Решение № 1830 от 26.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1830 гр. София, 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20211100512015 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 20094709/14.04.2021 г., постановено по гр.д. № 50601/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 162 състав, е уважен предявения от „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, срещу Ц. И. Л., ЕГН **********, осъдителен иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86,ал. 1 ЗЗД за сумата от 700 лева, представляваща непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 278210/24.12/2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 19.10.2020 г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 37,73 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 22.04.2020 г. до 20.08.2020 г.; сумата от 11,28 лева, представляваща лихва за забава за периода от 20.08.2020 г. до 16.10.2020 г. Съдът отхвърлил акцесорния иск за възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 37,73 лева до предявения от 92,40 лева. Първоинстанционният съд се е произнесъл по отговорността за разноски на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба № 25128473/10.08.2021 г., подадена от ответника, с която е обжалвано първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите претенции. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Счита, че са допуснати процесуални нарушения от първоинстанционният съд, които са довели до 1 ограничава на упражняването на правото му на защита, тъй като неправилно е приложена презумпцията на чл. 41, ал. 2 ГПК.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди първоинстанционния акт, и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Решението в необжалваната част, т.е. в частта, с която са отхвърлени частично исковите претенции, е влязло в сила и не подлежи на въззивен контрол.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86,ал. 1 ЗЗД за сумата от 700 лева, представляваща непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 278210/24.12/2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 19.10.2020 г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 37,73 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 22.04.2020 г. до 20.08.2020 г.; сумата от 11,28 лева, представляваща лихва за забава за периода от 20.08.2020 г. до 16.10.2020 г.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното от ищеца притезание включва следните факти и обстоятелства, които на основание чл. 154 ГПК следва да бъдат установени в условията на пълно и главно доказване от ищеца, а именно: 1) наличие на валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит; 2) в изпълнение на който кредиторът е предоставил, съответно потребителят е усвоил договорената сума, 3) наличието на валидна клауза от договора, предвижда размера и 2 начина на формиране на договорната възнаградителна лихва.

Не е спорно между страните, а и от приетия по делото договор се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съдът приема за установено от приетите по делото доказателства, че кредиторът е предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита (което се установява от стандартен формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити), договорът е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита, фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на плащане, вкл. условията за предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора, написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат, видно от съдържанието на самия договор, в която връзка твърденията в исковата молба за недействителност на договора поради неспазена форма е неоснователно.

Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение по чл.411, ал.2, т.3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на Европейския съюз задължение за служебна преценка неравноправност на договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08) така и от ТР 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, намира, че от представените по делото писмени доказателства може да се направи извод неравноправност на клаузата на чл. 3 от процесния договор за потребителски кредит, защото изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен от подписване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът за предоставяне на „обезпеченията“ е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно двете ФЛ - поръчител, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници, така и относно банковата гаранция, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие, а по отношение на третото условие - одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, което с оглед установените данни за свързаност с кредитополучателя и обстоятелствата около „избора“ на поръчителя в деня на сключване на договора за кредит, включване на „възнаграждението“ в погасителния план по договора за кредит и събиране на сумата от заемодателя (едноличен собственик на капитала на дружеството – поръчител) води до единствен извод, че с предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество – поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата на „възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора.

По отношение на чл. 3.1. от договора вр. чл. 4.2. - клаузата представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в 3 тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността.

С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на 4 кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.

Поради което настоящият състав на съда приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19 ЗПК – ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, вкл. за посредници, т.е. разходи, които са пряко свързани с договора и които са известни на кредитора и които потребителят трябва да плати, вкл. разходи за допълнителни услуги), изразени като годишен процент от общия размер, като ГПР се изчислява по формула в приложение към ЗПК, като общият размер на може да е повече от 50%. От служебно изготвената справка по реда на чл. 162 ГПК се установява, че ако възнаграждението по договор за поръчителство се включи при изчисление на ГПР, то стойността нараства над 50%. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “Изи Асет Мениджмънт“ АД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). Следователно след като „възнаграждението“ представлява разход, който е пряко свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се включи при изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия „обезпечен“ договор, като последиците от недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.