване на адвокатския труд с този на юрисконсулта, като акцентира върху съществените различия в професионалния статус, разходите и осигурителната тежест.

Накрая оспорва твърдението за липса на фактическа и правна сложност, като подчертава, че заповедните производства се отчитали като равностойни при съдебната натовареност и че, с оглед принципа на равнопоставеност, адвокатският труд следвало да бъде еднакво оценяван при определяне на дължимото възнаграждение.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за 2 неоснователна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производството под № 1646/2025 г. по описа на Районен съд – Перник е образувано по заявление на „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, което е уважено от съд като е издадена заповед за изпълнение № 857/02.05.2025 г. срещу длъжника Е. П. Д..

Заповедта е надлежно връчено на длъжника, който е подал в срок възражение по чл.

414 ГПК чрез адвокат В. С. с приложени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, видно от които на длъжника е оказана безплатна правна помощ на основание чл.

38, ал. 2, т. 2 ЗАдв.

Впоследствие, с определение № 2229/16.07.25 г. поради непредявяване на иск от заявителя заповедта е обезсилена и производството е прекратено като заявителят е осъден да заплати на адвокат В. С. сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗАдв за оказаната от него на длъжника безплатна правна помощ.

С молба по чл. 248 ГПК, обективирана в частна жалба с вх. № 16910/22.07.25 г., заявителят „Профи Кредит България“ ЕООД е поискал изменение на така постановеното определение в частта му относно присъдените в полза на длъжника разноски като се претендира такива да не се присъждат или да бъдат намалени до размер от 50 лв.

С обжалваното определение заповедният съд е уважил частично молбата на заявителя по чл. 248 ГПК като е редуцирал адвокатското възнаграждение от 400 лв. на 200 лв.

С оглед на така установеното, настоящият съдебен състав приема следното:

От представения в заповедното производство договор е видно, че на длъжника е предоставена от страна на адвокат В. С. безплатна правна помощ и съдействие на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗАдв, поради което предвид изхода на делото – обезсилване на процесната заповед по чл. 410 ГПК и прекратяване на производството, насрещната страна (заявителя) следва да бъде осъдена да заплати съответното адвокатско възнаграждение.

По доводите на жалбоподателя, че въобще не трябвало да се присъждат разноски, следва да се отбележи, че фактическите състави по чл. 78, ал. 1 , 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, като подлежат на присъждане всички разноски, направени по повод водене на делото, за чието установяване са представени надлежни доказателства. В случая е налице хипотеза на прекратяване на производството, по причина, която не е пряко свързана с процесуалното поведение на длъжника. С обезсилването на издадената заповед за изпълнение кредиторът-заявител се очертава като неизправна страна, която с действията си е довела до неоснователно въвличане на длъжника в заповедното производство, поради което следва да понесе санкционните последици на разноските.

3

Доводът на жалбоподателя, че не се дължи присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на длъжника, защото заповедното производство било изцяло формално и не предпоставяло нужда от процесуално представителство, е неоснователен.

Действително, заповедното производство е уредено от законодателя като едностранно такова, но в случай на подадено възражение по чл. 414 ГПК длъжникът сам избира процесуалното си поведение в хода на заповедното производство, като същият не е лишен от защита и по своя преценка може да упълномощи адвокат и да предприеме активна защита на правата си още в заповедното производство.

Разглеждайки възражението на жалбоподателя за прекомерност на адвокатското възнаграждение, дължимо на процесуалния представител на длъжника на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗАдв., настоящият съдебен състав намира, че размерът му следва да бъде определен на сумата от 200 лв., както и правилно е приел заповедният съд. Окръжният съд съобразява решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.07.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на адвокатското възнаграждение, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (в същия смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по търг. дело № 1908/2022 г. на І-во т.о. на ВКС и определение № 343/15.02.2024 г. по търг. дело № 1990/2023 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС).

Съобразявайки горното и с оглед извършените процесуални действия по конкретното дело в рамките на заповедното производство, от страна на адвокат В. С. в качеството му на процесуален представител на длъжника, съдът намира, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен именно на сумата от 200 лв. Извършените процесуални действия от адвокат В. С. в рамките на заповедното производство се изразяват в подаване на възражение от името на длъжника по чл. 414 ГПК, което не е бланкетно, а в него са наведени конкретни възражения за недължимост на претендираните от заявителя вземания, за които е била издадена заповед за изпълнение. Същевременно обаче следва да се 4 отчете, че фактическата и правна сложност на заповедното производство изначално не могат да бъдат високи, именно поради характера на производството и целта на същото – единствено да се установи дали вземането е спорно или не.

По така изложението съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Перник ОПРЕДЕЛИ:

Потвърждава определение № 2701/01.09.2025 г., постановено по гр. дело № 1646/2025 г. по описа на Районен съд – Перник.