Решение № 2486 от 14.04.2015, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Гр. С.,

14.04.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Административно отделение, ІІІ-Б състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и петнадесета година, в следния състав:

Председател:

ТЕМЕНУЖКА

СИМЕОНОВА

Членове:

АНЕЛИЯ

МАРКОВА

ЛЮБОМИР

ВАСИЛЕВ

Секретар

Н.С. сложи за разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 19411 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.

Образувано е по:

1- въззивна жалба, подадена от И.Х.Д. и Х.П.Ц. /ищци пред СРС/ срещу решение № І-34-146 от 21.07.2014 г., постановено от СРС, І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в частта, в която са отхвърлени претенциите им- исковете по чл.26, ал.1, предл.1 във връзка с чл.143,т.3 от ЗЗП за недействителност на чл.3, ал.1, ал.5,чл.4,чл.6,ал.3, чл.13,ал.1,чл.24 и чл.29 от договора за кредит от 08.08.2008 г., като неоснователни, както и исковете по чл.26, ал.1,предл.1 във връзка с чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП за недействителност на чл.4, чл.13,ал.1 и чл.24 и чл.29 от договора за кредит 08.08.2008 г., като неоснователни, както и е отхвърлен иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за сумата 8 039,14 лв., представляваща разликата от промяната в обменния курс на швейцарски франк и лева, за периода от усвояване на кредита до датата на исковата молба;

2- въззивна жалба, подадена от „Ю.Б.” АД /ответник пред СРС/ срещу решение № І-34-146 от 21.07.2014 г., постановено от СРС, І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в частта, в която са уважени срещу него претенциите по чл.26, ал.1,предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.143, т.10 и т.12, предл.2 от ЗЗП и по чл.55 ЗЗД, както и по чл.86 ЗЗД, в частта, в която СРС е прогласил нищожност на чл.3, ал.1 и ал.5 и чл.6, ал.3 от договора за потребителски кредит от 08.08.2008 г. като е осъдил Б. да заплати на въззиваемите /по тази жалба/ сумата от 447, 46 швейцарски франка, представляващи разликата между предварително уговорени и реално заплатени анюитетни вноски по договора за кредит за периода от 26.10. 2008 г. до 26.04.2009 г. , както и сумата 274,14 швейцарски франка- надплатена годишна такса за управление на кредита за периода от 26.08.2008 г.- 02.05.2012 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.05.2012 г. до окончателното им плащане, както и сумата 2 546,58 лв.- разноски по делото.

Във въззивната жалба, подадена от И.Х.Д. и Х.П.Ц. /ищци пред СРС/ се сочи, че решението е неправилно и немотивирано, както и несъобразено със събраните по делото доказателства.

Относно клаузата на чл.3, ал.5 от договора за кредит се сочи, че същата неправилно не е обявена от СРС за нищожна. СРС правилно бил приел, че клаузата е нищожна в частта, в която действащия БЛП на Б. не подлежи на договаряне и промените стават незабавно задължителни за страните. От тук следвал и извода, че останалата част от клаузата „че Б. уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която влиза в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони”, също следва да бъде обявена за нищожна. В тази част решението не съдържало мотиви. Тази клауза не била индивидуално уговорена. Относно клаузата на чл.4 от договора за заплащане от страна на кредитополучателя на комисионна за управление на кредита решението също било неправилно и незаконосъобразно, както и немотивирано.

Счита, че годишната такса за управление на кредита следва да бъде включена при формиране на лихвата по кредита.Не следвало да се начислява годишна такса за управление, защото същата участвала при формирането на възнаградителната лихва. Относно клаузата на чл.13, ал.1 от договора за кредит, съдържаща възможността

Б. да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, както и приложимите лихви по процесния кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл.20. В тази клауза било посочено, че измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и били задължителни за страните по настоящия договор. Считат, че тази клауза попада в приложното поле на чл.143, т.3,т.10 и/или т.12 от ЗЗП, защото едностранното приетите от Б. изменения влияели на приложимата лихва.Сочат, че през исковия период този процент бил завишен многократно без потребителите да имат възможност да възразят или изкажат несъгласие с това. Такова поведение не можело да се определи като добросъвестно. Именно тук се виждала неравнопоставеността между страните по договора. Макар документа да бил наречен Тарифа, същата имала характер на Общи условия /ОУ/. Без значение било, че тази клауза не влияела на базовия лихвен процент /БЛП/. Тази клауза противоречала и на чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП, защото потребителя не можел да влияе на съдържанието на Тарифата. Наред с това се сочи, че установено по делото било, че такава Тарифа не съществува в правния мир. Относно клаузата по чл.24 от договора относно поемането от страна на кредитополучателите на риска от промените в размера на дължимите погасителни вноски във връзка с промяната на обявения от Б. курс на швейцарския франк, както и превалутирането по чл.22 от договора, както и че кредитополучателите се съгласявали да поемат всички вреди, вкл. пропуснати ползи, произтичащи от тези промени.Реално Б. не била отпуснала на кредитополучателите швейцарски франкове. Считат, че нестабилността на финансовия пазар не можело да се влияе от потребителя, поради което той не следвало изключително да понася отговорността за тази нестабилност. Сочат, че били подведени да обвържат левовия кредит с швейцарския франк. Налице била хипотезата на пар.13, т.25 от ЗЗП. Тази клауза попадала в хипотезата на чл.146 ЗЗП, защото не била индивидуално уговорена. Тези клаузи следвало да бъдат обсъдени и в приложното поле на чл.2, ал.1 от ЗКИ, защото се касаело да прехвърляне на риска върху кредитополучателя. Б. била търговец и тя трябвало да носи риска. Относно клаузата на чл.29 от договора за възможността Б. да прехвърли вземанията си и даването на съгласие за това от страна на кредитополучателите, счита, че същата е нищожна, защото банковата дейност била специална и не можело да се прехвърля на други лица. Относно отхвърлената част на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД решението било неправилно и немотивирано, защото кредита бил усвоен в лева и трябвало да се връща в лева, а не в швейцарски франкове. Усвояването в лева се потвърдило и от заключението на СЧЕ. Налице били кухи счетоводни операции и риска не можел да се поеме от кредитополучателите.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което и останалите клаузи да бъдат приети за нищожни. Претендират разноски.

Постъпил е отговор от „Ю.Б.”

АД /ответник пред СРС/, в който се излагат доводи, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение, в частта, в която претенциите са отхвърлени е правилно и законосъобразно. Сочи се, че частта от чл.3, ал.5 от договора, която била приета от СРС за валидна, касаела само начина на уведомяване на кредитополучателите относно изменението на БЛП.

Такава възможност била предвидена в чл.58, ал.4 ЗКИ.

Относно валидността на чл.4 от договора се сочи, че с тази клауза страните били уговорили метода на изчисление на разходите за ежемесечно управление на кредита, а не годишна. Клаузата била напълно ясна и разбираема. Относно валидността на чл.13, ал.1 от договора във връзка с допуснатата възможност Б. да променя Тарифата при всички видове банкови операции, се сочи, че същата била в съответствие с предвидената възможност в чл.58, ал.3 ЗКИ и в чл.41-чл.43 от Закона за платежните услуги и платежните системи/а преди 01.11.2009 г. в чл.29 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи/, които Б. била длъжна да прилага при операциите си. Прилагането на тази Тарифа не водело до значително неравновесие между правата и задълженията по смисъла на чл.143 ЗЗП. Освен това Б. се била задължила и изпълнявала задължението си да уведомява клиентите си за тези изменения чрез съобщения в банковите салони и на Интернет страницата си. Невярно било твърдението, че Тарифата влияе върху приложимата лихва. Несъстоятелно било, че Тарифата хем не съществува, хем оказва такова влияние. Същевременно се признавало и от въззивниците, че няма такова влияние.Наред с това било уговорено с договора допълнително условие- по чл.22 за превалутиране на кредита. Това се извършвало, обаче, само по искане на кредитополучателите. Ясно било, че за това страните щели да подпишат допълнително споразумение. Относно валидността на чл.24 от договора се сочи, че тази клауза има декларативен характер; в случая ставало въпрос за превалутиране, което биха могли да поискат кредитополучателите.Тази клауза препращала към чл.22 от договора. Сочи се, че нивата на швейцарски франк не зависят от волята на Б.. Възможно било за остатъка от договора /15 години/ този курс да стане по-нисък. Клаузата на чл.24 следвало да се тълкува и във връзка с чл.6, ал.2, която не била оспорена. Напомня се, че в чл.1,ал.1 от договора страните договорили кредита да се отпусне в швейцарски франкове и в тази валута да се върне. Твърди се, че Б. разполагала с възможност да осигури швейцарски франкове. Затова и неоснователни били доводи, че кредитополучателите били заблудени да обвържат левовия си кредит с швейцарски франкове. Не било вярно, че решението на СРС съдържало признание, че клаузата на чл.24 не била индивидуално уговорена. Точно обратното било прието на с.11 от обжалваното решение. Относно клаузата на чл.29, ал.1 от договора се сочи, че от ищците не било уточнено така договорената възможност за прехвърляне на вземането на коя законова разпоредба противоречи.Възможността за цедирането на вземането била уредена в чл.99 ЗЗД. Относно частта, в която била отхвърлена претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД решението било правилно, защото било налице индивидуално договаряне на валутен кредит. Счита се, че всички курсови разлики логично и разбираемо били за кредитополучателя.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивниците са били уведомени на 22.08.2014 г. Въззивната жалба е подадена на 05.09.2014 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

Във въззивна жалба, подадена от „Ю.Б.” АД /ответник пред СРС/ се излагат доводи за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба и от некомпетентен съд. Сочи се, че се касае до оценяеми искове, а цената на установителните искове не била уточнена; дължимата държавна такса не била внесена. Счита, че цената на иска относно лихвата е в размер на 75 628,79 швейцарски франка, дължима до края на срока на договора и тази цена надхвърляла 25 000 лв. Дори да се приемело, че предмет е разликата, която би се получила между сбора на първоначално уговорените месечни анюитетни вноски и сбора на увеличените вноски, считано от деня на увеличението, до края на срока на договора за кредит, то цената пак щяла да надхвърли. Същевременно се сочи, че решението е неправилно в частта, в която претенциите са уважени като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Не било доказано, че договора е сключен при ОУ и, че въззиваемите не били имали възможност да влияят върху съдържанието на договора. Не били налице визираните нарушения на ЗЗП при сключването на договора. Наред с това се сочи, че в договора не била уговорена активна солидарност между кредитополучателите, а СРС осъдил Б. да плати сумите по чл.55, ал.1 ЗЗД в условията на солидарност. Твърди се, че СРС бил допуснал нарушение на чл.146, ал.1 и 2 ГПК, тъй като не дал указания на ответника във връзка с доказателствената тежест и по-конкретно във връзка с представяне на доказателства за установяване на индивидуалния характер на договарянето. Не били обсъдени всички доводи на ответника, както и представените доказателства. Не били обсъдени и показанията на свидетеля Мирослав Д.. СРС не обсъдил и подписаните между страните четири броя допълнителни споразумения, от които щяло да се установи индивидуалното договаряне на клаузата за размера и механизма на формиране на лихвата по договора. Сочи се, че в допълнителното споразумение от 26.03.2009 г. било постигнато съгласие между страните за нов начин на определяне на възнаградителната лихва. С това споразумение клаузите на чл.3, ал.1,чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 били изменени по искане на кредитополучателите.

Разпечатката съдържа 34 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e15d1b8d-f802-4c74-bf3c-b556286fcc86