Решение № 5349 от 19.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5349 гр. София, 19.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Л. Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20241100511194 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 9447 от 20.05.2024 г. постановено по гр. д. № 37217/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 69 състав, е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК по искове на Топлофикация София” ЕАД, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Р. С. М., че ответникът дължи на ищеца сумата от 1260,91 лв., представляваща цена за потребена топлинна енергия през периода от м.05.2019г. до м.04.2021г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.

София, ж.к. ****, аб. № 247931, ведно със законната лихва за периода от 14.12.2022г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното й заплащане, сумата от 216,98 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2020 г. до 17.11.2022 г., сума в размер на 4,39 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода м.11.2020г.- м.04.2021г., ведно със законната лихва за периода от 14.12.2022г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното й заплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 68195/2022г. по описа на СРС, 69 състав, като е отхвърлен иска за сумата от 0,78 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.05.2020 г. до 17.11.2022 г. е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК по искове 1 на „Топлофикация София” ЕАД, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу С. М. М., че ответникът дължи на ищеца сумата о т 1260,91 лв., представляваща цена за потребена топлинна енергия през периода от м.05.2019г. до м.04.2021г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 247931, ведно със законната лихва за периода от 14.12.2022г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното й заплащане, сумата от 216,98 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2020 г. до 17.11.2022 г., сума в размер на 4,39 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода м.11.2020г.- м.04.2021г., ведно със законната лихва за периода от 14.12.2022г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното й заплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 68195/2022г. по описа на СРС, 69 състав, като е отхвърлен иска за сумата от 0,78 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.05.2020 г. до 17.11.2022 г.

Срещу посоченото решение е депозирана въззивна жалба от Р. С. М. и С.

М. М., в която се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че решението е неправилно в частта относно доставянето на топлинна енергия в имота, както и количеството и качеството на същата. Сочат, че не е налице доставка на ТЕ и реална консумация на същата. Считат, че неоснователно е оставено без уважение доказателственото искане в отговора на исковата молба за назначаване на СТЕ, като поддържат същото и молят да бъде уважено.

Излагат, че тъй като претендираните суми са начислени служебно при наличие на хипотеза на неосигурен достъп от клиента за извършване на реален отчет, не е разпределена доказателствена тежест за оборване на представени от ТЛП писмени доказателства. Представените от ФДР документи са неистински, тъй като не носят подписи на въззивниците.

Считат, че няма как да се приеме, че се дължат исковите суми, чиито размер е начислен по ред, за който липсват предпоставки. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Сочат, че Общите условия съдържат неравноправни клаузи и че ограничават правата на потребителя, който не би сключил такъв договор при тези условия. Позовават се на неравноправни клаузи на договора при общи условия, на който се позовава ищецът, доколкото в тях не е предвидена възможност за отказване на потребителя от договора. Твърдят, че нарушен е и основен принцип в гражданското право, а именно, че мълчанието е липса на волеизявление, чл.

62, ал. 3 ЗЗП и чл. 9, 10, 11 от Директива 2012/27/ЕС. Първоинстанционният съд неправилно е възприел същността на Общите условия. Поддържа, че неоснователността на главния иск водела до неоснователност на претенцията за лихви. Поради изложеното молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли исковете изцяло. Претендират разноски.

2

Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 – ищец в първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Трето лице помагач на страната на ищеца – ПМУ Инженеринг ООД, не е подало отговор на въззивната жалба.

Пред въззивната инстанция е допусната и изслушана съдебнотехническа експертиза, със задачи, подробно формулирани в исковата молба, както и в т. 1, т. 5 и т. 6 от отговора на исковата молба, вкл. вещото лице да представи в табличен вид доставената топлинна енергия по период на доставяне (по месеци), както и отговори дали общия топломер и водомер в АС са минали задължителната по закон метрологична проверка Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо в обжалваната част, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми.

Решението в частта, с която предявените от ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД искове са отхвърлени, е влязло в сила като необжалвано.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което препраща към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл.

272 ГПК по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които 3 очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 срещу Р. С. М. и С. М. М. положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК респ. чл. 415, ал.

1 във вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 68195/2022г. по описа на СРС, 69 състав при квоти по ½ за всеки от тях от претендираните суми.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 Закона за енергетиката (ЗЕ), облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот – ответника. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, е неоснователно.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ред в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съдът да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите. Приложимите в случая Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти в гр. София са приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София” ЕАД и одобрени с Решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, като са публикувани във вестник „19 минути” и във вестник „Монитор” на 11.07.2016 г. и са в сила от 10.08.2016 г.

Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия.

4

Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.

Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.

142, ал. 2 от ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.