Решение № 62 от 25.05.2023, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Раднево, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20235520100017 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл.

146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.

Производството е образувано по искова молба на А. Г. М., действащ чрез пълномощника адв. М. от АК-Пловдив, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК. Ищецът твърди, че на 17.12.2021 г. е сключил с първото ответно дружество договор за потребителски кредит № 4347019/17.12.2021 г., с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 2000 лв., а ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 2294,60 лв. Твърди, че едновременно с договора за кредит сключил и договор за поръчителство с втория ответник, за което било уговорено възнаграждение от 1405,40 лв. или 70,27 лв. месечно с всяка вноска. Твърди, че договорът за кредит е нищожен чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК – заобикаляне на разпоредбата чрез уговаряне на възнаграждение за поръчителство и без посочване на същото в ГПР, а двете дружества били свързани лица, чл. 22 1

ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсва посочен ГПР, с ясна методика как се формира. Твърди, че разпоредбата на чл. 4 от договора за кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави, нееквивалентност на престациите и неравноправност на клаузата поради невъзможност за преценка на икономическите последици и като сключена не индивидуално. Твърди, че договора за поръчителство също е нищожен и неравноправен. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи нищожност на договора за кредит и клаузата на чл. 4 поради противоречие с добрите нрави, неравноправност на клаузи и заобикаляне на максималния ГПР, както и нищожност на договора за поръчителство поради противоречие с добрите нрави и неравноправност и заобикаляне на закона относно максималния ГПР.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, действащо чрез юрисконсулт Н., в който взема становище за недопустимост на исковете поради липса на правен интерес и поддържа тяхната неоснователност. Развива съображения, че чл. 4 от договора за кредит предвижда обезпечения, които не следва да се калкулират в ГПР.

Развива съображения за оборване на твърденията на ищеца нищожност и неравноправност на договора за кредит и на договора за поръчителство.

Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Файненшъл България“ ЕООД, действащо чрез юрисконсулт К., в който взема становище за недопустимост на исковете поради липса на правен интерес и поддържа тяхната неоснователност. Развива съображения, че чл. 4 от договора за кредит предвижда обезпечения, които не нарушават добрите нрави. Развива съображения за оборване на твърденията на ищеца нищожност и неравноправност на договора за кредит и на договора за поръчителство.

Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 27.04.2023 г. е обявен за окончателен 2 проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 17.12.2021 г. ищецът А. М. е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 4347019/17.12.2021 г., с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 2000 лв., а ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 2294,60 лв.; че ищецът е усвоил кредита от 2000 лв.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл.

22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК твърденията си за нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузите на договора за кредит и договора за поръчителство. Ответниците следва да докажат насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за кредит и договора за поръчителство, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.

С оглед установените безспорни факти е видно, че ответникът е получил в заем сумата от 2000 лв. От приетия договор за паричен заем № 4347019/17.12.2021 г. /л.8/ е видно, че ищецът се е задължил да върне заема на 20 вноски по погасителен план и при падеж на първа вноска 31.12.2021 г.

/виж погасителния план на л.8/ и краен срок 23.09.2022 г. Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 35 % /чл.1-6 от договора/. В чл.1-8 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 41,70%.

В чл. 4 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство /гарант/, включително от одобрено от кредитодателя дружество. В изпълнение на тази клауза е сключен договор за предоставяне на гаранция № 4347019 /същия номер като договора за кредит/ от дата 17.12.2021 г. /същата дата като на договора за кредит, л.9 от делото/, същият е сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца А. М. за обезпечаване на задълженията по договора за кредит, като гарантът се е задължил да обезпечи изпълнение на задълженията по кредита, за което е договорена такса, в размер на 1405,40 лв., разсрочена със същите падежи като месечните вноски по кредита – 20 броя, дата на първо плащане 31.12.2021 г., краен срок 3

– 23.09.2022 г., посочено в погасителния план към договора за кредит /виж на л.10/. От това е видно, че възнаграждението по договора за поръчителство е на стойност малко повече от 70% на отпуснатия кредит от 2000 лв.

Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 294,60 4 лв., при лихвен процент от 35%, не става ясно как е формиран ГПР от 41,70 %. Това се равнява на липса на посочен ГПР.

Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР, което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.

19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл.

11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че ако в ГПР беше включено и възнаграждението за поръчителство /което е в размер повече от половината от стойността на кредита или в процентно отношение към 70%/, то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално определения праг на ГПР от 50% - посочен в договора ГПР от 41,70% с прибавени около 70% се явява стойност от около 112%. Подобни такси и възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл.

143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит, сключен между страните се явява недействителен на основание чл.

5

26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не поражда целените правни последици.

С оглед основателността на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, съдът не дължи произнасяне в диспозитива по тези, предявени при условията на евентуалност, макар да изложи мотиви и тяхната основателност.

Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 462/2022 г., 2 търговски състав.

По идентични на посочените по-горе съображения съдът намира и за нищожен договора за поръчителство от 17.12.2021 г. на основание чл. 26, ал.

1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. ал. 5 ЗЗД, тъй като единствената му цел е заобикаляне на закона и облагодетелстване на свързани помежду си търговски дружества, за сметка на икономически по-слабата страна в лицето на потребителя физическо лице, домогващ да получи потребителски кредит.