Решение № 756 от 16.10.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 756 гр. гр. Хасково, 16.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Валентина Ж. И. Гражданско дело № 20235640102458 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК от М. А. И., **********, против “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр.София бул.”Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, със законен представител Юлия Христова Юргакиева – Изпълнителен директор.

Ищцата твърди, че на 31.08.2020г. сключила договор за кредит № 9845177003 с „4финанс“ ЕООД /с настоящо наименование на дружеството „Вивус БГ“ ЕООД/, съгласно който заемодателят предоставил на ищцата заемна сума от 500 лева със срок на връщане от 30 дни. Лихвеният процент по кредита бил 41%, а ГПР 49.67%. По договора била налице и такса за експресно разглеждане в размер на 94,83 лева, а общо дължимата сума по кредита към момента на подписването му възлизала в размер на 611,68 лева.

Главницата по кредита била получена от ищцата на 31.08.2020г. и сумата следвало да бъде върната на 30.09.2020г. Съгласно т.2.4 от Общите условия на кредитодателя, за допълнителната незадължителна услуга за експресно разглеждане на кандидатури както за кредит, така и за допълнителен кредит, 1 кредитополучателят дължал такса за експресно разглеждане, която се изчислявала спрямо сумата на кредита/допълнителния кредит и периода на договора за кредит. Общата дължима сума за допълнителната незадължителна услуга била видима на сайта на кредитора и описана в специалните условия към договора за кредит. Съгласно т.2.5 от Общите условия, таксата за експресно разглеждане на кандидатурите по т.2.4 се дължала от кредитополучателя само в случаите, когато кредитът/допълнителният кредит бъде одобрен и не се дължи от кредитополучателя, ако искането за отпускане на кредит бъде отхвърлено. Съгласно т.2.6. от ОУ допълнителната услуга за експресна обработка не било задължително условие за получаване на кредит/допълнителен кредит и не повишавало шансовете на кредитополучателя да получи кредит/допълнителен кредит. Със съобщение от ответното дружество, ищцата била информирана че задължението й към „Вивус БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4финанс“ ЕООД/ по процесния договор за кредит било прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение№1/18.10.2022 г. към договор за цесия от 18.10.2022г., като съобразно това съобщение задължението й по процесния договор към 05.06.2023г. възлизало на 956,04 лв. Ищцата излага доводи, че доколкото имала качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, приложими в случая били разпоредбите на Закона за потребителски кредит.

Счита, че договорът за кредит е недействителенен, като излага подробни съображения. Поддържа, че договорът противоречал на разпоредбата на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т.11 от ЗПК, тъй като липсвал погасителен план към договора и поради липса на яснота в същия кои точно разходи формирали ГПР на същия. Сочи, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържал компонентите, от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл. 19, ал.

1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като ГПР се изчислявал по специална формула и спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по 2 кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това, в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало също невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В процесният договор било нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не било посочено кои разходи формират ГПР, а това представлявало нарушение на чл.

22, във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. На следващо място ищцата поддържа, че изискваната от нея такса за експресно разглеждане на кредита представлявала пряк разход по кредита, който следвало да бъде включен при формирането на ГПР. Това очевидно не било извършено, тъй като таксата се явявала 18,97 % от главницата, с което ГПР щял да нарастне до 68,64 %, с което императивно заложения в чл.19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест - било налице и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

3

Това също поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което било в директно противоречие с чл. 3, пap.

1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР напрактика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира ГПР и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да била спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Обстоятелството, че таксата за бързо разглеждане не била включена в ГПР водело до неправилно посочване на ГПР, което се приравнявало на липсващ такъв. Предвид на това, целият договор за кредит се явявал нищожен на основание чл.22 ЗПК във вр, с чл.11 т.10 от ЗПК, в какъвто смисъл се посочва съдебна практика. Ищцата поддържа още наличието на нарушение на изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като нито в договора, нито в ОУ, имало посочен лихвен процент на ден.

Били посочени лихвени проценти, но те били на годишна база. Чл. 11, т. 20 от ЗПК изрично предвиждал при посочване на условията за упражняване на право на отказ на потребителя от договора да е посочен лихвения процент на ден, а това в случая не било направено, което също водело до недействителност на договора. Предвид гореизложеното, ищцата иска съда да постанови решение, с което да се прогласи недействителността на процесния Договор за кредит № 9845177003/ 31.01.2020г., на основание чл. 22 от ЗПК , във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 и 20 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Претендира направените съдебни разноски.

Ответникът оспорва предявения иск. Оспорва твърденията на ищцата за недействителност на процесния договор на посочените в исковата молба основания. На първо място поддържа, че елементите на дълга били ясно, точно и константно дефинирани, а процесният договор не съдържал възможности за промяна на ГПР. Същият имал цифров израз, като била 4 заложена точна и непроменлива сума, а именно - 41%, също така били посочени и допусканията, които били включени в тази стойност. Посочването на непроменливите параметри на лихвения процент и годишния процент на разходите по прозрачен и недвусмислен начин, ведно с фиксирането им в самото начало на договора, били именно действие по избягване на всякакви съмнения на потребителя, че би възникнало каквото и да е изменение или увеличение на първоначално определения лихвен процент. Отделно от това, в договора кредиторът подробно и по ясен и недвусмислен начин бил разяснил какво включва и как се изчислява ГПР и в тази връзка цитираната от ищцата съдебна практика била неотносима, доколкото касаела случаи, в които нямало посочен ГПР, разяснения как е формиран и потребителят не е бил наясно за този елемент от кредита. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК регламентирала, че при сключване на договора следва да се уговори ГПР по кредита, включващ по аргумент от чл. 19, ал. 1 от ЗПК общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая в процесния договор било посочено какъв е размера на ГПР по кредита, като последният се формирал от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.

Дори и в клаузите на съглашението между страните да не било посочено какви компоненти кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите при сключване на договора, последните били изводими от разпоредбите на закона. Съдържанието на включените разходи можело да се установи посредством тълкуване на клаузите на договора за паричен заем, съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и тази на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

5

Действително, в договора за кредит следвало да са посочени всички разходи по кредита, но това изискване не следвало от чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, а от чл.

11, ал. 1 т. 14, предл. последно от ЗПК, а неспазването на тази разпоредба не представлявало основание за недействителност на договора по смисъла на чл.

22 от ЗПК. Разпоредбите на закона следвало да се тълкуват взаимно и в цялост, като именно от цялостното им тълкуване следвало, че законодателят не намирал порока непосочване на всички разходи, произтичащи от договора за кредит за толкова съществен, че да доведе до недействителност на целия договор. Не всички пороци относно необходимото съдържание на договора рефлектирали върху действителността му. Изискването в чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК имало предвид само формалното посочване на ГПР и общата дължима сума от потребителя, в който смисъл се цитира съдебна практика.