Определение № 3682 от 22.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3682 гр. София, 22.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20238002100897 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 070/03.01.2023 г., подадена в срока по чл. 283 ГПК от П. М. П., срещу въззивното решение № 1339/01.11.2022 г. по в. гр. д. № 1513/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 727/18.03.2022г. по гр. д. № 5365/2021 г. на Варненския районен съд, с което прието за установено по отношение на Б. Г. Д., заместил по реда на чл. 227 ГПК починалата в хода на процеса на 13.09.2021г. ищца И. Б. Д., че ответникът П. М. П. /сега касатор/ не е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 308 кв. м., заключена между точки А, В, C и D от приподписаната от съда комбинирана скица № 4, приложена на л. 102 от делото, съставляваща неразделна част от решението, от НИ № *** по ПНИ на м. „В. ч.“ в землището на гр. Аксаково, целият с площ от 500 кв. м., при граници на реалната част: имоти №№ ***, *** и от две страни останалата част от имот ***; с въззивното решение са присъдени разноски в полза на ищеца в размер на 800 лева за въззивното производство.

Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК.

Ответникът по касация Б. Г. Д. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по 1 допускане на касационното обжалване, намира следното:

Въззивният съд е приел, че доколкото в конкретната хипотеза се твърди незавършена реституционна процедура - признато е право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот, попадащ в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но още не е издадена заповед по пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, то при влязъл в сила ПНИ, съобразно който имотът е записан на ответника, претендиращ права по пар. 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустима форма на защита.

По делото е установено, че първоначалната ищца И. Д. е наследница по закон на К. Я. Г., починал на 13.05.1928 г.

Въззивният съд е приел, че първоначално постановеното по заявление от ищцата решение на поземлената комисия № 8478/09.02.1993 г. за възстановяване въз основа на клетвена декларация на земеделски земи, в т. ч. и на нива от 4.100 дка в м. „В. ч.“ в землището на с. Аксаково, имот № *, *, парцел № *** от КП от 1990 г., при граници /съседи/: шосе, чешма, дере, Г. И., П. П., и за отказ да се възстанови собствеността върху 0.600 дка, попадащи в обхвата на същите имоти, е преработено съгласно жалба № 914/15.03.1993 г., подадена от ищцата срещу отказа за възстановяване, и поставена върху него резолюция: „По нареждане на председателя на ПК-Аксаково нива 0.600 дка в м. „В. ч." да се възстанови“, като е постановено ново решение № 8478/09.02.1993 г. за възстановяване на нива от 4.700 дка. В последващо издаденото решение № 8478/07.04.1997 г. са включени и други възстановени имоти и такива, за които е отказано възстановяване на собствеността, като по отношение на нивата в м. „В. ч.“ е посочено, че се възстановява по разпоредбите на пар. 4 ЗСПЗЗ.

Възражението на ответника за нищожност на решение № 8487/1997 г. поради наличие на предходно от 1993 г. и липса на материална компетентност на поземлената комисия да измени последното (предвид изтекъл 2-годишен срок), въззивният съд е приел за неоснователно по съображения от ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и данните по делото, че земята, предмет на отказа за възстановяване, не е идентична с придобитата от ответника, доколкото отказът е мотивиран с хипотеза по чл. 10б ЗСПЗЗ наличие на застрояване. Тъй като решението на органа по поземлената собственост не рефлектира пряко върху правната сфера на ответника, същото не може да бъде подложено на косвен съдебен контрол.

2

Въззивният съд е приел, че на М. П. М. е било предоставено право на ползване върху хавра от 500 кв. м., парцел *, в м. „В. ч.“ в землището на с. Аксаково, както и че същият е заплатил определената стойност на земята, след като с решение от 29.10.1997 г. по адм. д. № 479/1997 г. на Варненския окръжен съд е отменен отказ за изкупуването на имота. Легитимирайки се с н. а. № 12/1999 г. за собственик на 500/900 кв. м. ид. ч. от парцел ***, М. П. М. и И. П. М. дарили на касатора с н. а. № 81/27.04.2017 г. ПИ ***, находящ се в [населено място], м. „В. ч.“.

Със заключения на вещо лице по основна и допълнителна техническа експертиза е установено, че към 1993-1997 г. органът по поземлена собственост е индивидуализирал имотите на бившите собственици по данни от КП от 1990 г., поради което в реституционните решения местоположението им е определяно само приблизително, не и с точните им граници/съседи и площ. Планът на старите имотни граници за територията на м. „В. ч.“ е приет с протокол № 10/13.12.2001 г., като поземлен имот 57 (стар) е с площ от 5 211 кв. м., а в разписния лист към плана за собственици са вписани наследниците на К. Я. Г. на основание решение на поземлената комисия от 2000 г. В обхвата на този имот попада новообразуваният имот № *** с площ от 308 кв. м. по ПНИ на с. о. „В. ч.“, одобрен със заповед № РД-12-7706-235/15.08.2012 г.

Оттук въззивният съд е заключил, че стар имот № *** е идентичен с нива от 4.700 дка, описана в т. 6 от решение № 8478/07.04.1997 г. за възстановяване на правото на собственост.

Като спорен въззивният съд е определил въпроса дали праводателите на касатора са придобили имота, с който са се разпоредили в негова полза. И доколкото решението по адм. д. № 479/1997 г., с което на М. М. е признато правото да изкупи имота, определена е оценката на същия и кметът на общината е задължен да изпълни процедурата по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е задължително за ищеца по делото и за съда, в тежест на ответника е пълното и главно доказване на всички предпоставки, обуславящи правата на праводателите му. В тази насока съдът е приел, че имотът е на 3 300 м. отстояние от гр. Варна, чието население към момента на приемане на разпоредбата на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ е 308 601 души, поради което приложими са ограниченията, визирани в пар. 4б, ал. 1, изр. 3-то, и праводателите на ответника не са придобили правото на собственост на посоченото основание, респективно ответникът не може да се легитимира 3 като собственик на процесната реална част от имот № *** по силата на транслативната сделка дарение. С оглед правна сигурност и гарантиране на равнопоставеност на правните субекти въззивният съд е приел за релевантен момента на приемането на закона - 1992 г., а не момента, в който е завършен фактическият състав на изкупуването. Ако се приеме възражението на ответника, че броят на жителите следва да се съобрази към момента, в който всеки от правоимащите заплати цената /приключи процедурата/, то би се стигнало до превратно тълкуване на волята на законодателя, тъй като броят на жителите варира и по такъв начин в течение на времето биха се променили критериите, приложими по отношение на една и съща възможност.

След като е отрекъл да са налице предпоставките на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, въззивният съд е разгледал наведеното в условията на евентуалност възражение на придобиване на имота по давност чрез упражняване на фактическа власт с намерение за своене в периода от 24.07.2017 г. до датата на сезиране на съда - 14.04.2021 г., с присъединяване владението на праводателите на ответника, упражнявано в периода от 07.04.1997 г. В тази насока съдът е приел, че за спорния имот не са налице законови пречки за придобиване на собствеността съгласно индивидуалните му характеристики.

Твърдението на ответника, че началният момент на придобивната давност се свързва с момента на постановяване на решението на органа по земеделската реституция, е намерено за неоснователно. Изложени са съображения, че макар решение № 8478/07.04.1997 г., с което е възстановено правото на собственост върху нива от 4.700 дка, да е постановено преди изменението на нормата на пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/30.07.1999 г., то след като няма данни за наличието на план на имотите на старите собственици в м. „В. чешма“ към момента на кооперирането им, не е изработен помощен кадастрален план към момента на постановяване на решението на поземлената комисия, а е наличен кадастрален и регулационен план от 1990 г. за имотите, предоставени за ползване, и индивидуализирането на имотите на старите собственици не е извършвано въз основа на стари планове, по които да се установи точната им индивидуализация, а чрез провеждане на анкета по реда на чл. 23б ППЗСПЗЗ, то моментът, от който започва да тече придобивна давност в конкретната хипотеза, е заповедта за одобряване на ПНИ от 15.08.2012 г. в частта за процесния имот. От тогава до датата на предявяване на исковата молба 14.04.2021 г., не е изтекъл изискуемият давностен срок.

4

Касаторът счита предявения иск за недопустим поради наличие на приключила с отказ за възстановяване на собственост административна процедура, а оттук - и липса на правен интерес за предявяването му. Счита, при липса на доказателства за подадена в 14-дневен срок жалба срещу отказа за възстановяване на собствеността и влязло в сила решение на районния съд за изменение или отмяна на отказа, че последният е влязъл в сила и не са били налице основания по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ за изменението му и постановяване на решение от поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху 0.600 дка, поради което последното е нищожно и недопустимо, а придобивната давност започва да тече от 09.02.1993 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място (р. I и р. II, т. 1) се твърди, че въззивното решение е недопустимо като постановено в нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта за разноските (касаеща намаляване на разноските на ищеца пред първоинстанционния съд и осъждането му да заплати на касатора разноски), и се иска допускане на касационно обжалване на основание чл.

280, ал. 2, предл. 2 ГПК; при условията на евентуалност се поддържа становище за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 60143/07.12.2021 г. по гр. д. № 995/2021 г. на ВКС, II-ро г. о., или по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Следва ли при влязло в законна сила (необжалвано) допълнително решение на първоинстанционен съд, постановено след молба по чл. 248 ГПК, въззивният съд да не се съобразява с него, като потвърждава изцяло решението в частта за разноските преди уважаване молбата по чл. 248 ГПК; 2. Следва ли при липсата на жалба срещу допълнително решение на ВРС в частта за разноските, ВОС да потвърждава първото решение на ВРС в тази част; 3. След уважаване на молба от ответника по чл. 248 ГПК за намаляване разноските на ищеца, като са присъдени разноски и на ответника, което решение не е обжалвано от ищеца, т. е. липсва жалба, следва ли въззивният съд да потвърждава решението на първата инстанция, постановено преди уважаване на молбата по чл. 248 ГПК.

На следващо място в изложението (р. II, т. 2) при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят няколко въпроса, обобщени от настоящия състав на ВКС според правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: нищожно ли е въззивното решение, в чиито мотиви 5 има позоваване на несъществуващи доказателства и на факти, които не са приети за безспорни с нарочно определение, нито се установяват от доказателствата по делото, а има и възражение по тях; налице ли е в тези случаи, както и при липса на проверка на доказателствата по делото, липса на мотиви като основание за нищожност на решението поради нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 236, ал. 2 ГПК; неправилно възприети изявления в писмени документи, липса на обективна и правилна преценка на доказателствата и погрешни фактически констатации приравняват ли се на липса на мотиви и има ли валидно решение въз основа на тези мотиви; мотиви, противоречащи на събраните доказателства, респ. позоваващи се на несъществуващи доказателства, основание ли са за отмяна на решението като неотразяващо самостоятелна правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора.