Решение № 2784 от 08.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2784 гр. София, 08.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Р. М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Т.а като разгледа докладваното от Р. М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20211100507029 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу решение № 20004373/07.01.2021г., постановено по гр. д. № 23291/2019г. на СРС, 113 с-в.

С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявените от Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. П. Т., ЕГН **********, М. С.

Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 42 З Н за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 28.06.1981г. на Л. Р. В.; иск с правно основание чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 10.04.2005г. на С. П.а В.а; искове с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на Л. С. Р. и Д. С. Р., накърнена с извършените завещателно разпореждане от 28.06.1981г. на Л. Р. В. в полза на С. П.а В.а, завещателно разпореждане от 10.04.2005г. от С. П.а В.а в полза на Р. Л. и дарение на недвижим имот № 84/08.10.1985г., том XXVI, н. дело № 4465/1985г., по силата на което С. П.а В.а е дарила на дъщеря си Р. Л. Т.а 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху делбения имот.

1

С решението е отхвърлен и предявеният от Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. Р. Т., ЕГН *********, В. Р. Р., ЕГН **********, Т. П. Р., ЕГН **********, В. П. Л., **********, С. П. Т., ЕГН

**********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН ********** иск за съдебна делба на следния недвижим имот: „апартамент № 4, находящ се в гр.

София, бул.“********* състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 79.78 кв. м., с прилежащото му мазе, 4.18% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена“.

В жалбите са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.

Поддържа се, че СРС неправилно е отхвърлил исковете по чл. 42 ЗН. Излагат съображения, че С. В.а не е придобила имота по давност, а исканията по чл. 30 ЗС са основателни. Молят да бъде допусната делба на съсобствения недвижим имот. Претендират разноски.

В установения от закона срок, въззиваемите С. П. Т., М. С. Р. и П. С. Т. са депозирали отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Молят решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

По правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното.

2

По предявените искове по чл. 42, б. „а“ и б.“б“ ЗН.

Основателно е възражението на жалбоподателите, че СРС не е разгледал възраженията им за нищожност на завещанието на Л. В. на основание чл. 42, б. „а“ от ЗН. Съгласно тази разпоредба завещателното разпореждане е нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание.

Видно от представеното пред СРС удостоверение за наследници /л. 4 от делото на СРС/, Л. В. е починал на 30.12.1981г. Установява се от представеното завещание, че Л. В. е завещал на съпругата си С. В.а цялото си движимо и недвижимо имущество. Към момента на смъртта на Л. през 1981г. е действала редакцията на чл. 14, ал. 2 от ЗН – отм., преди изменението с ДВ, бр. 60/1992 год., която ограничава разпореждането чрез завещание до половината от имуществото на завещателя в случаите, когато завещателното разпореждане е в полза на лица, извън наследниците по закон, държавата или обществени организации. Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗН отм., когато наследодателят завещава имуществото си не в полза на наследниците си по закона, а на други лица, той може да се разпорежда с не повече от половината от имуществото си.

Смисълът на чл. 14, ал. 2 (отм.) ЗН е да се ограничи възможността чрез завещание наследството да премине към лица, които нямат родствена връзка със завещателя. Наследяването и получаването на права по завещание има дарствен характер, тъй като наследникът по закон или по завещание, респ. заветникът, не отстъпват нищо срещу полученото. Според закона това е оправдано, когато имуществото на наследодателя остава в кръга на неговите близки роднини и не е оправдано, когато то премине към лица извън този кръг. Разпоредбата на чл. 14, ал. 2 (отм.) ЗН не визира каква е запазената част от наследството и не е свързана с искане за възстановяване на такава запазена част. Тя касае действителността на сделката - нищожност на завещанието в полза на лице, което не е наследник по закон.

Нормата на чл. 14, ал. 7 от ЗН отм. предвижда, че преживелият съпруг не наследява дял от частта на починалия съпруг от общото имущество, когато наследява с деца на починалия. Съгласно редакцията на чл. 14, ал. 7 ЗН /отм., в редакцията от 1968г./ и приложима към настоящия случай, предвид датата на откриване на наследството, преживелият съпруг не получава дял от частта на 3 починалия съпруг от общото имущество, а само своята 1/2 ид. част от прекратената съпружеска имуществена общност. Ето защо, действително С.

В.а не е била в кръга на наследниците по закон на Л. В.. Именно на тази разпоредба се позовават ищците в исковата молба, респективно във въззивната жалба, като сочат, че С. В.а, не е наследник по закон, поради което не може да получи по завещание.

След като не е била в кръга на наследниците по закон, по силата на чл.

42, б. “а“ ЗН , завещателното разпореждане е нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание, но само до ½ от имуществото на наследодателя. Завещанието на Л. В. е универсално и не е съобразено със забраната на чл. 14, ал. 2 от ЗН /ред. до 1992 год./, поради изложеното по – горе съображения, поради което и на основание чл. 42, ал. 1, б."а" ЗН, същото е нищожно и не поражда правно действие, но само до размер на ½., на така посоченото основание.

Относно останалата 1/2 от завещанието, за която не се установя нищожност на основание чл. 42, б. „а“ следва да бъдат разгледани другите оплаквания за нищожност, релевирани във въззивната жалба – чл. 42, б.“б“.

В жалбата се навеждат твърдения, че неправилно СРС е възприел, че са спазени изискванията на чл. 25, ал. 1 от ЗН. Поддържа, че от приетото заключение по СГЕ, както и в повторната СГЕ не се установява, че завещанието е написано и подписано от Л. В.. Твърди се, че не е обсъдена датата на поправката на завещателното разпореждане. Излага доводи, че в завещанието за адрес на имота е посочен адрес, какъвто имотът е получил години след смъртта на Л.. Завещал е не цялото, а неопределено или неопределяемо имущество.

Установява се от приетото пред СРС заключение на СГЕ /л. 110 от делото на СРС/, че подписът в графа „завещател“ на саморъчното завещание на Л. В. вероятно е положен от него. Посочено е, че изследването на авторството на ръкописния текст в завещанието не може да бъде извършено, поради липса на сравнителен материал от почерк на Л. В.. В тази връзка, в първото по делото съдебно заседание СРС е допуснал допълнителна задача към СГЕ, като това определение за допускане е отменено в проведеното на 04.11.2020г. съдебно заседание /л. 137 от делото на СРС/, тъй като вещото лице е заявило, че много трудно би се доказало авторството на подписа и 4 ръкописния текст на завещанието на Л. В., тъй като няма сравнителен материал. Повторна СГЕ не е било поискана, респективно допускана или изготвяна, каквито са твърденията във въззивната жалба.

При така събраните доказателства – СГЕ, която установява, че подписът е само вероятно изпълнен от завещателя, но не може с категоричност да определи дали лицето, посочено като завещател действително е подписало и написало текста на завещанието, то завещанието не може да бъде признато за действително. В практиката на ВКС е прието, че експертно заключение, което установява само вероятност завещанието да е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор, не доказва автентичността на документа.

Тази практика е основана на разпоредбите на чл. 25, ал. 1 ЗН, които изискват саморъчното завещание да бъде изцяло написано ръкописно и подписано от завещателя, за да породи предвиденото в закона правно действие. Липсата на категоричност в експертното заключение относно авторството на завещанието не позволява да се направи безспорен извод за автентичността на документа, което води до неговата нищожност. В конкретния случай, ако подписът е само вероятно изпълнен от завещателя, то завещанието не отговаря на изискванията за форма и следователно е нищожно. Доказването на автентичността на завещанието е в тежест на страната, която се ползва от него, и всяка установена вероятност, че текстът и подписът не са написани от завещателя, обуславя нищожност на акта. Следователно, завещанието, при което подписът е само вероятно изпълнен от завещателя, е нищожно и не произвежда правни последици.

В Решение № 127/21.02.2012 г. по гр.д. № 65/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 202/24.07.2001 г. по гр.д. № 583/2000 г., ВКС, І г.о., решение № 493/09.07.2003 г. по гр.д. № 106/2003 г., ВКС, І г.о. е прието, че експертиза, която установява само вероятност завещанието да е написано изцяло и подписано от лицето, посочено като негов автор, не доказва автентичността на завещателното разпореждане. Тази практика е потвърдена и в Решение № 158/03.07.2013 г. по гр.д. № 1455/2013 г. на ВКС, II г.о. Доказателствената тежест за установяване автентичността на завещанието лежи на страната, която се ползва от него, и тя трябва да представи категорични доказателства, а не само такива за вероятност. В противен случай, завещанието не може да породи правни последици и следва да бъде обявено за нищожно.

Следователно, ако вещото лице посочва, че само вероятно подписът е 5 изпълнен от завещателя, това не е достатъчно за установяване валидността на завещанието.

Не са представени други доказателства, освен допуснатата СГЕ.

Действително св. Анна Т.а твърди, че докато С. е била жива, е казвала, че съпругът й е оставил завещание. Същата обаче посочва, че лично не го е виждала, тоест няма пречки впечатления, не й било предадено за пазене.

Видно от СГЕ изследването на авторството на ръкописния текст в завещанието въобще не може да бъде извършено, поради липса на сравнителен материал.

Отделно от това гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове).

Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото.

Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено (решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС). Съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти /решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на Четвърто ГО на ВКС/. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, 6 като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен /решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на Четвърто ГО на ВКС/. В този смисъл и решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., Г.К., I Г.О. на ВКС. В случая свидетелката е съпруга на една от страните по делото, поради което същата е заинтересована от изхода на спора.