Решение № 111 от 12.06.2026, Районен съд - Троян

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Троян, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТРОЯН, I-ВИ СЪСТАВ - ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета М. Симеонова при участието на секретаря Ценка Т. Банчева като разгледа докладваното от Антоанета М. Симеонова Гражданско дело № 20264340100125 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК срещу „И. А. М.“ АД, с цена на установителния иск 2 325.77 лв., а на осъдителния – 1 508.12 лв., а срещу„ФАЙНЕНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД – установителен иск с цена на иска 1224.23 лв.

В молбата се излагат твърдения, че на 10.02.2025 г. ищцата е сключила договор за паричен заем № **** с „И. А. М.“ АД, като получила сума в размер на 2 000.00 лв. Била уговорена лихва и общата сума, която ищцата следвало да върне за 34 седмични вноски, била общо 2 325.77 лв.

Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем № **** от 10.02.2025 г., сключен между „И. А. М.“ АД и И. Х., заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на трудовото му възнаграждение да е над 1000 лв.; да работи по безсрочен договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "И. А.

Мениджмънт" АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКБ към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "редовен"; поръчителят подписва договор за поръчителство; 2. банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, за сумата по чл.2, т.7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3. одобрено от заемодателя дружество_гарант, което предоставя гаранционни сделки.

1

На същата дата - 10.02.2025 г. бил сключен и договор за предоставяне на гаранция № **** между И. С. Х. и "Файненшъл България" ЕООД, съгласно който Х. възлага, а вторият ответник-гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане ( за изпълнение на парични задължения) в полза на „И.

А. М.“ АД, с цел гарантиране на всички задължения на потребителя по договора за заем, както и за всички последици от неизпълнението му. По този договор ищцата следвало да плати възнаграждение на гаранта в размер 1224.23 лв., разсрочено за плащане с вноските по договора.

В молбата се излага, че сключения договор паричен заем № **** от 10.02.2025 г. е недействителен поради неточното посочване на ГРП, тъй като в ГПР не е включено възнаграждението по договора за гаранция.

Направено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че договор за паричен заем № **** от 10.02.2025 г. е недействителен поради неточното посочване на ГПР на осн. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.

В молбата се сочи, че ищцата е заплатила по процесния договор за кредит сума в общ размер 3 508.12 лв., като предвид недействителността на договора и съгласно чл. 23 ЗПК, сумата 1 508.12 лв. била платена при изначална липса на основание. Поради което ищцата прави искане ответникът да бъде осъден да й заплати посочената сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на ИМ.

Ищцата претендира разноски, а процесуалният представител на ищеца е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ.

Постъпил е отговор от ответника „И. А. М.“ АД, чрез юрисконсулт Д. К., в който се оспорват предявените искове, като е направено искане същите да бъдат отхвърлени като неоснователни.

По отношение на осъдителния иск ответникът твърди, че ищцата не представя доказателства за заплащането сумите по процесния договор за кредит.

По отношение на иска, предявен срещу "Файненшъл България" ЕООД, ищцата твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради противоречието му с добрите нрави на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.

Направено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено спрямо "Файненшъл България" ЕООД, че договорът за предоставяне на гаранция № **** от 10.02.2025 г. е нищожен на основание чл.

26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Постъпил е отговор от ответника "Файненшъл България" ЕООД, чрез юрисконсулт М. З., в който се оспорват предявения иск, като е направено искане същият да бъде отхвърлен като неоснователен.

В съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява от пълномощника си адв. Г. от АК-Ловеч. От последния е постъпила молба, в която е направено искане предявените искове да бъдат уважени, като адв. Г. претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА.

Ответното дружество „И. А. М.“ АД не се представлява в с. з. от законен представител или процесуален такъв.

2

Ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД също не се представлява в с. з. от законен представител или процесуален такъв.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено следното:

Не се спори по делото, а и се установява от представения договор за паричен заем № ****, че същият е сключен на 10.02.2025 г. между ищцата и ответното дружество „И. А. М.“ АД, като Х. е получила заем в размер 2 000.00 лв.

С клауза на чл. 4 от договора за паричен заем № **** от 10.02.2025 действително е уговорено задължение на кретитополучателя в кратък срок да представи обезпечение на заемодателя.

Представен е договор за предоставяне на гаранция № **** от 10.02.2025 г., сключен между И. С. Х. и "Файненшъл България" ЕООД, съгласно който Х. възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане ( за изпълнение на парични задължения) в полза на „И. А. М.“ АД, с цел гарантиране на всички задължения на потребителя по договора за заем, както и за всички последици от неизпълнението му. С чл. 3 от посочения договор е уговорено възнаграждение в размер 639.03 лв. за дружествотопоръчител.

Видно е от погасителния план към договора за паричен заем, че възнаграждението за предоставената гаранция е включено към погасителните вноски.

При така установеното от фактическа страна, съдът от правна страна, намира следното:

Съдът счита, че по делото се доказа, че ищцата и ответникът „И. А.

Мениджмънт“ АД са установили помежду си облигационни отношения, произтичащи от сключения между тях на 10.02.2025 г. договор за паричен заем № ****.

Ищцата, чрез своя пълномощник адв. Г., е релевирала твърдения за недействителност на процесния договор за кредит, които съдът счита за основателни.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит, е необходимо той да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.7-9 от ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК, води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит. А съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;

3

В т. 8 от процесния договор за е посочен процент на ГПР 54.73 %, като този размер надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това този ГПР не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –възнаграждението на поръчителя, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По този начин ответникът „И. А. М.“ АД заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 54.73 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В случая, от една страна, в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, а от друга страна, ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора, тъй като на практика той няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК . Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Целта на уредбата на ГПР е чрез 4 императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се квалифицира като нелоялна, и по-конкретно- заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68г, ал.4 от ЗЗП във вр. чл. 68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазване на забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключване на договора за кредит.

В Решение от 15.03.2012 г. по дело С – 453/10 – Словаки я, е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.